Център за еврейско-българско сътрудничество

Приказка, в която се ражда надежда

Разказ на Атанас Хрисулев, десетокласник от ППМГ „Акад. Никола Обрешков” – Бургас, получил голямата награда в Националния литературния конкурс на Център „Алеф” на тема: „Аз бях един от тях – българските праведници на света”.

Наградата връчи лично кметът на Бургас Димитър Николов.

Приказка, в която се ражда надежда

Слънцето навън все още не се беше подало над хоризонта, но огнения му ореол хвърляше мъжделива червеникава светлина. Тя бе достатъчна да вдигне булото на нощта и да заслепи блясъка на хилядите огнени точици върху тъмното небе. Небе, покрито с множество огньове, наподобяващи стружки сребро, разпилени върху фино черно кадифе. Малкото светлина загатваше за прогонването на тъмнината, за идването новия ден. Лек сутрешен ветрец пробягваше по огледалната повърхност на езерото, отразяващо първите лъчи на зората. По кристалната вода се образуваха малки вълнички, които се надпреварваха, коя по-бързо ще стигне до отсрещния бряг. Повеят подтикна малката широколистна горичка до езерото да зашумоли срамежливо с листенца и залюля клоните на дърветата в бавен красив танц. Първите птици се събуждаха от сън, и политайки от гнездата си, запяваха своята весела песен.

Цветовете на деня започваха да се засилват, озарявайки все повече старата измазана къщурка до езерото. На скованата пейка пред старата дървена врата бе поседнала възрастна жена с дълга снежнобяла коса, в която вятърът от време на време се заиграваше. По лицето й, обградено от белите къдрици като от ореол, все още се виждаха следи от неземната красота, която бе притежавала на времето. В начина, по който бе кръстосала крака и изправила гордо рамене, можеше да се обърка възрастта й с десетилетия по-млада. Големите й буреносносини очи се взираха във възкачващия се на небосвода слънчев диск, напомняйки й за обещание, дадено преди много години.

Тишината на планината бе нарушена от монотонното ръмжане на двигател на кола, което бе знак за жената, че пристигаха дългоочакваните от нея посетители. След като превозното средство затихна, се дочуха приглушени, но познати гласове – бяха дъщеря й и зет й. Тя се изправи и посрещна двамата, поемайки грижливо от ръцете на майката малката им дъщеря. Пеленачето се размърда, но баба му бавно го залюля.

– Радвам се, че дойдохте още днес – каза спокойно и тихо белокосата жена. – Как се казва?

– Рина – отвърна почти шепнешком бащата, за да не събуди момичето. – На баба й – усмихна се той.

– Ще бъде силна и красива жена… Влизайте – подкани възрастната. – Починете си. Аз ще се погрижа за Рина.

– Благодаря ти, майко – целуна я чернокосата жена, приличаща на майка си като по-млада. По алените й устни цъфтеше усмивка, озаряваща почти изваяното й лице.

Възрастната жена пое детето към пейката, на която бе седяла до преди пристигането на колата, а другите двама влязоха в бялата къщурка. Лястовичките литваха изпод големите стрехи, а пчели вече започваха да облитат по още росните цветове на тревите. Малкото момиченце бе отворило големите си спокойни очи с цвета на безоблачно небе. Детето се усмихна, а баба му го погали нежно по бузата със загрубелите си от времето и работата ръце.

– Моята малка Рина… Така ми казваше преди време майка ми, твоята прабаба Рашел… – започна да разказва замечтано старицата. – Винаги ме караше да се усмихвам, когато ме погалеше леко по бузата, а силата на една друга жена ме поддържаше през всички тези години. Все още усещам топлината на ръката й… Рина, ти се роди със зората, с надеждата. Ще ти разкажа какво преживях, за да мога днес да те държа в прегръдките си… Ще ти разкажа моята приказка, в която има много зло… – Старицата се загледа в далечината и си спомни за началото на тази игра. – Ужасът, както във всички приказки си имаше име – война. Това бе най-страшното кръвопролитие на миналия век – сълзи напълниха очите на жената, но тя стисна зъби и преглътна. Всичко беше свършило, тя се бе измъкнала от игра на властта, но белезите все още седяха, заклеймени дълбоко в детската й душа. – В историята ми има и много сила и добрина, които ме спасиха. Аз имах фея кръстница – една велика жена, българска балерина, изправила се срещу щиковете и куршумите, жертвала живота и възлюбения си, за да спаси мен и моето семейство…

Спомням си ясно студената нощ в Скопие, в която се започна нашето бягство. Беше все още началото на март. На места малките снежни преспи, останали след вятъра-снегояд, проблясваха под последните лъчи на слънцето. Небето беше алено, а малкото перести облаци приличаха на пръски кръв. Въпреки че бях все още на пет години, можех да усетя, че нещо лошо ще се случи. Изведнъж се почука на вратата и се чу през шепот „Мари Рашел, отвори. Аз съм, Попстефанова.“ Познавах я – често ни гостуваше и ми позволяваше да си играя с мънистените й  нанизи всеки път. Майка ми забързана отвори вратата, но госпожа Анна Попстефанова не беше с някоя от хубавите си рокли, а с бедни и захабени дрехи, каквито носеха прислужниците й. Жената с нея също беше облечена като помощница, въпреки че ръцете й не бяха загрубели от чистене, като тези на майка ми. Косите и на двете не бяха гладко сресани, а по-скоро разпилени. Двете не изчакаха покана, а влетяха бързо, почти препъвайки се в престилките си.

Мари, къде е Мони? – попита припряно другата жена. – В опасност сте… Нацистите са пратили секретна грама…

Ще извеждат всички евреи от Скопие – започна да говори през нея Анна. А аз ги гледах отстрани, държейки парцалената си кукла. – Мъжът ми го нямаше и прочетох какво пише. О, Мари…

Мони, ела по-бързо! – провикна се майка ми, а баща ми остави брат ми Рахман и забърза към жените.

Аз не разбирах за какво си говорят, но започнах да плача и да обяснявам, че не искам да се местя. Тогава госпожа Попстефанова дойде и ми предложи да си поиграем, докато другите говорят. След като се успокоих, извика и брат ми и започна да ни говори тихо, почти напевно:

Не всички хора са добри и не всички се опитват да ви помогнат. Знам че двамата обичате да играете на детективи – и двамата в един глас отвърнахме утвърдително. – Аз също обичам да го правя. Мъжът ми, Стефан, като полицай получи писмо, в което се пишеше, че има лоши хора, които искат да ви наранят – аз се изплаших, но топлината на прегръдката на госпожата ме успокои. – Казах за това на приятелката си Анна Сърчаджиева, госпожата, която говори с майка ви и баща ви. Трябва да тръгнете скоро, за да не ви хванат… Разбирате ли ме? – Аз поклатих с насълзени очи глава, а брат ми само леко изсумтя за отговор.

Беше станало късно и трябваше да си легна. Небето бе черно като катран, а звезди не се виждаха. Тази нощ бе една от най страшните, но клепачите ми се притвориха и заспах неспокоен сън. На сутринта се надявах да е било просто кошмар, но се оказа истина. На 11 март 1943 година щеше да се случи най-големият кошмар…

Следващия ден ме дадоха на една македонка, за да ме защитят. Беше ми много тежко, но ги разбирах и им бях благодарна. Госпожата криеше всичко ценно от мен и непрестанно ме следеше със студения си поглед. Не беше минала седмица, а аз си мислех, че бях спасена, но тогава тя ме заведе до къщата на родителите и ме върна.

Баща ми беше много притеснен и единственото, което повтаряше беше, че „трябва да се спасим в Албания“. Госпожа Попстефанова идваше често, а майка ми обясняваше, че помагала с документи на баща ми. Всичко беше готово, от Скопие до Албания не можеше да се стигне лесно. Една вечер баща ми седна на земята без да обяснява каквото и да било, просто зарови лице в ръцете си:

Няма начин… – гласът му заглъхваше в ръцете. – Може би просто трябва да се откажем… Ще отидем на гарата и ще се надяваме…

Тази вечер бях отчаяна. Молих се за чудо и то се случи, точно сутринта преди да тръгнем към гарата. Тази сутрин ни посети госпожа Попстефанова, но тя водеше и адютанта на мъжа си, от когото си спомням все още красивата военна униформа. Тя го прати да говори с майка ми и баща ми, приготвящи се за път, и дойде при нас с брат ми. Усмихна се, поздрави ни и ме погали:

Имам добри новини! Евреите бързо се организираха и много от тях успяха да напуснат тайно Скопие. Останахте седем семейства, но ще ви отведа в своя апартамент, където ще ви скрия.

Така и направи. Тази жена рискува живота си, като ни заведе в дома си. Там бяха още две или три семейства. Скоро свикнах с апартамента на госпожа Попстефанова, но отново не беше за дълго.

Денят беше слънчев, усещаше се пристигането на пролетта. Птиците пееха, обрисувайки деня с цветната си песен. Дори и болните възрастни от другите семейства се чувстваха по-добре. Но в този ден се завърна градоначалникът и полицейски шеф Стефан Попстефанов. Той бе ужасен, когато ни видя в дома си. Обърна се и се провикна към жена си. Аз успях да дочуя част от разговора. Мъжът бе разкъсан между кариерата и дълга, от една страна, и човещината и любовта към жена си и хората, от друга.

Чакането беше мъчително… Изпратиха ни в дома на Анна Сърчаджиева, приятелката на госпожа Попгеоргиева. Тя ни прие с широко отворени обятия. Апартаментът й се намираше в центъра на Скопие и там живееха няколко германци. Дните се изнизваха, а никаква новина за решението на градоначалника не бе пристигнала. Бях решила, че всичко е свършено. Нямаше да успеем да се измъкнем от този капан, а тъмнината идваше все по-близко.

Четири дни нямаше никаква новина. Тишината беше мъчителна… Накрая човещината надделя. С риск за живота си Стефан издаде фалшиви документи на десетината евреи, които не са могли да избягат тайно. Четири семейства бяха изведени в Дупница, понеже на територията на България с български документи щяха да са в безопасност.

Госпожа Попстефанова дойде с мъжа си. Двамата носеха карта, леко захабена и обгорена. На нея бяха отбелязани германските и българските охранителни постове по границата с Албания. Отпратиха мен и брат ми, а те се събраха над хартиения документ. Спомням си, че следях слънцето, което бавно се скриваше, полагайки след себе си плащеницата на тъмата. Клепачите ми бяха натежали, но тогава чух майка си:

Време е да тръгваме, моя малка Рина – след което ме целуна по челото, нежно и топло.

Госпожа Сърчаджиева помилва косата ми и прошепна:

Пожелавам ти дълъг път, малък слънчев лъч – прегръщайки ме леко и усмихвайки се.

Госпожа Попстефанова дойде до каруцата, където ме прегърна и вместо да се сбогува като останалите, докосна ухото ми с топлия си дъх и каза „Лек път! Вярвам, че ще се срещнем скоро…“, след което ми даде куклата, на врата на която бе вързана нова алена панделка.

Пътувахме от Албания към Америка. Баща ми обясняваше, че там ще сме в безопасност и наистина беше така, но аз не забравих за родината си… не забравих и за думите на нашата спасителка…

– Майко, какво разказваш на Рина? – попита майката на новороденото. Тя стоеше близо до разказващата и слушаше с внимание всяка дума.

– Историята ни, мила. Знаеш я – усмихна се белокосата жена.

Слънцето се бе издигнало високо на небосклона, а малката Рина бе заспала в ръцете на баба си. Птичките продължаваха да пеят, създавайки фон на разказа. Ароматите на тревите беше успокояващ, дори омаен. Езерото блестеше като сребърна чиния, по която спокойно се плъзгаха няколко водни насекоми.

– Аз не съм я чувал по този начин – каза мъжът, подпрян на вратата. – Какво стана с Анна Георгиева Дамянова-Попстефанова? Доколкото знам, тя е една от двадесетте български Праведници на света. Запознат съм и с факта, че за това имаш заслуга и ти.

– Каква заслуга имам аз? – усмихна се предизвикателно жената и допълни – Аз само разказах историята, каквато беше.

– Но не вярвам това да е всичко.

– Разбира се, че това не е всичко – каза тя и се обърна към дъщеря си: – Миличка, ще ми донесеш ли онова нещо. – Другата жена кимна и изтича в къщата.

– Онова нещо? – попита мъжът.

– Ще разбереш за какво говоря.

Докато довърши дъщеря й вече бе донесла лист стара хартия. Изглеждаше все едно е скъсан от някой стар тефтер. Тя подаде листа и пое внимателно малката от ръцете на баба й.

– Този лист го пазя от много години и е част от играта, която все още не съм довършила – тя говореше по-тихо от обикновено. – Надявам се малката Рина да направи последния ход… Както и да е… нека продължа:

Бяхме се преселили в Америка вече над тридесет и пет години, когато получих писмо от Франция. Бяха написани дата и час, а срещата бе в Париж. Писмото бе написано с красив завъртян почерк, а това което ме изненада, бе послеписът: „За моя малък слънчев лъч“. Тогава реших да оставя всичко и да се срещна с моята спасителка.

Беше все още рано сутринта, когато пристигнах пред катедралата „Парижката Света Богородица“. Слънцето се къпеше в спокойните кристални води на Сена. Далеч по брега се виждаше недовършен мост, който подобно на стълба свързваше огненият диск със земята. Лекият прохладен вятър с речен привкус отвеждаше далеч от всички проблеми и създаваше чувство за вълшебен покой. Бях седнала и се наслаждавах на възкачващото се слънце, когато чух познатия глас:

Пораснала си! – усмихна се тя широко, но в очите й си личеше умората от бремето на живота.

Здравей! – успях да отроня аз.

Двете седнахме, загледани в реката, в слънцето и хората. Тя започна да ми разказва за живота си – поредица от трагични събития, последвани от небивали възходи. Веднага след 9 септември 1944 година и промяната на политическата система, когато семейството вече се било прибрало в Плевен, местните партизани застрелват Попстефанов в дома им.

Аз бях там… Видях как извадиха пистолета – очите й все още се пълниха от спомена за случилото се. – Майка ми също беше там. Не му дадоха право дори да се защити. Застреляха го от упор… Имам чувството, че кръвта му е все още по ръцете ми… –  Тя се загледа в дланите си.  – Официално го обявиха за безследно изчезнал, а след години дори го осъдиха и от Народния съд.

Веднага след разстрела на мъжа си Анна била изпратена в лагер. Нейни приятели направили така, че да дадат на покойния й баща титла „активен борец против фашизма“, за да може майка й да преживява, а нея в продължение на години я местят от лагер в лагер.

Завърнах се едва през 1952 година с бъдещия си годеник Любомир Маринов.

Брат й станал баща на Диана – дъщеря, която осиновила. Тя намерила работа в Народния театър като помощник-режисьор, след като завършила театралната гимназия в София като частен ученик.

След като разказа своята история,  аз не можех да сдържа сълзите си, които се стичаха по бузите ми. Анна ми се усмихна и избърса с опакото на дланта си лицето ми. Тя се отнасяше с мен като с родна дъщеря. Спомням си, че извади едно малко тефтерче, подвързано с кожа.

Това е нещо, което трябва да бъде намерено, когато му дойде времето… след много поколения, надявам се. В него съм скрила части от историята си, които не желая да бъдат открити приживе. Не желая да бъда приемана за нещо, което не съм. Хората искат да забравят, но не им позволявай. Болката трябва да се изживее, сълзите трябва да изтекат, а споменът… – Тя се усмихна и ме погледна с навлажнените си очи. – Не променяй спомените. Колкото и страшно да е било миналото, знай, че сами създаваме настоящето.

Анна отвори тефтерчето и откъсна първата страница.

Тази страницата ще намери другите. Същото е и с хората. Ти принадлежиш на велик род, Рина Карио, мой малък слънчев лъч.

Тя стана и си тръгна, оставяйки ме сама на брега на Сена. Слънцето залязваше, а кристалните води бяха придобили цвета на кръв – гъста и червена.

Повече не успях да я намеря, а тя не ме е търсила. Предложих я за „Праведник на света“, но преди да се видим отново, тя бе починала. Дадоха й наградата посмъртно на 21 април 1983 година. Анна ме научи на нещо безценно – който спаси човешки живот, спасява цяла вселена. Тя е тази, на която трябва да благодаря за дъщеря си, зет си и внучето си и е причината да срещна всички хора в живота си.

Рина пристъпи към детето и го погали:

– Спи, малък слънчев лъч, защото в сънищата тя е господар на изцяло неин свят… Нека да преплува най-дълбоките морета и да изкачи най-високите планини – погали я тя по бузката.

– Защо никой не е разказал тази история? – попита мъжът.

– Защото никой не търси истината – отговори Рина, взирайки се в листа. – Но аз знам истината, и колкото и да е тежка, живея с нея. Дори когато в лошите сутрини ми се струва невъзможно да се насладя на каквото и да било, защото се страхувам, че може да ми бъде отнето, съставям мислено списък на всяко добро дело, което съм видяла някой да извършва. Това е като игра. Повтаряш все едно и също и понякога добавяш по нещо ново. Често става малко досадно… Но има и много по-страшни игри.

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad