Център за еврейско-българско сътрудничество

Йоана Стоянова, 10 клас, АЕГ „Гео Милев“, Бургас

ПризовАнна

Старата каруца лъкатушеше по прашния път, докато силуетът ѝ се сля напълно с безмълвната тъма. Нощта покриваше с черното си наметало скърцащата дървена кола, сякаш тя никога не бе съществувала. По мартенското небе блещукаха като сребърни мъниста безброй звезди и само те огряваха покровителски дългия път, по който пътниците бяха поели.

Крехка млада жена стоеше в далечината и до последно впиваше притеснен поглед в тайнствената каруца.

  • Хайде, Ани! Трябва да се върнем в града, преди да се съмне – каза дълбок, но благ мъжки глас.

Двамата бавно поеха обратно към спящото Скопие. Скоро слънцето започна да позлатява изящно, с четката си на небесен художник, града. Свежият аромат на ранно пролетно утро посрещаше първите минувачи по павираните улици, които скоро щяха да зазвънят с песента на новия ден.

Когато стигнаха до сградата на полицейското управление, където беше резиденцията им, Анна и съпругът й Стефан потърсиха отмора от безсънната нощ.

Анна обаче не можеше да затвори очи. Събитията от последните седмици още държаха мислите ѝ в плен. Сърцето ѝ туптеше все така развълнувано, както в момента, в който тя отвори секретната грама, адресирана до нейния съпруг – градския полицейски управител. В мислите си жената се връщаше отново и отново към този момент и към всичко последвало. Към деня, в който по старата дървена врата се чу монотонно почукване…

  • Соня, ще провериш ли кой е на вратата? Соня? – провикна се Анна към прислужницата, но не получи отговор.

Остави книгата си настрана и сама внимателно открехна входната врата. Млад ефрейтор носеше грама за съпруга ѝ, който по това време беше по работа извън града. Анна я пое, прилежно я остави на бюрото на мъжа си и отново се потопи в своя роман. Тази необичайна доставка обаче пробуди в нея несдържано любопитство и след дълго премисляне тя колебливо отвори писмото и се зачете. Лицето ѝ внезапно посърна, а в очите ѝ се изписа ужас. Анна грабна слушалката на телефона и припряно набра някого.

  • Сърчаджиева? Анна Попстефанова е. Сама ли си? – тя прошепна напрегнато.
  • Да, мила, сама съм. Всичко наред ли е? – отвърна г-жа Сърчаджиева.
  • Ще ги вземат! Всички до един ще ги затворят, ще ги отпратят!
  • За какво говориш, Анна?
  • Депортация. Ще депортират всички евреи. Деца, възрастни, цели семейства!…

 Жената от другата страна на телефона мълчеше. Тя беше дългогодишна приятелка на Анна и носеше същото име. Бяха се запознали преди години. Нейният съпруг – Стефан Сърчаджиев, беше режисьор в градския театър, а Анна Попстефанова бе изиграла главната роля в първата му  постановка. Оттогава двете жени посрещаха предизвикателствата на живота заедно. Без излишни приказки, Анна и Анна бяха еднакво убедени, че трябва да предупредят семействата, неподозиращи капана, който ги очаква.

Още същата вечер двете жени се премениха като слугини. Поразрошиха косите си и препасаха престилки около кръста. Планът им беше да обходят всички еврейски къщи наоколо и да ги известят за грозящата ги беда. Нощта обаче бе изпратила натрапник – ужасна буря връхлетя притихналия град и дъжд закънтя по паветата.

 Дърветата се заогъваха като танцуващи балерини, стенейки под камшика на свирепия вятър. В далечината се чуваше грохотът на гръмотевици. Сякаш невидими тъмни сили бяха впрегнали яростта си и заприщваха пътя на двете жени, които бързаха от къща на къща да разнесат новината за дебнещата опасност.

Следващите дни се сливаха в ума на Анна. Дълги и усилни дни… Двете приятелки правеха всичко по силите си да помогнат на семействата да избягат. Много от тях успяха. В Скопие бяха останали само тези с малки деца и болни хора. Попстефанова скри някои от тях в своя дом – семейството на Мони и Рашел Карио с двете им деца, от които едното, Рахамин, на дванайсет години, а другото, Рина, на пет. Даде им не само подслон и храна, но и своето приятелство и утеха. Често сядаше до тях и заедно говореха с часове – за миналото, за бъдещето… Всеки споделяше своите неизказани мисли, опасения и мечти. Децата обаче я обичаха най-много. Сякаш Анна имаше някаква специална връзка с тях. Тя умееше да вниква надълбоко в техните сърца, а прегръдката ѝ беше топла като майчина ласка.

Но страхът навестяваше и нейните мисли. Анна добре осъзнаваше в какъв риск беше поставила своя собствен живот и кариерата на съпруга си. Как щеше да му каже за случилото се, когато той се върне? Какво ли щеше да надделее в него – дали човещината, или сигурността? Животът поставяше пред нея твърде трудни въпроси, но сърцето ѝ не ѝ даваше право на избор. Анна дълбоко в себе си вярваше, че всеки заслужава достоен живот. Вярваше, че щом Бог е бил добър към нея, то и тя на свой ред трябва да дари с доброта и любов другите.

  • Ани? Прибрах се!

До входната врата висока мъжка фигура отърсваше прашното си палто и се оглеждаше за своята любима. Дойде денят, в който Стефан Попстефанов си беше отново у дома. Анна побърза да го посрещне и още от вратата силно го прегърна, прошепвайки:

  • Имам да ти кажа нещо..

Двамата седнаха в големия хол и говориха дълго. Лицето на Стефан постепенно придобиваше друг вид, по него пробягна първо сянката на обърканост, после на тревога… Той беше раздвоен между разума и сърцето, но Ани всячески се опитваше да заглуши гласа на страха в него и да го убеди да дадат своята подкрепа.

  • Добре – реши накрая Стефан, макар колебливо – Нека останат. Ще им помогнем.

Следващите дни минаваха бавно. Всички се стараеха да бъдат внимателни, а напрежението нарастваше. Наложи се да преместят Карио при Сърчаджиеви. Планът на еврейското семейство бе да избягат през Албания за САЩ. Те вече се бяха снабдили с фалшиви документи, но поемането по този път беше твърде рисковано. Господин Карио не знаеше как да достигне границата, а незаконното проникване в чужда държава можеше да бъде трудно за голямо семейство. Надеждата му за спасение угасваше и той не виждаше изход за себе си и близките си …

Бяха изминали четири дни, откакто Карио бяха в дома на Сърчаджиеви, а днешната утрин бе първата, в която така силно се усещаше пролетта. Въздухът беше свеж и топъл, слънцето нежно галеше цветята по прозорците, а сутрешната роса бе отрупала тревата с малки бисерчета. Децата още закусваха, когато Попстефанови пристигнаха задъхани при Мони и Рашел. Влизайки, Анна размахваше сгъната на руло хартия в ръката си.

  • Мони, Рашел! Открихме я! Картата с охранителните постове на границата е у нас!

Просълзена, Рашел се втурна да прегърне Анна, а двамата мъже разтвориха големия пожълтял лист и започнаха внимателно да го изучават. Прокарваха пръсти по очертаните пътища и оживено обсъждаха най-добрия начин за преминаване на границата с Албания.

  • Тук! – възкликна Стефан и сложи пръста си някъде по тънката черна линия. – Трябва да заминете още тази вечер. Това е единственият ви шанс за спасение!

Остатъкът от деня премина в оживена подготовка за заминаването на Карио. Анна и Анна помагаха на семейството да събере малкия си багаж. Снабдиха евреите с храна, топли дрехи, а Попстефанов се зае с осигуряването на каруца, с която да преминат границата.

Със спускането на нощта семейството беше готово за път. Те стояха умълчани в студения таван. Чакаха старият стенен часовник да удари седем часа. Точно в седем Стефан трябваше да похлопа на вратата и заедно да потеглят с каруцата към границата. Всички бяха напрегнати, но се стараеха да запазят хладнокръвие. В стаята беше толкова тихо, че се чуваше единствено шумът на часовника, ритмичното отмерващ изтичащото време. Малката Рина се бе отпуснала в прегръдките на Анна и се унасяше. Брат й Рахамин стоеше мирно до баща си, а Рашел, сгушена до влажната стена, шепнеше своите молитви за закрила и спасение към Бога. Оставаха десетина минути до 19:00.

Дългоочакваното похлопване по вратата прониза тишината. Стефан! Навярно бе подранил! Анна нетърпеливо се запъти да отвори, когато до нея достигнаха непознати гласове.

  • Öffne die Tür! Öffne Sofort!

Тялото й запулсира от напрежение. Бяха толкова близо до спасението! Всяка германска намеса, макар само рутинна проверка, можеше да осуети техния план. Анна не знаеше какво да стори. Стефан щеше да бъде долу всеки момент и Карио трябваше да отпътуват сега или никога! Но ударите по вратата бяха настойчиви и тя започна трескаво да съставя нов план. Спешно извика Сърчаджиева и я помоли да забави и отклони войниците. Тези няколко минути, които тя щеше да им спечели, бяха шансът да се измъкне Карио от къщата. Анна седеше в средата на притъмнената стая и се оглеждаше за нещо, което да ги спаси. Погледът ѝ се спря на старо, оръфано корабно въже, което висеше на стената. Бяха едва на третия етаж, сградата бе ниска, а прозорецът – достатъчно голям. Анна тихичко го открехна и през него нахлу свежият аромат на пролетната нощ. Той беше така сладък, така лек! Ако спасението имаше ухание, то беше точно уханието на тази мартенска нощ.

Анна здраво завърза въжето и го спусна надолу към паветата. Трябваше да бъдат бързи. Мони се спусна пръв, последван от Рашел и Рахамин. Останаха само Рина и Анна. Малкото момиченце беше уплашено. Маслинените му очички недоверчиво оглеждаха старото въже. Анна коленичи до Рина и силно я прегърна. Взе я в ръцете си и внимателно започнаха да се спускат надолу.

Когато стигнаха земята, Стефан вече ги очакваше. Еврейското семейство бързо се качи в каруцата и потегли. Старата кола залакътуши по прашния път, очертанията на скърцащия ѝ скелет постепенно изчезнаха и скоро тъмата я погълна, сякаш никога не бе съществувала. Звездите по мартенското небе блестяха като сребърни мъниста. Само те щяха да огряват покровителски дългия път, по който бегълците поемаха. Нощта ухаеше на пролет. На ново начало и Спасение!  

 

Разказът е вдъхновен от истинската история за спасяването на семейство Карио от Анна Попстефанова и Анна Сърчаджиева. Посветен е на техния подвиг, на смелостта  и жертвоготовността им.

518 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad