Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Ева-Йоана Стаматова, ОМГ „Акад. Кирил Попов“- Пловдив

БОРБАТА НА САМОТНАТА ЗВЕЗДА

12 февруари 1943

– Шшшт…ще я събудиш – два чифта боси крачета прекосиха стаята. Авив, който преди се боеше от всички чудовища, които се криеха под леглото, сега пъргаво се промуши през тясното пространство и откри търсения предмет на дългоподготвяната експедиция. Сандъкът беше тежък. Трудно можеше да го издърпа от тъмното му леговище, без старият дървен под да не изскърца под тежестта му. Ами сега. Другарят му стоеше на пост и наблюдаваше за всяко дребно помръдване на спящата горе. Двете момчета не смееха дори да вдишат от застоелия въздух. Цареше гробна тишина. Такава, каквато спазват всички поклонници в египетските гробници, загрижени да не изтръгнат мъртъвците от вечния им покой. Авив се показа изпод завивката, провиснала от леглото, и даде мним знак на своя съзаклятник да се приближи.

– Трябва да ми помогнеш.

С дружни усилия успяха да измъкнат стария сандък, на един или два пъти той щеше да се изхлузи от малките им пръсти, но същината на мисията бе твърде свята, че да стане жертва на моментната паника и слабост. Пристъпиха в другата стая, в която се чуха две последователни въздишки. Облекчение, последвано от триумф. Авив се приближи до масата. Взе подготвената свещ и бръкна в джобчето на старите си избелели панталони да извади кутийка с кибрит. „Драс“ и пламъкът освети една невинна детска усмивка. Сърцето на Авив винаги грейваше, като видеше как червената главичка на кибрита се превръщаше в игриво пламъче, което сега се отрази в очите му и върна светлината в дома, в който мракът се бе настанил денем и нощем. Постави свещта на пода, близо до сандъка, и застана на колене до приятеля си. Свещта хвърляше сенки по стените, които заплашително се приближаваха. Но децата не обърнаха внимание на идващата заплаха. Бяха твърде въодушевени от това, което ще намерят вътре, в сандъка с инкрустирани инициали „КН“. Бавно го отвориха. Лъхна ги мириса на древността. Започнаха да вадят едно по едно реликвите от саркофага, съхранил цели три поколения. Имаше купища писма. Писмо след писмо се предаваше от ръка на ръка и се поставяше на малка купчинка близо до свещта. Писма с различни адреси и адресати, книжа, които може би пазеха забавни истории от дневника на вече отдавна забравения прапрадядо, чиито кости би трябвало да се намират някъде по на север. Не тук.

– Ама вие изглеждате досущ като нас – момчето до Авив на не повече от седем години разглеждаше обстойно снимката, която бе направена през далечната 1909. На нея бяха застанали рамо до рамо мъж и жена на средна възраст. Снимките от миналото не излъчват топлина, предават човешки образи, но истински човешкото не може да се улови от никоя машина. Цялата строгост обаче винаги се бе разчупвала от една закачлива полуусмивчица, която даваше бегла представа за човека пред апарата. Но недостатъчно, че да можеш да пресъздадеш несъществуващ спомен. Авив се бе опитвал, но безуспешно. Образите на баба му и дядо му винаги щяха да останат в плен на сандъка. Другарят му обърна снимката. Отзад пишеше „Доран Коен, Авия Коен, лето 1909“.

– Разбира се, че изглеждаме като вас.

– Йозеф ми каза, че вашите баби и дядовци са вещери и вещици, които са искали да сторят зло на всички народи по света.

Авив, който досега не беше чувал тази история се запита дали наистина това бе произходът му. Затова ли всички го отбягваха? Та той не искаше да стори никому зло. Затова ли Йозеф често хвърляше камъни по него? Чакаше го, скрит се зад стария дъб пред къщата му, възползваше се от изненадата на момчето и после хукваше обратно към дома си.

– Баща му говори, че сте много опасни и мястото ви не било тук. Откъде идваш иначе, знаеш ли?

Авив само поклати глава. Бащата на Йозеф, бивш немски офицер от Голямата война, останал в земите, в които се бе сражавал, неведнъж бе блъскал по вратата на дома му през нощта. Крещеше на незнаен за момчето език и последният му удар винаги завършваше с „Изверги!“. Думата бе научил от жена си българка, която напоследък често изпадаше в истерия и непрекъснато проклинаше себе си, задето на времето се бе прехласнала по пагоните, а не бе видяла очите. Авив преди не се страхуваше. Отиваше в спалнята на родителите си, виждаше как неговият баща обгръщаше майка му с ръце. Уплахата в нейните очи бавно биваше измествана от искрици спокойствие. Тогава Авив се провираше между тях макар крепката им прегръдка и се чувстваше защитен. Но от половин година не беше така. Всеки петък ударите по вратата го будеха, но вече нямаше при кого да се скрие, само кого да закриля. Отиваше при майка си и се опитваше да си спомни къде бяха ръцете на баща му, когато оформяше прегръдката на утехата. Неговият баща бе станал една от сенките в ъгъла, която сега се мъчеше да се приближи, но светлината на свещта не я допущаше. Авив хвана свещта и се обърна към приятеля си.

– Хайде, Антоан. Време е да си вървиш. Ако баща ти види, че те няма, ще се ядоса.

