Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Андреа Андреева, СУ „Емилиян Станев“ – Велико Търново

ИСТОРИЯ ЗА МРАК И СВЕТЛИНА – 80 ГОДИНИ ОТ СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ

Един слънчев и топъл понеделник се прибирах от училище. Минавах през близкия до вкъщи парк. Птиците чуруликаха, цветовете на дърветата бяха разцъфнали с ярки и красиви багри, а въздухът беше свеж и прохладен. Докато вървях, видях черен калъф на цигулка, подпрян до една от пейките. Личеше си, че е стар, но запазен. Внимателно го откопчах и с удивление установих, че вътре беше поставена стара цигулка. Взех я. Веднага разбрах, че е много фино и прецизно изработена. Започнах да я оглеждам, въртейки я в ръцете си. Забелязах, че на гърба има непознат за мен надпис. Изчаках около половин час, за да видя дали някой ще си я прибере. Нямаше никой около мен, освен няколко жадни за внимание и храна гълъба. Чудех се какво да правя. Трябваше вече да се прибирам. Станах, сложих цигулката в раницата и си тръгнах.

 Когато се завърнах вкъщи, по навик захвърлих раницата си на пода. В този момент се чу силен и остър пукот. Разтреперана от страх, да не би да съм счупила цигулката, откопчах раницата и видях, че нещо отдолу се е отворило. С изненада установих, че има двойното дъно, което се е открехнало при падането. Повдигнах я и видях да се подава черно-бяла снимка на младо тричленно семейство. На гърба ѝ беше написана годината 1943.

 Цяла вечер не можах да заспя. В главата ми се въртяха най-различни въпроси: Кое е това семейство? Защо тази цигулка беше захвърлена, въпреки перфектното и състояние? Какво означаваше странният надпис на цигулката? Все въпроси, на които нямах отговор. Реших на другия ден да попитам господина ми по история, дали може да разчете старинния надпис или поне да ми даде насоки, които ще ми помогнат да намеря отговорите, които търся.

На сутринта занесох цигулката на господин Бояджиев. Оказа се, че той има приятел, който работи в Регионалния исторически музей в Шумен. Надявахме се той да ни помогне да разгадаем загадката. Уговориха среща за четвъртък. В уречения ден, след като часовете ни свършиха, с господин Бояджиев отидохме до автобусната спирка. Нямах търпение да тръгнем, за да пристигнем по-бързо и да разбера малко повече за загадъчния инструмент. Въпреки мрачното и дъждовно време, автобусът пристигна навреме, Това бяха едни от най-дългите два часа в живота ми. Толкова се вълнувах. Оставих се да  потъна в предположенията си. Гледах омърлушено през прозореца и оставих мислите ми да се реят като безбрежното зелено поле покрай шосето.  

Когато най-накрая пристигнахме в Шумен, господин Бояджиев звънна на приятеля си и се разбраха да се видим в музея. До сега не бях ходила там. Със смесица от възхищение и страх от неизвестното, аз прекрачих прага на музея. Там ни чакаше човек на средна възраст, с кестенява коса и сини като сутрешно небе очи. Неговото име беше Стефан. След като двамата се поздравиха и аз се запознах с него, той се залови за работа. Предложи ни да се разходим из големия и просторен музей, докато той разчете надписа. След около петнадесет минути нетърпеливо чакане, той дойде при нас. Каза, че е разчел името Йосиф Майер. По фамилията можеше да се разбере, че това е човек с еврейски произход. След като разбрах така желания за мен отговор, с учителя ми по история си тръгнахме обратно в Търново. Но сега бях още по-озадачена, защото вместо отговори, постигнах само още въпроси.

Вечерта, като легнах да спя, сънувах как малкото момче от снимката свири на намерената от мен цигулка. Решена да го открия, веднага станах, отворих лаптопа на бюрото си и потърсих името Йосиф Майер в интернет. Покапаха сълзи от щастие по сънливото ми и безжизнено лице. Не можах да повярвам на очите си. Мислех, че сънувам. Намерих, че този човек е много известен бивш преподавател във военния университет в моя град – Велико Търново. Той е бил толкова близо до мен през цялото време, а аз не съм знаела.

Вече се разсъмваше. Погледнах през прозореца на стаята си и видях силуета на „военното“, както го наричахме с приятелите ми и …в този момент ми хрумна една много налудничава и щура идея.

Какво щеше да стане ако пропуснех един ден училище и отидех да го потърся? На сутринта включих плана в действие. Когато майка ми влезе в стаята, както всяка обикновена сутрин да ме буди за училище, аз се престорих, че ме боли гърлото и главата и ми е отпаднало. От умиление, тя ми позволи да пропусна училище. Беше ми малко гузно, че съм я излъгала, но реших, че по-късно щях да ѝ разказа всичко. Сега най-важното беше да не се отклонявам от плана.

Когато тя и баща ми тръгнаха за работа, веднага се измъкнах от леглото, нарамих калъфа с цигулката и тръгнах към военния университет. Докато изкачвах стълбите към него видях много военни и се чудех от къде да започна своето издирване. Реших да седна до входа, с надеждата да ми хрумне някаква идея. Беше изминал вече един час, започнах леко да се отчайвам и да мисля, че това наистина не беше умна идея. Още повече, че както пишеше в интернет, той отдавна е пенсионер. В този момент към мен се приближи един възрастен мъж, облечен във военна униформа.  Оказа се, че отдавна са ме наблюдавали през охранителните камери на портала. Усъмнили са се и най-възрастният от служителите е решил да дойде и да провери кого чакам.

Разказах му за цигулката и съня си. Той ме слушаше много внимателно и когато чу името Йосиф Майер, ме погледна с изненада. Каза ми да изчакам и се обърна да говори по телефона. Аз стоях озадачено, чаках търпеливо и не разбирах какво става.

След края на телефонния разговор той се обърна към мен и ми каза, че е говорил с Йосиф и той е пожелал да се срещнем. Попита ме дали мога да го изчакам 15 минути, за да ме заведе лично при загадъчния собственик на красивата цигулка.

Не след дълго вървяхме заедно към дома на Йосиф. По пътя ген. Андреев ми разказа, че с Йосиф са бивши колеги и приятели.

Не след дълго стоях пред Йосиф. Покани ни в малкия си и панелен апартамент. Настаних се удобно на стария диван в хола му.

 Първо, извади снимката, която намерих в двойното дъно на цигулката. Обясни ми, че детето, което майката държи в ръцете си всъщност е той. Когато е бил още на крехка възраст, е дошла вестта за депортирането на родителите му. Откарвайки, семейството в полицейския участък, разделят родителите му и той остава в ръцете на майка си. Там ги разпитва един изключителен българин, представител на народната милиция. Той се смилява над бедната жена и ѝ казва, че не може да я спаси, защото е в списъците за депортиране, обаче може да спаси детето ѝ. Майка му с болка избира живота на детето си дори с цената никога да не го види повече и се съгласява, но моли да даде тази снимка на сина ѝ, когато порасне.

В онези размирни времена милиционерът обявява заспалото дете за умряло. Намира приятел, съгласен да му издаде смъртен акт. И по-късно чрез познати вписва в дом за сираци едно българско дете, което по-късно със своята съпруга осиновяват.

Майка му е била качена във влака за депортиране. Вътре е било мрачно и претъпкано с други жени, които злочестата им съдба ги е събрала. Разнасяла се е непоносима смрад. Въпреки надеждата, че ще успее да заглуши болката по изгубеното си дете с надеждата, че поне е живо. Това я съсипва. Тя осъзнава, че няма смисъл да живее без детето си. При първия удобен момента твърдо решена, че не иска да живее повече, тя се хвърля от влака.  Очаквайки бърза смърт, се оказва, че се разминава само със счупвания и натъртвания по без това изтощеното ѝ тяло. Оказва се, че захвърлена на полето край граничното село Орешец, близо до железницата. Там я намира добронамерен български овчар, скрива я в обора при животните, носи и дрехи и вода, лекува раните ѝ и тайно бди над нея месеци наред докато се съвземе. Крие я от местната милиция. Той започва да изпитва чувства към нея, но тя не отговаря на тях по същия начин, поради дълга ѝ към детето и съпруга си.

Изминават три години.  Решава да се върне в гр.Русе и да търси детето си. Един ден вижда милиционера, съпругата и сина му в крайречния парк. Майчиното ѝ сърце забива, когато вижда собствената ѝ рожба щастливо отива на ясла с новото си семейство.

Решава да не се връща отново в живота му, но една сутрин, докато тя го наблюдава скришом, милиционерът я разпознава. Те се виждат тайно, без никой да знае. Той и съпругата му се разбират, тя да започне работа като детегледачка в хубавата им и голяма къща.

Изминават изпълнени с щастие осемнадесет години за майката, любуваща се на израстването на своето дете.

На осемнадесетия му рожден ден всички сядат на масата – човекът, който го е спасил и двете му майки – и му разказват всичко. Отначало е объркан в мислите и емоциите си, но след време свиква с мисълта. И е благодарен за възможността да има най-добрите и любящи родители.

Бях трогната от тази драматична история. Осъзнах, че стоя пред човек, който е преживял много и заслужава почит и респект. Той ми каза, че негово хоби, още от малък е да свири на тази цигулка. За него струните на цигулката са като струните на човешката душа. Много е важно кой и с какви намерения ще ги докосне, а от това зависи и каква музика ще зазвучи. Но ако човекът и помислите му са чисти и добронамерени, независимо от обществените закони – ще се понесе най – фината и лъчиста мелодия.

Оказа се, че Йосиф все още свири на своята цигулка към пенсионерския клуб в града. Вече бил решил да се отказва от музиката, защото годинките му вече натежали. След последния концерт седнал на скамейка в парка. Нямал на кого да наследи цигулката си. Затова решил да я пусне сама да си намери новия собственик, като я остави на скамейката. Но ето, че тя отново се върна при него.

Тогава му казах, че уча в музикалната паралелка в моето училище и свиря на арфа.

Той подскочи като малко дете от радост. Взе инструмента си и ни каза, че цигулката се е върнала при него, за да доведе и бъдещата му ученичка. Това беше моят първи урок при маестро Йосиф Майер.

Сега съм на 43 години. Обиколила съм почти целия свят със своята (на Йосиф) цигулка. Изнасям концерти в най-престижните зали. И чрез музиката разпространявам спомена за безкористната и безгранична човещина на едни обикновени българи с големи и необикновени сърца, опълчили се смело срещу системата.

177 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad