Поместваме разказа на Златка Христова, учителка в СУ „Христо Ботев“, гр. Сунгурларе, област Бургас
– Ениа, нахрани гълъбите!
– Не мога, како, излизам, ти ги нахрани!
– Ениа, поне си прибери играчките!
– Бързам, ти ги прибери!
– При Сара ли отиваш?
– При Сара, обещах й днес да обядвам с нея.
– Не й досаждай толкоз често, Ениа, ще й омръзнеш съвсем!
– Не, не, како, тя винаги толкова ми се радва….
И Ениа, седемгодишното братче на Далила , изхвърча от къщи и се втурна към царския дворец на хълма, за да обядва с царица Сара и малкия й син Иван Шишман. Бебето на Сара Иван Асен още лежеше в люлка, но с Иван Шишман можеше да се играе, да. Царицата се забавляваше много с момчетата, измисляше им различни игри и непрекъснато им подаряваше нови играчки.
Затова сега по пода в къщата на Далила в еврейската махала се търкаляха дървени кончета, каручки, малки мечове, топки, книжки, един пясъчен часовник и дори миниатюрна стенобойна машина. Далила огледа бъркотията, въздъхна и вдигна ръце във въздуха. Направи няколко движения с тях и каза шепнешком две стихчета. Играчките се повдигнаха от пода, извиха се сякаш в хоровод и се изнизаха към шарената ракла в ъгъла. Капакът на раклата се отвори и играчките безшумно се прибраха вътре до една. Капакът се затвори. Далила се засмя тихичко, плесна с ръце и се завъртя веднъж около себе си. Когато биваше сама, тя си позволяваше тези упражнения, за които никой нищо не подозираше. Това, което хората от еврейската махала и от болярските къщи на Царевец знаеха, бе, че лекува успешно изкълчвания, счупвания, навяхвания, трески и настинки. Но Далила всъщност можеше и много други неща. Сега тя закачи над огнището котлето, сипа вътре сушени зеленчуци и вода, разпери пръсти над съчките и дървата и духна с уста. Огънят мигом пламна от само себе си. Като остави супата да се вари, Далила седна в стана да потъче. Това платно и бе заръчано от самата царица Сара / с ново име Теодора/, защото Далила тъчеше толкова фини платна, че от тях ставаха дрехи, достойни за двореца. Сара, както и Далила, беше еврейка. Двете бяха приятелки от деца, защото къщите им бяха наблизо, разбираха се, дори се обичаха, макар Далила да бе по млада със седем години.
На един съдебен процес цар Иван Александър случайно съгледа Сара и сърцето му мигом пламна от непозната дотогава страст. Той се разведе с жена си, влахинката Теодора, и я прати в манастир. Покръсти Сара, като и даде ново християнско име Теодора и се ожени за нея през януари на 1348 година. Заедно със Сара се покръсти и Далила, като прие името Йоана, но всъщност никой не и викаше така. Викаха и Далила. Сара роди първо Иван Шишман и цар Иван Александър на мига го обяви за престолонаследник, пренебрегвайки синовете от първия си брак, което предизвика оспорвания и брожения в царския двор. Изоставената бивша царица изпрати протестно писмо от манастира, в който беше замонашена, но царят не обърна внимание. Предишната царица и синовете и обаче имаха доста привърженици, най-запаленият от които беше боляринът Микола, млад сродник на влахинката.
Този Микола беше невъздържан младеж, който шушукаше по ъглите в коридорите на двореца и се опитваше да организира заговор за свалянето на Сара от трона, но все не успяваше, защото бе прекалено приказлив – имаше тази слабост. Болярите го слушаха и кимаха с глави, но всъщност след провала на първия заговор не го вземаха вече много насериозно.
Микола се беше лекувал два пъти при Далила. Веднъж си бе навяхнал крака, който стана синьочерен и се поду до неузнаваемост. Далила прокара дланите си по болното място, каза две стихчета и само след ден глезенът се оправи. Втория път Микола отиде при еврейката с порезна рана над лакътя. Беше се сбил в една кръчма и получи дълбок разрез от нож. С помощта на Далила раната зарасна на същия ден.
Микола се възхити от уменията на момичето, но забеляза и нещо друго. Далила бе хубава, много хубава. Тъничка и стройна, с къдрави черни коси, които носеше свободно пуснати, с бяла кожа и топли черни очи, тя освен това излъчваше някакво спокойствие, някаква доброжелателност и неизменен оптимизъм. С една дума – беше чаровница. И Микола зачести в къщата и в еврейската махала, като сам не си даваше сметка какво го влече натам. Далила живееше само с братчето си Ениа, което все търчеше в двореца при Сара и Иван Шишман, така че Микола често я улучваше сама. Но тя беше крайно сдържана и не му позволяваше нещата, които на него му се искаха. На Микола през ум не му минаваше да се жени за нея – той мразеше евреите, затова и заговорничеше против царицата. Но една красива любовница като Далила – да , това той желаеше страстно. Обаче тя беше недосегаема, обвиваше се като в пашкул в нещо невидимо и непробиваемо и младият болярин досега не бе успял дори да я докосне, въпреки че тя винаги бе любезна и го посрещаше в къщата си с внимание, и го гощаваше с вкусни гозби и подбрани гръцки вина.
В този пролетен ден, няколко дни преди еврейската Пасха и християнския Великден, братчето Ениа беше в двореца при Сара и Иван Шишман, а Далила тъчеше тънко платно на дървения стан. От време на време младата жена отпускаше белите си ръце в скута и тананикаше тихичко по две стихчета – совалката тръгваше наляво-надясно самичка и редеше нишка след нишка, движена незнайно от каква сила. Далила се усмихваше.
На дебелата чамова порта се потропа силно и отривисто няколко пъти. Далила веднага позна по тропането, че това е боляринът Микола. Излезе от стана, размаха плавно ръце около главата и цялото си тяло, после оправи синята си дреха и отиде да отвори вратата.
-Защо не отваряш? Сама ли си? – Микола подозрително огледа стаята с острия си поглед и после спря очи върху момичето. В миг лицето му се преобрази – остротата изчезна, чертите му се отпуснаха, устните му се усмихнаха сред русолявата брада и мустаците.
-Добре дошъл, болярино – кротко поздрави Далила.
-Добре съм те заварил. Ще ме нахраниш ли?
-Бих искала, но имам само зеленчукова супа, хляб и вино.
-Супа е добре. Слагай масата. И дай повечко вино.
Боляринът внимателно гледаше как сипва Далила супата от котлето и как налива виното от каната. Той изчака тя да хапне и да пийне първа – боеше се от отрова и Далила знаеше това, поради тази причина не се впечатли от неговата подозрителност. Той винаги правеше така. Понякога дори сменяше чашата си с нейната. Обядваха мълчешком, после Далила раздигна масата, а Микола се изтегна на кревата с ботушите като у дома си.
-Далила, легни до мене! – примоли се боляринът.
-Не, господарю!
-Защо всеки път ми отказваш най-хубавото.
-За едни е хубаво едно, за други – друго.
Микола въздъхна примирено.
-Имаш ли някакви новини от двореца?
-Не, господарю, аз не ходя там и не знам нищо. Ениа ходи.
-А той не ти ли донася новини?
-Той е само на седем, господарю. Донася играчки.
Боляринът се замисли. А после почна да мисли на глас.
-Иван Александър се залепи за полите на тази Сара, проклета да е, и забрави за държавата. Сърбите завладяват югозападна България, Момчил сам самичък брани Родопа от турците, а царят нехае. Забрави той за голямата си победа при Русокастро, заряза войската си. Ходи по манастири и пише книги, а държавата загива. Като погледнеш в очите му, едно и също виждаш – Сара и Сара! Вдън земя да се продъни дано, заедно с нечестивото си племе от Юди!
-Защо си спомни, господарю, че Юда е евреин, а не си спомни, че и Христос и блажената му майка също са евреи? И освен това царицата се казва Теодора и е християнка, господарю! И какво лошо има в това, че съпругът и я обича? – осмели се да възрази Далила.
-Ами това е лошото, че го е оплела в мрежите си и той не вижда по-далече от леглото – ядоса се Микола, скочи от кревата и седна на стола. – Война трябва да води цар Иван Александър, война срещу сърбите, война срещу турците! А Сара го е привързала към спалнята и духът му е омекнал като на девойка! Трябва нещо да се направи, Далила! Далила, направи заклинание за разлюбване! Само ти можеш да го направиш, ако искаш! – изведнъж се въодушеви Микола.
Но Далила веднага охлади ентусиазма му:
-О, болярино, никак не мога да направя такова нещо. Такива сили аз нямам. За влюбване мога, за лекуване мога, а за разлюбване, за смърт и за нещастие не мога да направя заклинание. Не ми е дадено от Господ, колко пъти да ти казвам това!
-Върви по дяволите, де да знам не можеш ли, или просто не искаш! Да знаеш, някой ден ще обадя на царя с какво се занимаваш и ще те обесят за ерес и вещерство! – Микола съвсем се разбесня, удряше с юмрук по масата и от устата му хвърчаха слюнки.
-И тогава кой ще те лекува, господарю, като ме обесят – спокойно каза Далила, – пийни, господарю, още вино и се успокой!
И Микола пи още вино, успокои се , разговаряха за болярите и техните съпруги, след час Микола кротко си тръгна и каза, че ще дойде пак. Далила отиде в задния двор на къщата да нахрани гълъбите.
През същия следобед Далила бе изненадана от посещение на царицата. Сара идваше много рядко при приятелката си от детинство, само в крайни случаи – ако беше болна или се нуждаеше от лек за някое от децата. Този ден Сара доведе Ениа за ръка, той я зяпаше с обожание, а в свободната си ръка държеше нова играчка – дървено човече с подвижни крайници.
-Барух хаба бешем Адонай! – поздрави на иврит Далила, което значеше „Благословен, който идва в името Господне“, и се поклони ниско, като добави – На твоите заповеди съм, царице!
-Недей така, Далила, викай ми Сара, като сме сами и не ми се кланяй толкава. Та ние сме приятелки! – топло каза царицата.
Далила се усмихна и погледна Сара в очите. О, колко обаятелна беше Сара. Очите и – уж черни – на дневна светлина бяха всъщност тъмносини и казваха „Разбирам, всичко разбирам.“ Клепките и бяха дълги и извити, кожата – като мляко, устните – ярки без червило. Носът и беше малко по-издължен, отколкото трябва, но сред общото прекрасно впечатление това не се забелязваше. Косите си царицата носеше прибрани с шапчици, диадеми и мрежички, но Далила много добре знаеше, че са разкошни, лъскави и черни. Сега тя беше облечена в светлосива рокля, обшита с перли , с бели и сини бродерии. „В тази рокля прилича съвсем на гълъбица, милата ми.“- помисли с обич Далила, подаде на гостенката стол и сложи на масата почерпка. Отпрати Ениа в задния двор да си играе и седна да изслуша Сара. Тя непременно бе дошла за нещо важно. Царицата отпи мъничка глътка от медовината, изяде бавно едно зърно сушено грозде и започна направо:
-Слушай, Далила, имам две прекрасни момчета, Бог да ги благослови. Обаче искам момиче. Непременно момиче, защото те са обичливи и грижовни – момичетата. Освен това мъжете мислят само за война и как да се избият един друг, докато жените знаят цената на живота и го пазят. Можеш ли, Далила, да направиш така, че следващото ми дете да е момиче?
-Мога, Сара – веднага се отзова Далила, – просто стой така, не говори и не мърдай за минутка!
Двете млади жени седяха една срещу друга край масата. Далила вдигна ръцете си във въздуха и направи с тях няколко плавни, красиви движения, като нашепна две стихчета. Сара усети полъх край гърдите си и край нозете си, полите на светлосивата и рокля се раздвижиха и прошумоляха за миг. После Далила свали ръцете си и каза:
-Ще имаш момиче и ако му дадеш името Кераца Мария, ще имаш още две момичета след него. Ти избираш!
-О, благодаря, благодаря! – прошепна развълнувана царицата, извади от джоба си малко шишенце с парфюм и го подари на приятелката си. После двете жени си поговориха още малко, сбогуваха се и царицата си тръгна.
След два дни при Далила дойде Микола. Беше нервен, не го сдържаше на едно място, говореше безспир, докато ядеше баница и пиеше вино, като не забрави обаче първата хапка и първата глътка да остави на Далила. Каза, че най-сетне един от болярите, Стрез, се е съгласил да помогне сериозно за премахването на царицата. Стрез – най-дивия и жестокосърдечния в Търновград.
-Няма връщане – възбудено шепнеше Микола, – веднага след Великдена ще я убием! – после очите му светнаха злобно и той добави – А тебе ще те обесим като вещица и еретичка, защото ми отказваш всичко, което поискам! – и той се засмя и и намигна.
Далила в миг разбра, че този път царицата е в голяма опасност и незабавно реши да и помогне дори с най-крайни средства. Тя трескаво мислеше: “Ако предупредя царя, знам какво ще направи той – първо ще ги затвори, а после ще ги изправи на съд. Ще бъде тяхната дума срещу моята. Те ще отрекат всичко, а на мен никой няма да ми повярва. И името на царицата ще бъде замесено в такъв грозен скандал. Не, не така. Ще се справя самичка.“ Докато изпращаше Микола, тя му предложи да намине утре, защото са и обещали дивеч и тя ще го сготви както той обича – с гъби и бяло вино. Микола я погледна подозрително. Бяха пости, наистина. Но тя знаеше, че лакомият Микола не издържа повече от три дни без месо. Боляринът се засмя и каза, че ще дойде.
Същата нощ Далила излезе в тъмни тъмници, посети една къща с лоша слава и като се върна оттам, извади миниатюрно вързопче от пазвата си. Изсипа съдържанието му в котлето, прибави вода, духна върху съчките , но пламъците този път не се разгоряха сами, както обикновено. „Така си и мислех!“ – въздъхна Далила, пресегна се, взе огнивото от полицата и запали огъня по нормалния начин. Когато отварата бе готова, Далила я прецеди , смеси я с вино в голяма кана и затвори похлупака отгоре. После седна и написа няколко реда на хартия, която приши към долните дрехи на Ениа. На сутринта тя сготви еленско месо с гъби и бяло вино, облече Ениа и го прати при Сара, като му поръча да каже следното: “Кака Далила каза ти сама да ме съблечеш и да ме изкъпеш.“ Младата жена накара момчето няколко пъти да повтори думите, целуна го по двете бузи и го изпрати към двореца.
Не минаха пет минути и на портата силно потропа Микола. За изненада на домакинята той водеше със себе си Стрез. С кръвнишки зачервени очи от пиене ли, от що ли и с набученото в пояса оръжие Стрез можеше да стъписа всеки. Но не и Далила. Тя остана спокойна и дори си помисли: “Още по-добре….“ Подреди масата и седна да обядва заедно с тях. Стрез пръв посегна към чашата с виното, но Микола го спря:
-Чакай малко! Първо домакинята.
Тя знаеше, че Микола няма да посегне към нищо, което преди това не е вкусено от нея – страхуваше се от отрова – затова смело вдигна наздравица:
-Да пием за христолюбивия цар Иван Александър и за книголюбивата царица Теодора!
И отпи от виното. След това пиха и тримата, ядоха, много се смяха. По едно време Микола пожела Далила да излезе от стаята, за да си поговори той насаме със Стрез.
-Разбира се, болярино! – усмихна се тя и се оттегли. Знаеше за какво ще разговарят Микола и Стрез, но това вече нямаше никакво значение.
В същото това време царицата събличаше малкия Ениа, за да го изкъпе в собствената си вана с топла вода, в която бе примесена отвара от мащерка. Детето бе предало заръката на кака си. В дрехите на момчето Сара намери бележка, на която пишеше:“ Скъпа сестро Сара и царице Теодора! Болярите Микола и Стрез се канеха да те убият, а аз не можех да допусна това, защото те обичам повече от себе си. Затова си казах като Самсон: “Нека да загина заедно с тях, Боже!“ Прости ми и се грижи за Ениа. Твоя Далила.“
Сара веднага изпрати двама от стражите в къщата на Далила да разбере какво става, но не се стърпя да изчака вести и сама тръгна след войниците. Завариха в къщата три още топли трупа. Царицата дълго плака за приятелката, която пожертва живота си заради нейния.
В двореца никой не можа да разбере причината за тройното убийство, нито пък кой е сложил отровата.
Царицата живя дълго и щастливо и роди три дъщери – Кераца Мария, Десислава и Василиса.
Илюстрация: Цар Иван Александър и царица Сара-Теодора със синовете им Иван Асен и Иван Шишман. Миниатюра от Иван-Александровото евангелие, днес в Британския музей.
