Разказ на Мария Георгиева Павлова, 16 години, IX клас, Средно училище „Отец Паисий“ – град Кърджали – поощрителна награда в VІІ национален литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Наградата обяви Ярослав Годун, директор на Полския институт в София.
ПЪТЯТ НА ДОБРОТО
10 март 2004 година – изплаках, поех дълбоко въздух, заявих смело своята жажда за живот и готовност за борба. Заредих се с енергия и с вяра в доброто. Дишах, растях, развивах се, копнеех, но все още се лутам между доброто и злото. Ден след ден, година след година…
И така до днес – в непрекъснато търсене на доброто, което всички се опитваха да ме убедят, че е фалш, химера и че не съществува. Растях с приказките, в които то винаги побеждаваше, но в реалния живот беше различно. Там доминираше злото. Плачех, страдах, измъчвах се от суровата и несправедлива действителност, но не се отказах от мечтата си – с цената на всичко да открия доброто. Погледнах напред в бъдещето. То беше там – мъничко, плахо и неуверено, мъждукащо слабо, молещо за помощ:
– Помогни ми да си върна силата и вярата в хората, моля те! – каза то.
– Но как? Какво да направя? – отговорих аз.
– Върни се назад в миналото и ме открий, възкреси ме за нов живот!
– Защо аз? Аз съм толкова слаба и неуверена. – попитах го.
– Защото ти си родена на една специална дата, белязана в човешката история с най-голямото добро. Ти носиш частица от него в себе си. – отвърна то.
Замислих се… Какво се е случило на моята рождена дата и какво я прави толкова специална. Лесно беше да проуча в интернет, но послушах доброто и се върнах назад във времето, за да го открия и възкреся за живот.
Потеглих ден след ден, месец след месец, година след година… И така до юли 2007 година – освобождаването на българските медици в Либия с помощта на Франция и Европейския съюз. Хора, отдадени на своята професия, копнеещи да направят добро като спасят живот са били „възнаградени” с насилствено отнемане на свободата и обречени на тормоз и смърт. Но Доброто пак се беше появило там някъде далече и близо, мислейки какво да стори и в кого да се всели, за да помогне на тези медици.
– Намерих те! – извиках аз. Това си ти – Доброто!
– Да, но съм още малко, безпомощно и слабо. Продължавай да ме търсиш – ти можеш! – отговори то.
Продължих своя път вече по-уверена и смела, защото успях да изпълня една малка част от моята голяма мисия. Пътят към доброто е изпълнен с много изпитания; той не е покрит с рози, а напротив – обграден е с тръни, но именно това го прави уникален по своята същност. Този път е дълъг. Вървейки по него, аз стигнах до една също важна за човешката история година – 1989 – падането на Берлинската стена и обединението на цяла нация. 40 годишна раздяла и преграда между хората, всяваща ужас, мрак и позор. Това е лицето на злото, което Хитлер остави в наследство не само на своя народ, но и на целия свят. И въпреки всичко Доброто отново намери сили и начин да изплува от мрака, в който години наред беше потънало, за да отбележи началото на едно светло бъдеще.
– Браво, ти успя! Отново ме откри! Вече съм по-силно и уверено, но не достатъчно. В човешката история има и други важни събития, но едно от тях се откроява и ще ме направи най-силно. Намери го и ме изведи от този мрачен свят на злото! – прошепна ми Доброто.
Продължих своя път още по-амбицирана, за да намеря тази изгубена, потънала някъде в миналото частица от моето Аз. Бавно, но славно, година след година достигнах до началото на 60-те години на XX-ти век. Хората сме Божии творения. Всеки от нас е уникален по своята същност и всеки има своето място в този свят. Бели и черни, малки и големи, бедни и богати, но еднакво достойни за почит и уважение. Това място в света намира и майка Тереза. Тази, която помага на най-бедните, основавайки училища, сиропиталища, хосписи, благотворителни центрове по цял свят. Пътят, извървян от Калкута през Венеция, достига своя връх до Рим. Не напразно е наречена майка. Чрез своите дела тя се превръща във водач на борбата за превъзмогване на бедността и страданията, които представляват заплаха за мира. Освен приносът ú към бедните, тя поставя основите и на образованието в някои, лишени от тази ценност краища на света. С думите: „Кръвта ми е албанска, гражданството ми индийско, вярата ми – на католическа монахиня. От гледна точка на моето призвание, аз принадлежа на света, а от тази на сърцето ми – аз принадлежа изцяло на сърцето на Исус”, майка Тереза ни оставя в наследство своите идеали и добродетели.
– Това ли е значимото събитие, за което ми говореше ти? – попитах аз Доброто.
– Не. Важно и значимо е това, което откри. То ме дари със сила, с мощ и вяра в жената, която чрез делата си ме откри отново. Все още не си открила това, за което си призвана. – отвърна Доброто.
– Но къде е то? Колко още трябва да го търся и ще успея ли въобще да изпълня своята мисия? – обърнах се учудено към него.
– Разбира се. Ти успяваш стъпка по стъпка и се приближаваш малко по малко да завършека на своята мисия. Продължавай, близо си! – окуражи ме Доброто.
Малко разочарована продължих по своя дълъг път назад в годините. Не се нуждаех от много време, защото следващото събитие беше отново през 60-те години на XX-ти век. То отново беше свързано с различията между хората, с тяхната външност и цвят на кожата. Същността на това събитие беше пренебрегването правата на чернокожите. Мартин Лутер Кинг се превръща в спасителя на тези хора като призовава към световен мир и зачитане на всички раси, религии и държави. Неговата реч се превръща в символ на борбата на чернокожите в САЩ. Замисляйки се над делото на Мартин Лутер Кинг, над неговите протести, благодарение на които хората с различен цвят на кожата получават свобода и спокойствие, аз си помислих, че вече открих значимото събитие, за което бях призвана. Но уви – Доброто отново се появи и ми каза:
– Браво! Достигна до още едно изключително значимо събитие, но то не е най-важното, за което аз те избрах. Не се отчайвай! Ти си на крачка от него и ще успееш, защото си изключително амбициозна и упорита.
Не знаех какво да кажа. Бях вече отчаяна и изморена от дългия път, който извървях, но бях убедена, че Доброто разчита на мен и че възкресяването му за нов живот зависи изцяло и само от мен. Именно затова продължих напред. Стигнах до едно странно място. Беше пусто, мрачно, страшно. Оказа се, че съм в Полша – в нацисткия концентрационен лагер Аушвиц, известен още като Освиенцим. Чувах викове, крясъци; усещах, че страдат хора. Не знаех какво да направя и на кое събитие присъствам. Аз бях невидима. Никой не ме виждаше, но бях пряк свидетел на всичко случващо се. Замислих се къде е в този момент Доброто? Беше ми ясно, че присъствам на една мрачна картина от човешката история, нарисувана от Злото. Хората страдаха, измъчвани от суровия несправедлив свят и всяка малка капчица надежда за спасение се губеше с всеки изминал ден. Те знаеха, че ги очаква смърт. Малки и големи, млади и стари – всички бяха обречени на гибел. Гледайки тази зловеща картина, аз много се изплаших. Отчаях се още повече в мига, в който видях как изгарят хората живи, как насилствено ги разделят от близките им, как пищят малки деца. Не знаех как да помогна. Нямаше начин. Дори не бях от плът и кръв, а и да бях – какво можех да сторя. Аз съм само една малка частица от целия огромен свят. Не бях в състояние да мисля разумно, но разбрах, че това е едно от най-ужасните събития в човешката история. До сега в моето пътуване назад във времето, откривах все добри събития и за първи път попаднах на толкова зловещо. Затворих очи, готова да се откажа от своята мисия. В този момент повиках Доброто. Знаех, че то е единственото, което би могло да ми помогне.
– Къде си, ела, помогни ми! Имам нужда от теб, моля те! – казах аз и в този момент се появи то – плахо, тъжно, малко и по-безпомощно от всякога. За първи път го видях толкова отчаяно и тогава осъзнах, че аз трябва да направя нещо.
– Тук съм. – каза Доброто. Това е събитието, на което аз се изгубих, а периодът е между 1941 и 1945 година – мъченията на евреите и смъртта на 6 милиона от тях.
Чувайки тези думи, аз си спомних за това събитие и вече знаех кое друго търся –добрината, довела до спасяването на тези евреи.
– Благодаря ти, Добро, защото ти ме насочи какво трябва да търся и на какво присъствам сега! – казах аз.
– Побързай, нямаме много време! Побързай, докато не се изгубя напълно, защото не само евреите се мъчат сега, а и аз. – отговори Доброто.
– Добре, продължавам.
Бягах колкото е възможно по-бързо, за да избягам по-скоро от този ад. Беше ми по-трудно от всякога. Пътят, по който вървях беше ужасно тъмен. Изведнъж, след като вече бях изгубила всякаква надежда, се появи лъч светлина. Дали това беше Доброто? Не знаех това, но продължих да следвам този лъч. И ето показаха се планини, реки, равнини. Това беше моята родина България. Чувствах се някак си защитена, защото знаех, че българите сме добри хора по душа и че всеки би ми помогнал. Така лъчът светлина ме отведе до град Пловдив. Тук имаше много влакове и хора, готови да се качат на тях. Те не искаха да напускат България. Личеше, че са измъчван народ, който се чувства защитен в тази страна. Това бяха евреи. Техните близки видях в Аушвиц. Знаех, че са те. Доброто ме беше насочило да търся „отличителния еврейски знак“- т.нар. „Давидова значка”, която представлява жълта шестоъгълна звезда, здраво пришита на левия ревер и голяма колкото длан с черен надпис „евреин”. Ужасих се. Нима има евреи в България и ние – добросърдечният народ ще ги изпратим с влаковете, знаейки че отиват на гибел?
И точно в този момент се появи Кирил – митрополит Пловдивски. Той дойде като лъч надежда за измъчените хора. Погледнах го. Очите му бяха като звезди. Усетих, че в този човек има нещо специално. Разпитах хората и те ме осведомиха, че именно Кирил е изпратил телеграма до цар Борис III. С думите си: „Ваше Величество, в име Божие, усърдно моля за милост към евреите!”, той се застъпва за евреите и им предоставя своя дом за убежище. Митрополит Кирил твърдо завява, че ако натоварят евреите във влаковете за депортиране в лагерите на смъртта, той самият ще легне пред тях. Замислих се кой би направил такава саможертва днес? Нима има толкова милостив човек в днешно време?
– Не, няма и едва ли някога вече ще има! – проговори Доброто.
– Ето те и теб! – зарадвах се аз, като го видях. Моля те, разкажи ми за този мил човек! Бих искала да се запозная по-подробно с неговия живот и дело.
– Добре, ще ти разкажа и след това ти ще ми кажеш името на събитието, за което толкова много ти говорих. Осъзнаваш ли, че ти вече го откри? – отвърна Доброто.
– Съгласна съм. Ще мисля, докато те слушам. – отговорих пламенно аз.
– И така, Мария – ти изпълни своята мисия и затова заслужаваш да получиш повече информация за великата личност, която откри. Този човек се казва Кирил – митрополит Пловдивски. Роден е на 3 януари 1901 година в град София. Той е висш български православен духовник. Родители му са от влашки произход, а той е роден под името Константин Марков Константинов. Започва образованието си в Софийската семинария, а след това завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 1936 година е ръкоположен за епископ, а през 1938 година – за главен секретар на Светия синод. На 15 май 1938 година е провъзгласен за Пловдивски митрополит. Заради надигащите се от страна на правителството антисемитски настроения митрополит Кирил пише брошура, осъждаща остро антисемитизма. Изразява своето лично неодобрение към правителството, което подкрепя расистката политика на Хитлер. Още при обсъжданията на законопроекта на Закона за защита на нацията митрополитът не остава безучастен и се изказва: „Въпросът за отношението към евреите е ясен. Ние сме християни и като архиерей на св. Българска православна църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и Христовото учение за Равноценността на всички човеци на Господа, без оглед на произход, раса и култура.”
Кирил остава в историята със съпротивата си срещу депортирането на евреите. Той освобождава задържаните в двора на казарма 612 евреи. Взема ги под своя закрила и именно затова е достоен за почит и уважение. По-късно Кирил става патриарх, а през 2001 година заслужено получава званието „праведник на народите”, присъдено от комисията към държавния институт „Яд Вашем” в Израел. Делото му остава свято, велико, незабравимо, уникално.
– Благодаря ти, Добро, че ми разказа толкова много за този невероятен човек! Така аз успях да открия частицата от мен – доброто в лицето на митрополит Кирил и отбелязването Деня на спасението на българските евреи и почитта на жертвите на Холокоста. Това е наистина най-великото хуманно събитие, което се е случвало в човешката история и аз съм горда, че съм родена на тази дата – 10-ти март. Горда съм, че нося тази частица добро в себе си и с радост ще я пазя винаги и вечно. – казах аз.
– Аз също ти благодаря много, Мария. Да, това е събитието, за което ти говорех и благодарение на преоткриването му от теб, аз се чувствам по-силно от всякога. Мисля, че сега вече ще успея да си върна вярата у хората, защото знам, че всеки човек би се възхитил на това събитие и би повярвал в мен. Ти ме възкреси за нов живот и по този начин ти победи Злото, сбъдвайки своята мечта. Никога не забравяй делото на Кирил – митрополит Пловдивски! Нека то те съпътства през целия ти живот и бъде пример за подражание за българския народ. Кирил е този, който поставя началото на доброто в България. Това ме подтикна да се вселя в него и да му помогна в заветното му дело. Нека това дело бъде вечно и да се помни от всеки човек, независимо дали е българин или евреин, беден или богат, малък или голям! – отговори Доброто радостно, че вече си е възвърнало вярата у хората.
И ето ме вече в навечерието на моя 16-ти рожден ден – вече зряла, пораснала, мъдра, преминала през трудния път в търсене на доброто. Аз намерих изгубената частица от себе си и осъзнах, че то – Доброто е живо и че винаги ще съществува до свършека на света, а след това. Тази частица ме подтиква да се прекланям още повече пред човешката история и добрите, запомнящи се събития, белязани от силата на доброто чрез уникалните човешки постъпки. Бих продължила достойно своя житейски път, знаейки че и аз съм „подарила” нещо на света. Замисляйки се над моята рождена дата, аз припомних на всички, че на този ден преди 77 години е отложена депортацията на българските евреи, което довежда до спасяването на 50 000 души. Сега вече знам защо съм се родила, дишам, живея и осъзнах, че няма нищо случайно. Затова спасяването на българските евреи е пример за днешното общество и гордост, че този ден би бил невъзможен без делото на българския народ. И нека помним това, което са ни завещали нашите предци в лицето на едно събитие и един човек, останали завинаги в съзнанието на всяка личност.
Вече знам какво искам за 16-тия си рожден ден. Не желая материални подаръци – притежавам всичко нужно за един достоен живот. Имам само една мечта – да предам частицата, която открих на бъдещото поколение, което бих желала да бъде „закърмено“ със спомена за българските евреи и за един от „праведниците на света”, допринесъл не само за тяхното спасение, но и за съхранението на една цяла нация – Кирил – митрополит Пловдивски.
