Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Десислава Маринова, 11 клас, СУ „Петко Р. Славейков, гр. Кърджали

Син на своя народ

  • Армейски генерал Сарафов!-чувам някой да ме вика. Обръщам се и виждам един от лейтенантите да ме гледа с тъга, изписана на лицето му.
  • Слушам, какво се е случило?– отговарям раздразнено.
  • Налага ми се да Ви съобщя тъжна вест, сър. Вашият баща…, починал е тази сутрин, малко след като сте излезли за служба.

     Първоначално не разбирам какво ми казва, но постепенно думите му проникват в съзнанието ми. Усещам как дъхът ми секва, болка обзема сърцето ми, нестабилност нахлува у  краката ми.  Побелелият ми, измършавял от старост, скъп баща. Моят баща… Знаех, че скоро и неговото време ще настъпи, мислех, че съм подготвен, но горчивата болка ме обзема. Истината е, че той дори не е истинският ми баща, но неговата загуба ме срива по-силно и от тази на истинските ми родители. Срещнах този мъж преди 40 години, през вече далечната 1943г., когато бях едва на 11 години, и до ден днешен помня как той промени бъдещето ми, моето и на хиляди други като мен.

***

     Аз и родителите ми живеехме в Крива Паланка, Македонско, близо до границата с България. Затова и  говорехме техния език. Когато бях по-малък всичко беше спокойно, но през следващите години нещата се промениха. Всички хора започнаха да ме гледат с омраза и да странят от мен като чумав. Една вечер през март родителите ми се прибраха много късно. Изглеждаха толкова изтощени, когато се върнаха, не само от тежката работа, а сякаш огромен товар тежеше на плещите им. Свалиха медальоните си, с изрисуваната върху тях шестолъчна звезда, и седнаха до мен. Майка ми ме прегърна, а баща ми беше толкова обзет от мислите си, че не ме погледна.

  • Какво има?- попитах аз, тогава невинно дете, неразбиращо жестокостта на големия свят, но никой не ми отговори.

      Майка ми гледаше разтревожено и ме отпрати в стаята ми. Оставих ги, но отчаяно исках да разбера какво се случва, затова оставих вратата на стаята си открехната. Мълчаха известно време и тогава майка ми се разрида неудържимо. Баща ми започна да я утешава, казвайки ѝ, че някак ще се спасим, но в гласът му се личаха несигурност, притаена болка и може би дори страх.

  • Депортирали са евреите от Беломорието, царят няма да ни пощади. Вече е взел окончателното си решение.- промълви майки ми, хлипайки.
  • Отнасят се с нас сякаш не сме хора, не ни приемат за равни на тях граждани, дори ограничиха хранителните ни стоки, а сега просто ще се отърват от проблема, за който ни приемат, окончателно. Що за жестокост е това?- усетих, че и той даде свобода на напиращите си сълзи.

      Никога преди онзи ден не бях чувал или виждал баща си да плаче. Тогава не знаех какво значи депортация, но знаех, че е нещо много лошо. Изтичах от стаята си със              сълзи, стичащи се по лицето ми, и се сгуших в прегръдките на родителите си. До ден днешен тази гледка е пред очите ми. Тримата прегърнати, разплакани, треперещи от ужас и страх. Заедно за последно. През онази нощ разбрах отговорите на въпросите, които си бях задавал толкова време. Разбрах, че всички странят от нас, не за друго, а просто защото сме евреи. Разбрах защо носим медальони и дрехи с онази звезда върху тях. За да се отличаваме от другите хора, които не са евреи, които са приемани за нормални, които бяха в безопасност.

      Късно през нощта чух силен шум, докато спях. Майка ми връхлетя в стаята, изплашена до смърт. Бях толкова объркан и уплашен. Тя ми каза да се скрия и после, когато всичко утихне, да бягам. Заръча ми никога да не споменавам истинското си име пред хората, нито да им казвам, че съм евреин. С последните си думи ми забрани да нося давидовата си значка.

     Давидовата значка, с давидовата звезда върху нея. Белегът, виновен за всичко. Видях я да стои върху рафта до леглото ми и я извърнах поглед, отвратен от нея. Трябваше да се скрия. Нямах време да мисля много и за това просто се напъхах под леглото. Опитвах се да спра риданието си, за да не разберат къде съм. Дори не знаех от кого се крия. Тогава ги чух. Тежки стъпки затропаха по пода на стаята. Бяха двама мъже.

  • И тази стая е празна. Нека вървим. Жената каза, че нямат деца.- каза единият.
  • Нека претършуваме, може да са ги скрили. Заповедта е да съберем всички за депортацията в Треблинка.- възпротиви се другият.
  • Няма други, не виждаш ли. Имаме още много работа, да вървим.- настоя първият.

      И така излязоха. В умът ми се запамети една дума. Треблинка. Знаех какво значи това. Значеше същото като Аушвиц. Бях чувал, че там избиват невинни хора. Просто до онази нощ не знаех, че тези хора са евреи. И те отведоха родителите ми там. Отведоха ги на смърт. Вече бях сам. Разплаках се, но после се сетих за думите на майка си и излязох. Нямах време за сълзи. Трябваше да бягам. Беше толкова тъмно. В онзи момент намразих това, че съм евреин. Ако не бяхме евреи,  родителите ми нямаше да пътуват към смъртта си, нямаше да ми се налага да бягам и да се крия.

     Ако щях да бягам, трябваше да е по-тъмно, трябваше да е сега. Тръгнах да тичам през най-тъмните улички, но после спрях. Накъде отивах? Трябваше да измисля нещо и то бързо. Не можех просто да бягам, без да знам къде отивам. Единственото, което ми хрумна беше границата. Тръгнах да бягам към нея. Не знам на какво се надявах. Та нали именно българският цар реши да прокуди  евреите. Не мислех за нищо, просто тичах натам. Но, далеч преди да стигна границата, някой се изпречи на пътя ми. Един мъж, на около 30 години, с военна униформа. Не трябваше да ме вижда, но не можех и да се върна назад. Опитах се да се скрия зад един храст, но мъжът погледна в моя посока. Знаех, че ме е забелязал, но не помръдвах. Помислих, че това е краят ми, че ще ме убие на място. Той се приближи и попита с висок глас кой е там. Стоях неподвижен, а той се приближаваше все повече, докато накрая не ме видя. Чертите на лицето му се смекчиха, когато видя, че съм дете. Изправих се и той ме попита защо съм сам навън по това време. Мълчах. Не знаех какво да кажа, щом не можех да му кажа истината.

  • Как се казваш, момче? – настояваше той.- Къде са родителите ти?

 При тези му думи се разплаках. До сега не мислех за нея, но истината нахлу в ума ми. Никога повече нямаше да ги видя. Никога. Мъжът започна да ме утешава. Притегли ме в обятията си и ми каза, че мога да му се доверя. Отново попита за името ми.

  • Казвам се Борис-излъгах аз.
  • Борис? Като царя?- попита той. Нямах представа как се казва царят. Знаех само, че е от България и че ни управлява.
  • Да.-отвърнах плахо.
  • Момче, виждам, че лъжеш. Моля те, кажи ми истината. Виж, аз не съм от тези, които преследват евреите. Обещавам ти, че каквото и да ти се е случило, ще ти помогна.

Нямах представа как е разбрал, че съм евреин. Беше ме страх. Той беше войник. Той можеше, той трябваше, да ме убие като останалите евреи. Но тогава в очите му видях добротата. Усетих, че мога да му се доверя. И му разказах всичко.

  • А името ти? Истинското. – попита той след разказа ми.
  • Бен-Ами.- отвърнах и страхът нахлу у мен. Не исках да съм евреин, не исках хората да ме мразят, да искат да ме убият.
  • Бен-Ами, хубаво име имаш. Знаеш ли какво означава?
  • Не.-Никога не се бях замислял, че името ми може да значи нещо.
  • Означава „син на моя народ“.-отвърна той.- И ти си син, на своя еврейски народ. Никога не трябва да се срамуваш от това или да го мразиш. Ти нямаш вина, че си се родил такъв. Вина имат само тези, които ви съдят само заради произхода. Знам, че те е страх, но ще ти помогна. Аз съм против депортацията на евреите. От България съм и има много други като мен, които са против. Ако искаш, само ако искаш, ще те взема там с мен и ще ти помогна.

     Страхувах се повече от всякога, но нямах друг избор. Бях сам и единственият човек, когото имах беше този непознат мъж. Съгласих се. Той ми се усмихна, хвана ме за ръката и ме поведе към границата. Започнах да се тревожа. Как щях премина границата щом съм евреин? Още мразех произхода си, но думите на мъжът ми повлияха. Не трябваше да мразя народа си, трябваше да го обичам и да се боря за него.

      Вървяхме около трийсет минути, когато границата се показа пред очите ни. Никога не бях идвал толкова близо до нея. Оказа се просто разпъната телена мрежа, много по-ниска от представите ми. Непознатият мъж ме поведе към едни войници, които стояха там. Сърцето ми започна да бие силно. Страхувах се, че ще изпратят и мен в лагер на смъртта. Но когато стигнахме до тях, един от войниците просто се обърна към мъжът и го заговори.

  • Подофицер Сарафов, какво е това дете?-попита го.
  • Дете като дете. То идва с мен в България.-отвърна му той.

Войникът ме погледна. Беше млад и в очите му се четеше съжаление. Той въздъхна.

  • Георги, казвам ти го като приятел. Познавам те, но правиш грешка, ще си докараш проблеми.
  • Ако някой ще има проблеми, това съм аз. Просто ще си мълчиш, това е.

 Войникът се примири. Георги Сарафов, както явно се казваше моят спасител, отвори нещо като порта и двамата минахме от другата страна на границата, като той още държеше ръката ми. Вървяхме известно време, след което спряхме.Той приклекна, за да стигне нивото на очите ми и каза:

  • Чуй ме. Утре ще идем да ти издадем нови документи. Хората, които го правят също са против депортациите и ще ни помогнат. Пред хората ще си Борис, но вкъщи всички ще те наричаме с истинското ти име. Ще те взема под крилото си. Ще ти бъда баща, ще имаш също майка и по-малък брат. Знам, че сега си объркан и че ще ти е трудно да ни приемеш за семейство след всичко, но с времето ще свикнеш.

 Наистина бях объркан, но се зарадвах. Той ми се усмихна и отново хвана ръката ми. Заведе ме в дома си. Там срещнах новите си майка и брат. Тези хора ме приютиха, нахраниха ме, дадоха ми дом, обич и защита. Приеха ме като част от тяхното семейство и с времето и аз започнах да ги усещам като такова. Георги, заедно с много други хора, организираха местни протести и подписки срещу депортацията на българските евреи. Знаех ужасното чувство от очакването ѝ. Знаех какво преживяват хиляди други като мен. Така, българската съпротива срещу депортациите продължаваше усилено и един ден царят се принуди да ги спре. Когато разбрах тази новина заподскачах от радост. Толкова много евреи бяха спасени от сигурна смърт. Толкова много семейства останаха цели. Бях изгубил своето, но намерих ново, което притаи поне част от болката ми.    Година по-късно законът срещу евреите беше отменен. Баща ми ме заведе за да подменят името ми отново. От онзи ден се казвах Бен-Ами Георгиев Сарафов и така си останах и до днес. Когато пораснах достатъчно отидох да служа в армията и днес вече съм армейски генерал. Защитавам българите, но защитавам и евреите. Боря се за страната, която ми подари бъдеще, но оставам син на своя еврейски народ.

***

 Отърсвам се от спомените си и виждам, че лейтенантът е още до мен. Бях забравил, че чака заповед за да си тръгне.

  • Благодаря, лейтенантСвободен си.- едва успявам да изрека тези думи…
17 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad