Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Виктория Бисерова Пламенова, ЛК „Добродетели“ към ЕГ „Хр.Ботев“- Кърджали

ЗАВИНАГИ В ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

„Да живееш е най-рядкото нещо на този свят. Повечето хора просто          съществуват и това е всичко.”  Оскар Уаилд                          

Тичах по стълбите на гарата. Опитвах се да настигна Аврам,но той бързаше много. Влакът тръгваше след пет минути, нямахме никакво време да стигнем до седми перон.

 – Хайде, Алис!- провикна се Аврам през тълпата.

Пробих си път през навалицата от хора, които бързат – всеки за някъде бърза. Едни носят куфари, а друга са само с дрехите на себе си.

 – Билети, моля, билети за проверка- крещеше контрольорката до нашия влак.

Започнах са ровя в чантата си, намирах всичко, химикалки, дневник и всякакви други дребни и големи неща, но не намирах билетите. Аврам беше нервен.

 – Заповядайте,  два билета за София – казах  и ѝ ги подадох. Жената ни ги върна и ни пожела лек път. За наш огромен късмет стигахме навреме, влезнахме в четвърти вагон секунди преди да се затворят вратите и влакът да потегли. Отдъхнах си, че не го изпуснахме. Вървяхме от купе в купе, докато не намерихме две празни седалки, точно до прозореца. Пътуваме във влака за София. Има три дни до големия ден, в който сестрата на Аврам, Зива има сватба!

Влакът се движеше бавно, ритмично, сякаш отиваше на грешното място. През цялото време четох книга, прелиствах страница по страница. Книгата не свършваше, сякаш беше безкрайна.

В късната пролетна нощ стигнахме на централната гара в София. Времето беше меко и с лек ветрец. Пристигнахме навреме за подготовката за сватбата на Зива. Къщата на родителите на Аврам беше в центъра. Тя беше голяма, с огромни прозорци. Родителите му бяха заможни, но твърде скромни хора. Баща му дълги години работи в банката, а майка му е учителка в близкото училище.

Новият ден започна с много вълнение за предстоящия семеен празник, но аз бях потисната. Сънувах неприятен сън, който не исках да споделям с никого. Сигурно биха ме помислили за луда! Опитвах се да се разсейвам, но натрапчивите мисли ме преследваха. Кънтяха в съзнанието ми, а тези дни бяха много важни за семейството на Аврам и се стараех да не личи притеснението ми .

Подготовката беше към своя край. Копринената бяла рокля на Зива беше прекрасна. Висеше закачена непосредствено до прозореца и сияеше под лъчите на слънцето. Със Зива стояхме в голямата стая, мълчахме, въздухът беше тежък, мълчахме – всеки зареян в своите мисли.

Дълбоката тишина беше прекъсната от нервно почукване на вратата, беше Йонас, който искаше да влезе вътре. Рязко скочих, за да спра Зива да не го пусне вътре, защото той щеше да види роклята. А е лоша поличба, ако младоженецът види роклята преди сватбения ден. Суеверието гласи, че това нос нещастие в дома. Вече беше късно, Йонас вече беше вътре и в миг погледът му се опиани от прекрасната бяла рокля. Тъжният му поглед пробяга набързо по нея , но в миг се окопити: 

  – Зива, мила, слагай удобни дрехи и обувки и да тръгваме! Става страшно! Алис, хайде, бързай и ти! Къде е Аврам? Бързайте момичета …

Седях вдървена на стола, но бързо се окопитих. Сънят! Това беше най-страшното, което можеше да ни се случи! Бях чувала … Снощи сънувах … А днес не исках да повярвам, че е възможно.

Чух долу гласовете на Аврам и Йонас, а малко след това и тежки стъпки по дървените стълби. Нямаше какво да направя! Вратата се отвори грубо, а оттам ме гледаха в упор двама мъже. Заблъскаха ме надолу по стълбите, а там, под дулата на оръжията срещу тях,  притихнали стояха най-близките ми хора – Аврам, Зива и Йонас. От задната страна на къщата се показа още един въоръжен войник, който почти влачеше свекъра ми. Дребничкият старец се крепеше на бастуна си, а куцият му крак, спомен от Първата световна война, едва се влачеше по плочника на двора.

Въоръжените мъже не позволиха нищо да кажем. Напротив – задърпаха ни към улицата, крещяха …Сякаш сънят ми се повтаряше.  Най-големият ми страх стана реалност Забиха в центъра на двора табела „Еврейски дом“ и ни поведоха нанякъде. От всички страни се появяваха групи хора като нашата и посоката на всички беше една – към някакво училище, което се използваше за полагане на доброволен труд. Страхът ми за бъдещето стана още по-реален. Около нас имаше хора, които са арестувани като участници в манифестация, както и евреи, които са изведени от домовете си насила като нас, дори имаше малки деца и новородени. Затвориха ни в училище “Константин Фотинов”. На следващия ден ни натовариха в полицейски камиони без да знаем къде отиваме. Не след дълго се озовахме на същата гара, на която пристигнахме в София. Толкова много народ около нас. И всички строени в редици и с малко багаж в ръцете. Зива,  стоеше все така вкаменена и вървеше като мъртвец, който чака отредения си час. После се качихме. Не! После ни натовариха … Въздухът във влака беше застоял, миришеше на мухъл и влага. Влага, която отравяше изгнилите дървени седалки. Влакът изсвири и потегли бавно, както на път за сватбата, но този път беше различен, отивахме в неизвестното. Аврам не спираше да държи слабата ми ръка, с часове я държеше.  

      Първата група, в която влизахме и ние, се отправи към лагера в Сомовит. Беше съставена от 50 души, които бяха няколко дребни занаятчии, 13 търцовици, 13 работници, 12 свещеници, 1 пеионер и още много други, които са неизвестни. Втората група, която отпътува заедно с нас се състоеше от 4 души, които са членове на централната консистория на евреите в България, 4 на софийската консистория и още много евреи на почитани длъжности. Един от свешениците, който е взел активно участие в протестната манифестация е Данаил Цион.

      Откараха ни в център за масово задържане край село Сомовит. Лагерът се намираше край Дунава. В далечината се виждаше реката, със своята величествена красота и дълбока тайнственост. Още с пристигането в центъра ни взеха всичките вещи,пари, дрехи, документи, дадоха ни тънки раирани дрехи. Лагерът беше пълен с евреи, които са били задържани като участници в манифестация против фашизма. В лагера имаме всякакви хора, като пенсионери, дребни занаятчии, свещеници, безработни, малки деца. Сред всичките тези невинни хора беше попаднало и осеммесечно бебе.  В съзнанието и ушите ми кънтяха само писъците на малките деца. Всяка сутрин и вечер имахме проверки. Комендантът постоянно си търсеше причина да ни крещи и да си изкара един от строя, за да го пребие от бой пред всички. Така минаваха дните в страх.

      Научавахме вести от слабия, изпит от болка шивач, който имаше право да излиза. Той шиеше дрехите на коменданта. Носеше ни  вести какво се случва в другите концлагери в Германия и Полша. Разказваше ни как са вкарвали евреите от другите държави в газовите камери с предтекст, че ще се къпят, но са ги обгазявали и са умирали, разказваше ни за човешките пещи, в които са вкарвали живи хора. Носеше ни и по някой друг залък хляб. Храната, която ни даваха в лагера, беше повече от оскъдна. Сутрин имаше само чай със захарин…

Лошите хигиенични условия ни потискаха. Целият лагер разполагахме с една петромаксова лампа и с броени стомни с вода. Нямахме никакъв сапун. Имахме право да излизаме три пъти дневно на плаца за не повече от 10 минути. Условията за живот бяха много трудни за нас, за децата бяха животозастрашаващи. Поради опасение от избухване на епидемия и разпространяване на паразити началникът на лагерната охрана успя да издейства малка сума пари за сапун. В лагера имаше две медицински сестри Астра Калдерон и Ребека Файон, които се грижеха за здравето на всички, доколкото успяваха.

      С всеки един изминал ден се молех да излезем от този ужас. Молих се за Зива да не запомни предсватбения си ден по този ужасен начин, но всичкото беше без полза. Всеки един момент можеше да ни кажат, че потегляме към неизвестното, а Зива, тя никога няма да забрави ужаса, който изпита. Аврам, единствената ми подкрепа в този ужас, беше в другия край на лагера, но все пак успявахме да се видим. Вестите, които ни носеше шивачът, не бяха хубави и с всеки следващ ден те ставаха все по- страшни и страшни.

– Алис, не се тревожи, един ден ще излезем щастливи от тук. – каза Аврам, докато падаше първата му сълза от окото.

– Никога не съм те виждала на плачеш- казах му като без думи. Да, думите бяха излишни. Оставащите ни дни бяха неизвестни! Трябваше да бъдем търпеливи, докато дойде влакът, който ще ни закара там – в лагерите на смъртта.

…………….

      Не след дълго този влак пристигна, спря на релсите пред центъра за масово задържане. Изглеждаше стар, от него се разнасяше се миризма на кисело. Всички ние – близки, познати и непознати стояхме заедно, един до друг и чакахме на оградата да ни строят. Чакахме час, два, три… никой не идваше, никой не ни викаше. Беше някак неистово тихо.

Дните се минаваха. Неприветливият влак стоеше на мястото си, миризмата на кисело продължаваше да се носи. Бяхме озадачени. Нямаше около нас охрана, но и никой не бягаше. Нямаше как – порталът беше здраво залостен.

На следващата сутрин влакът го нямаше. Той беше тръгнал без нас. Надеждата за свобода се промъкна в съзнанието ми, а не след дълго тя стана и реалност. Бяхме свободни! Нямахме нищо, но бяхме свободни

………………

      В началото ни беше много трудно да преживяваме. Нямахме никаква работа, нямахме и пари. Единственото нещо, което имахме, бяха малко стари дрехи и малкото мебели, които са останали у дома след разграбването на дома ни. Дните пред неизвестното бяха дълги и тягостни. Но дълбоко в душата си аз бях оптимист. Силно вярвах, че един ден всичко ще се оправи и животът ще бъде нормален както преди.

      И ето – не след дълго всичко започна да се подрежда. Аврам за кратко стана обущар, даваха му по някоя дребна пара. Така прекара няколко месеца, събра известна сума пари, които вложи за работно място във фабрика като машинен инженен. Фабрика, в която почти нямаше шанс да работи, защото там не допускаха все още евреи. Въпреки предвидимия провал и очакването за повторно разочарование, Аврам вложи парите и започна да чака.

Чакаше седмица, две, три без работа и вече почти без надежда.

Но ето, че един ден Аврам получи писмо от така жадуваната от него фабрика, че е одобрен и че може да започне работа още утре.

– Не мога да повярвам, останах почти без надежда- каза Аврам с насълзени очи

– Щастието намира тези, който търпеливо чакат- отговорих му аз.

 Животът ни започна да се оправя, започна да става по-добър от преди. А страхът – той остана в мен, в него и във всички останали евреи, които бяхме спасени.

………………

А кой беше спасителят ли?

Това са Те!

Бог да пази паметта за тях!

371 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad