Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Ана-Мария Борисова, 134 СОУ „Димчо Дебелянов“ – София

ИСТОРИЯ ЗА МРАК И СВЕТЛИНА

Беше мрачен мартенски ден на 1943 година. Положението на евреите в България ставаше все по-напрегнато. Всеки ден до малките им общности достигаха нови заповеди и новини от нелегалното радио, които обикновено бяха нерадостни. Така замислена за живота си сега, по улицата мина красива девойка на около 16 години. Тя беше немного висока, с красиво мургаво лице, с гъста, дълга кафява коса и с дълбоки замислени тъмни очи. Тя се движеше в спокойна равномерна крачка към дома. Мислите ѝ отлетяха към онази земя, където всичко е като в хубав сън, но тя бързо се освести, след като наближи библиотеката, пред която бяха застанали двама стражари. Минавайки покрай тях, Хана успя да зърне табелата на вратата зад гърбовете им, на която с големи ясни букви беше изписано “Вход за кучета и евреи – забранен!”. Мислите и сърцето на момичето отново се разбушуваха. В главата ѝ за пореден път връхлетяха спомените от по-рано през деня, когато тя за първи път в живота си разбра какво е някой да те мрази без причина. В училище довчерашните ѝ приятелки се оказаха членки на фашистката организация, което коренно промени мнението им за нея. Те започнаха да я обиждат, преследват и заплашват. Колкото повече мислеше за това, толкова по-объркана ставаше Хана.

Когато се прибра, тя беше посрещната от двете си сестри и от малката дъщеря на нанесеното в дома им еврейско семейство. Преди година евреите от столицата София бяха изселени и без запитване разпределени по домове в провинцията. В дома на Хана бяха настанени семейство Паси. Те имаха малка дъщеря, която трудно преживя промяната, но отскоро започна да се включва в заниманията у дома. След като Хана обърна внимание на всички малчугани, тя влезе в стаята си на втория етаж, за да подреди прилежно учебниците си, както правеше обикновено. След това слезе по стълбите, за да поздрави и родителите, но за разлика от всеки друг път, те водеха напрегнат разговор в кухнята. Влизайки в стаята при тях, първото нещо, което тя забеляза, беше смачкан пощенски плик и няколко разхвърляни листа, пропити от сълзите на майките. Когато погледна към баща си и към господин Паси, нещата станаха още по-зле, те изглеждаха притеснени, но в същото време и безсилни. Като вързан лъв, който иска да защити стадото си, но не може да скъса веригите около себе си. Това прониза сърцето на младата девойка. Тя стоеше като вкаменена до вратата. Пръв проговори баща ѝ. Той каза с много сериозен и треперещ глас:

– Хана, това е заповед за изселване. Депортацията започва. Ще напуснем дома и ще ни настанят в училище „Христо Ботев“ във Враца. Отивай да вземеш най-важното и моля те, нека малките разберат най-късно!

Тези думи се стовариха като камък върху сърцето ѝ. Всичките ѝ мечти, целият ѝ живот се сгромолясаха за един миг. Тя бързо се качи в стаята си и трескаво, със сълзи в очите започна да събира най-нужното – документи, малко дрехи, Тората и още малко дребни неща. Когато привърши със събирането на багажа, прилежно го събра във вързоп, който преметна на рамо и обърна последен поглед към стаята, в която беше отраснала. Тя забърза надолу по стълбите и влезе в трапезарията, където майка ѝ и госпожа Паси събираха вързопи с храна и потребни неща. Малките играеха навън и не бяха заподозрели нищо до момента, в който най-после разбраха, че заминават някъде. Не им беше ясно къде точно отиват, но това беше за тяхно добро. Когато напуснаха дома си, улицата беше пълна с много еврейски семейства, всички нарамили багажи, без никой да знае какво ще стане утре.

На всяка врата беше поставен печат, за да не се отваря. След това всички бяха поведени към добре познатата им гара. Там ги чакаше влак, но не с нормални човешки вагони, а с конски вагони, в които бяха грубо натикани, сякаш не бяха човешки същества. След като пътуваха няколко часа без храна и вода в студа, пристигнаха във Враца. Там отново бяха поведени пред погледите на любопитните минувачи. Голяма част от евреите  бяха вкарани в училището, за което беше споменал бащата на Хана, а някои по-яки младежи бяха взети в трудови лагери. Тъга обзе цялото еврейско общество. В училището, което на външен вид беше потискащо и мрачно, нещата не станаха по-добре. Хората бяха твърде много и всички спяха заедно на земята, кой върху каквото намери. Даваха им храна веднъж дневно, което принуди по-находчивите, предимно млади и здрави, да излязат и да си намерят работа като домашни прислужници, с цел да припечелят малко пари и да се доизхранят. Сред тези хора бяха Хана и майка ѝ. Те попаднаха в съвестно българско семейство. Всеки ден те отиваха за два часа да готвят и чистят,  а в замяна получаваха или храна, или малко пари.

Нещата вървяха добре, докато един ден те двете не се прибраха с поредната тежка новина. Бяха дочули, че всички евреи ще отпътуват за Аушвиц, но не знаеха точното време, затова решиха да не съобщават новината, защото осъзнаваха, че ако всички разберат, ще настане пълен хаос. Само при мисълта за това цялото семейство, а и самата Хана се ужасяваха. Сега дори малките осъзнаваха сериозността на положението, след като в поредица от вечери бяха виждали мама и татко да стоят до късно и да обсъждат важни неща с истински разтревожен вид. Минаваше време, мрачно време и Хана стана на 18.

Освен семейството, при което работеха Хана и майка ѝ, още един човек помогна на Хана. Това беше учителят по химия във Враца. В продължение на две години той преподаваше на еврейските деца. Учеше ги не само на химия, но и по основните дисциплини. Още там се зароди любовта на Хана към химията и младата еврейка реши, че ако оцелее от Холкоста, ще се занимава с тази наука. Така и стана…

При едно от излизанията от училището, което се беше превърнало в техен дом,  за да отидат на работа, пристигайки в къщата, където работиха, тя и майка ѝ имаха честта да срещнат „младия господар“, както наричаха сина на семейството, при което работеха. Той беше по-голям от Хана и за разлика от нея, ходеше на училище и се образоваше. Младежът беше хубав наглед, висок, с красиво мъжествено лице. Той беше изключително вежлив и подходи с уважение към двете дами, дори поиска да разбере повече за тях и внимателно изслуша подробната им история. След като майката на Хана приключи разказа, младият Павел започна да се разхожда из стаята със съсредоточен поглед, сякаш блуждаеше някъде в сериозни планове. След две минути на мълчание той рязко се обърна към двете жени и заяви: „Аз ще спася вас и семейството ви!“ Той беше толкова директен и ясен, че всички разбраха точно какво има предвид, без да задават въпроси. Следобеда Хана се завтече да каже добрата новина на баща си и на двете си сестри, а майка ѝ вървеше след нея с очи, пълни с благодарност.

След тази неочаквана среща Хана и Павел се видяха още няколко пъти и обсъдиха плана как точно той ще спаси девойката, която искрено уважаваше и харесваше, а и нейното семейство. Но събитията изпревариха подготовката на младия мъж. Само няколко вечери след последния разговор в двора на училището връхлетяха въоръжени мъже, които започнаха да крещят и да нареждат на евреите да си събират багажа, а след това ги заблъскаха навън към улицата. За втори път в живота си Хана почувства толкова силна тъга. Първия път беше, когато напусна старото си ежедневие и дом, а втория беше сега, когато тъкмо видя светлина в очите на този прекрасен Павел, светлина, която не беше виждала никъде в продължение на годините, в които я крепяха само младежките еврейски сбирки до единствената чешма в училището. Сега тя трябваше да се раздели и с мисълта за живот, и с мисълта за Павел. Горещи сълзи се стичаха по леденото ѝ лице, а устните ѝ се напукаха от мъка и  напрежение. За първи път тя се отказа да се бори.

Всички евреи се движеха покорно в редици. Стари и млади, силни и  слаби, всички вървяха с идеята, че отиват към смъртта и никой нищо не може да направи,  това ги ужасяваше. Те стигнаха до площада, където имаше много прожектори и някакви офицери, които оживено обсъждаха нещо, като от вълнение пушеха цигара след цигара. На всички беше заповядано да се подредят и да слушат главния командир. Те се подчиниха, но това, което последва, ги смая. Главнокомандващият излезе пред тях и изрече думите, които те две години чакаха да чуят с трепет и вълнение. Думите бяха толкова прости, но прозвучаха като най-вълшебната музика на света и не можеха да се сравнят с нищо, което бяха чували до сега. А те  бяха „СВОБОДНИ СТЕ!“. Това блесна като ярък ден в сърцето на младата Хана. Всички се разшумяха и заръкопляскаха, сега вече всеки беше свободен. Някои решиха да останат във Враца, други решиха да се върнат по домовете си. Това направиха Хана и нейното семейство. Всичко вървеше по план. Въпреки последиците от войната и трудностите семейството се върна в родния град. Къщата им беше разрушена, но с общи усилия успяха да я вдигнат отново през лятото. С идването на есента дойде и времето за училище. Хана взе две години за една, за да навакса изпуснатото. След като завърши, тя се премести в столицата, за да продължи образованието си, но след всичкия този успех все още изпитваше някаква празнота в себе си, свързана с липсата на Павел. Никога не беше срещала човек като него и все още ѝ липсваше много.

Докато вървеше един ден към Университета, тя се блъсна в добре изглеждащ джентълмен, извини се учтиво и без дори да поглежда, го подмина, когато внезапно мъжът я хвана за ръка и с добре познат и разтреперан глас пророни: „Наистина ли си ти?“. Това беше достатъчно, за да може тя да познае Павел. Те развълнувано се поздравиха, хванаха се за ръце и седнаха на най-близката пейка, за да може всеки да разкаже какво се беше случило за тези две години на напрежение и тъга, в които не бяха успели да осъществят мечтата си да са заедно. Хана разказа своята история, а Павел на свой ред разказа как след онази вечер, в която всички бяха освободени, той е тръгнал да я търси, но в навалицата не е успял дори да я зърне. След това как с дни е чакал властите, отговорни за документите на освободените евреи, за да пита къде живее тя сега, но никой не е успял да му даде отговор. После разказа как, след като се е върнал в София да продължи да учи, интуицията му е подсказала, че Хана няма да се предаде лесно и каквото и да ѝ струва, ще дойде да учи висше образование, затова е ходил при секретарката на университета, за да търси името на Хана всеки следобед, докато един ден в така дългия мрак се появил лъч светлина, когато той зърнал името ѝ, но сега изникнал въпросът къде може да я намери в такъв огромен град. Затова той направил единственото което можел – помолил се с простата молитва: „Боже, моля те, върни ми я!“.

Така една седмица по-късно те двамата седяха на една пейка със здраво стиснати ръце. След тази история нещата станаха много бързо. И двама бяха наясно, че са един за друг, но и житейският им път нямаше да е лесен, затова решиха да поемат риска, като лятото вдигнаха красива и голяма сватба, на която бяха всички близки, роднини и приятели, дори и семейство Паси, които бяха намерили родителите на Хана, за да им благодарят за всичко, през което бяха минали заедно. Младото семейство реши да остане в София, за да може и двамата да завършат образованието си. Хана, която още помнеше учителя от Враца и породената от него любов към науката, следваше молекулярна биология, като след много учене стана и професор.

След време младата двойка изживя нова радост, семейството започна да се разраства. На Павел и Хана се родиха деца, а след това и внуци. На тях те с вълнение често разказваха за преживяванията си по време на Холокоста, за да може да се помни и до днес, и никога да не се повтори.

 

(Разказът е вдъхновен от историите на проф. Хени Челибонова-Лорер и нейния внук– Даниел Лорер и от историята на Овадия Барух)

 

 

726 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad