Разказ на Божидара Божикова Бойчева, ПМГ „Яне Сандански“, гр. Гоце Делчев – втора награда в VІІ национален младежки литературен конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Наградата обяви Н. Пр. Йорам Елрон, посланик на държавата Израел в България
ДИМИТЪР ПЕШЕВ – ЧОВЕКЪТ
Уморените черешови дървета са се попрегърбили от многото плод и някак отегчено веят клони. Някой протяжено пее: „Черешица род родила, от род се е покръшило “, а лекият юнски ветрец разнася напева от една махала в друга. В сгушения в подножието на Осогово Кюстендил всичко си е същото. Отзарана млекарят е подсирил млякото, ковачът майстори конски подкови, жените премитат дворовете. А зад стените на бялата спретната къща на Пешеви Кица ражда детето си. Суети се старата акушерка, налива вода, затопля кърпи и току бърше челото на родилката. Трето дете ражда, не е първескиня, ама пуста майчина болка…
- Мъжкооо еее – гласът се извисява над махалите, проточва се над клоните на черешите, заплита се в листата им, стига до дълбокото, до корените, минава през обръщалото на „Три буки“, после през „Църни камък“, и отива нагоре, до най-високото, чак до „Руен“.
Новината се разнася из малките улички, стоплят се сърцата на хората от новия живот.
- Живичко да е, здраво да е, голям човек да стане! – нареждат по седенките.
Сякаш пророкуват, че някой ден това дете ще напише история. И историята ще пише за него. Годината е 1894-та.
- Димитър да се казва – с тиха гордост в гласа промълвя бащата.
Йосиф от Кюстендил, досущ като Йосиф, дърводелецът от Назарет, вярва, че мъжката му рожба ще бъде добър човек. Все още не знае, че неговият син също ще спасява животи и един ден ще заеме достойно място сред „Праведниците на света“, но добър ще бъде.
Будно дете е Димитър. Все над книгите заляга, все нещо търси, все разпитва. Гледа с едни такива големи и честни очи. Като гъба расте, и ей го – стига и надминава братята си.
- За съдия е роден, все по съвест гледа, все правото търси – говори тихичко вечер Йосиф на Кица, когато децата вече спят.
- Добър да е, човек да е, пък какъвто ще да стане – промълвя в унес уморената майка.
Минават си годините. Расте Димитър. Учи се, и съдия става, и адвокат, и прокурор. И министър става. Бащина орисия. И добър става, и Човек става – майчина заръка следва.
Бързат годините. Търкалят се като речни камъни. Но все на правото гледа Димитър. Все за България мисли. Все справедливо отсъжда.
- Ще депортират евреите – чува да му казват, докато гледа през прозореца на кабинета си как пролетта се завръща, събужда дърветата, разлиства ги и се кани да изпрати овехтялата зима.
Грешно ли чува? Кой смее да се разпорежда с живота на хората? В следващите минути като в сън долавя гласовете на делегацията, дошла да му съобщи това. Усеща някаква нереалност, слушайки обясненията как, заради подписаната тайна спогодба с Третия Райх, близо 50 хиляди евреи от старите предели на България ще бъдат депортирани.
Депортация. Кръвта нахлува в главата му, пулсът му препуска в галоп, ръцете му треперят, а после се свиват в юмруци.
- Безумие! Срам! – чуват го да се гневи, докато напускат мълчешком кабинета му, навели глави от безсилие.
Какво ли се случва в сърцето на един човек, работещ за и в името на безусловното право на хората? Само сърцето знае. Гневът бързо преминава в решителност, безпокойството се сменя с трескава мисъл за действие. Няма време за губене – нито миг.
Димитър отваря прозореца и пуска да влезе пролетта. Тя нахлува в стаята и мигом изгонва въздуха с мирис на изгоряло, на разочарование и безпомощност. Пролетта е наперена, красива и млада, и води със себе си увереност, че не всичко е загубено, че има какво да се направи.
Умът поема своята роля. Писмо. Това е, решено е – ще напише писмо. Остро и протестно. А после ще се изправи на трибуната на Народното събрание и ще осъди публично това античовешко деяние.
Думите сами излизат изпод писалката, леят се от мастилото като кръв по вените. Белият лист подслонява правдивите слова. Душата му пише, не пишат ръцете му. Самички думите се противопоставят на антисемитските мерки на правителството. Самички заклеймяват изселването на евреите от границите на България. Защото това позорно депортиране е равносилно на масово убийство и „би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България“.
Довършва писмото, подписва се и даже не го препрочита. Отдъхва си. Каквото е имал да каже – казал го е. Ни повече, ни по-малко. Сърцето му е върху листа. Първата решаваща крачка е направена. Не е сам – 42-ма депутати слагат подписите си под написаното.
Денят е 17 март, годината е 1943-та. Министър-председателят Богдан Филов получава писмото, запечатало в себе твърдост и непоколебимост. И частичка от красивата, нахална млада пролет, дето все със вярата за нов живот редом ходи.
Вечерта Димитър не може да притвори клепки. Премята се в леглото като риба на сухо, а мислите му са безкраен изтощителен поток. Хвърчат като придошлите от юг лястовици, дето свиват гнезда под стрехата. Не се самозалъгва – отлично знае, че само по себе си това писмо не е достатъчно, за да се спре депортирането на български граждани от еврейски произход. Уповава на подкрепата на църквата, на дипломатите, на цар Борис III. Та нали с него в една година са родени…
„Хора сме, съвест имаме, сърца носим” – повтаря си наум, докато зората почне да превзема тъмното в стаята, да го избутва в ъгъла и да го накара да отстъпи място на светлината.
Утрото е по-мъдро от вечерта. Утрото донася надежди. Вече знае, че съвестта ще проговори в сърцата на всички и никой няма да остане безучастен пред гледката на претъпканите влакове.
Влакове, пълни с хиляди невинни души. Конски вагони, наблъскани с пищящи деца, майки с пресъхнали гърди, с небръснати мъже, вглъбени в собствената си безпомощност, със старци и болни, уплашени до смърт. Пълни с живите-мъртви. Влакове, поели по еднопосочен път, без право на обратно връщане. Път към Аушвиц, Майданек,Треблинка. Право към лагерите на смъртта. Към онзи портал на Бухенвалд, на който пише – „Всекиму неговото”. Път, осеян с мъка, болка и ужас, без аналог по своята жестокост. Едно последно пътуване до отвъдното.
Кървава диря прокарват в сърцето му тези влакове. Дълбаят в релси от болка. Спират на пропити със страдание гари. Обсебват душата му, спират му въздуха.
„ Хора сме – повтаря си като в мантра – не може така, длъжни сме да ги спасим…”
„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ – тези думи се прокрадват в ума му, а той дори не знае откъде са дошли. Дали ги е прочел в Книгата на книгите, или ги е усетил в сърцето си?
Та нали всички болни, стари и немощни, натоварени във влаковете, са мои приятели! Нищо, че не знам имената им. Деца си нямам, но всички дечица във вагоните са мои – мисли си. Деца, които един ден ще имат свои деца, ще продължат рода си, няма да се изгубят.
Голям човек е. Така го орисват на седенките – голям човек да стане. Голям човек е, щом успява да спре беззаконието и безчестието, благодарение на съвестта си, огромното си сърце и човеколюбие – голям е.
Нищо, че някой ден къса ще е родовата памет. Нищо, че благодарността към тези, спасили човешки животи, някой ден ще се събира в една минута мълчание, във венеца с цветя, положен на паметника, в издълбаните в камъка имена, прочетени набързо пред мемориалите, а после пак набързо забравени.
Знае го това Димитър. Та нали „няма ненаказано добро“ – затова и го осъдиха на 15 години затвор. Всичко знае той. И всичко прощава. И благодарност не търси. С една тиха предварителност прощава за изгнанието в собствената си родина – между четири стени, без собствен дом, забравен и низвергнат. Прощава им. Защото има сърце като земно кълбо, защото обича България и защото е голям.
Не е герой Димитър Пешев. Не е Оскар Шиндлер. Не е Раул Валенберг. Човек е. Така е орисан. От онези, големите. Без излишен патос, без героични пози. Истински, всеотдаен, спомогнал за промяната на хода на една цяла история. Наред със знайни и незнайни хора – от политици, дейци, дипломати, до обикновените и непознатите – хлебари, млекари,орачи, музиканти – онези с добри сърца, милостиви и човечни. Хората от народа.
Така е научен той – достоен да бъде. И знае, че в мрачната човешка история е имало, има и ще има достойни хора. Народът не е анонимен – той има своите имена, които дистанцията на времето не може да заличи..
Само едно не знае Димитър. Не знае, че един ден самият той ще бъде чистото лице на Спасението. Единица мярка за доброта и човечност. Еталон за скромност, загубил всичко в името на човешки животи. И спечелил всичко – любов и памет. Спечелил място сред „Праведниците на народите на света“. Защото още в „Талмуда“ е казано – „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”.
Името на момчето, родено ей там, в градчето с уморените от раждане череши, и пак там орисано да бъде Човек, пребъдва. А някъде, в гората на праведниците в Йерусалим, едно друго дърво е наречено Димитър Пешев – да се помни и знае. Приютява птици в клоните си – долетели отдалече, много отдалече – от една малка прекрасна страна. И донесли на крилете си спомени, донесли една българска пролет, и една песен:
„ Черешица род родила, от род се е покръшила, покръшила, поломила… „
Февруари, 2020