Антоан разтвори завесите на стаята, в която се намираха, и се шмугна през прозореца. Височината не беше голяма, скочи смело и стъпка кокичетата, които бяха наскоро поникнали. Майката на Авив се радваше на всяко малко нещо, което носеше живот. „Щеше да се натъжи, като ги видеше на сутринта. Тя и без това бе често тъжна въпреки малките радости. Смъртта на татко, а сега и това. Мъртвите кокичета“, мислеше си момчето. Антоан прекоси ливадата, обърна за миг поглед  към прозореца с веещите се завеси и махна на приятеля си за сбогом. След което без никакви усилия се покатери на оградата и се скри от очите на Авив. Момчето остана дълго на прозореца. Гледаше стъпканите цветя и небето, което през тази вечер не бе осеяно със звезди. Чернота се бе надвесила над всяка къща и всеки двор. Затова и земята бе толкова черна. Една сълза се търкулна по бузата му и не можеше да разбере какво го натъжи. Мъртвите кокичета, небето без звезди или страха, който всяваше у околните. Не, не беше страхът на другите. Нещо друго клокочеше в душата му. И това бе собственият му страх.

                                                                           

3 март 1943

– Ваше правителство право. Кога бил у война пролел много кръв. Аз чака… Триумф! Кога наш народ най-велик, свят по-добър.

– Защо не ядеш?

В отговор строгото лице се намръщи още повече. Бутна чинията си настрани, махна вяло с ръка и продължи  да гледа напред. Картините се редяха една след друга.

– Приятел, ти добре? – бащата на Йозеф  го гледаше загрижено, но по тона му се разбра, че просто бе огорчен. Най-вероятно възторжените му слова бяха потънали в небитието.

– Утре ще ги товарим – каза полковник Борис Соколов сякаш на себе си. После се обърна към жена си, която бе свела поглед към ръцете си и не искаше да отвърне на погледа му. След около минута-две тя прикова очи в оградата на отсрещната къща, чийто покрив бе толкова нисък, че от този ъгъл човек можеше да види единствено комина, който бе притихнал от месец. Да, все пак бе вече пролет.

– Тате, тате, вещите на Авив ли ще товарите? Оня ден, като отидох у Авив и цялата му къща беше празна. Само две кресла бяха останали. Седнах на едното и тогава майка му ми предложи да ям с тях. Авив седна на креслото до мен, а майка му – на пода. Ядохме нещо, ама не си спомням какво, много странно име имаше. Питах ги защо нямат маса, къде са им килимите и завесите. Авив ми каза, че ще заминават, ама не им казват къде. Ама аз знам!  Ще ги върнат там, откъдето са дошли, нали?

– Мястото им е тук, Антоан. Това е домът им – отвърна майка му, като продължи да се взира в замлъкналия комин.  

– Вие какво говори? Ти отишел и ял при тях? При евреи? Борис как може позволява? А Вие госпожо на чия страна, защо защитава тях? Място тяхно не тук. Те вреда, те…как бе дума…напаст. Напаст! – и бащата на Йозеф започна да бълва единствените думи, които изговаряше правилно на български. Съпругата му бе отказала да дойде на вечеря днес. Синът им бил болен. Всъщност болната бе тя.

Антоан не разбираше и дума от хилядите заплахи и оскърбления. Гледаше изцъклените очи на бащата на приятеля му. Те светеха толкова неестествено. Нещо в тона му и това, че обикновено смешното му произношение на думите изведнъж се изпари, накара момчето да се свие на стола си и да потърси ръката на майка си.

– Аз чул какво ли не от мои братя войници! Евреи заслужава смърт! Свят прочисти.

При тези думи полковник Борис Соколов  стана от масата и погледна натрапника. Дори не знаеше защо го канеше в дома си. „Двама заедно били на фронт“, се хвалеше често бащата на Йозеф. Вече дори не знаеше защо го бе почувствал близък. Брат по съдба, брат по неволя. За Борис Соколов каузата Отечество отдавна бе загубила смисъл, славните истории от фронта не го блазнеха вече, не му носеха онова удоволствие, за което всеки войник се хващаше като удавник за сламка, за да преживее преждевременната си смърт и смъртта на хиляди други. Бащата на Йозеф се бе пропил, всеки петък го засичаше как се връща от кръчмата. Знаеше, че германецът бе намерил своето спасение, като вярваше в националната кауза. Вяра, която той самия вече не притежаваше.

– Махай се от дома ми. Да не си стъпил повече! – и с тези думи той хвана бащата на Йозеф и го изхвърли от дома си макар всичката пиянска съпротива. Краката на германеца се влачеха по пода, но той упорито махаше с ръце. Сочеше Соколов с пръст и го проклинаше:  

– Ти! Предател! Изедник на твой и мой народ! Жестоко платиш! – но при затворена врата вече нямаше кой да го чуе. Той се заозърта, но като откри, че няма пред кого да продължи тирадата си, бавно се насочи към вкъщи, към една по-удобна мишена.

 

4 март 1943, 3 часа

Соколов не спа добре. Непрекъснато мислеше за изминалата среща със семейство Коен. Как влезе в техния дом и поръча на подчинените си да вземат цялото имущество, без да даде обяснение и без да му бе поискано такова. Бе наредил на майката на Авив да бъде в готовност, а тя само бе кимнала с глава. Спомни си как тя умело прикриваше страха си. Стоеше изправена. Жената, която онзи ден нахрани сина му. Изглеждаше така, сякаш можеше да преодолее всичко, въпреки че пръстите й трепереха, като подаде на полковника венчалната си халка. Соколов бе поклатил глава и тя бързо я бе свила обратно в шепата си. Поне нещо щеше да остане непокътнато.

След час тръгна от дома си. Жена му не го изпрати. Той я видя, след като нахлузи фуражката си. Стоеше на прозореца. Взираха се един в друг за известно време. Той осъзна, че през всички тези минути, а може би дори часове бе гледал себе си- човека. Изведнъж се отърси. Закъсняваше.

 

– Хайде, Авив.

Авив ровеше в сандъка, който сега не беше в скривалището си, а изложен на показ във всекидневната. Стаята не изглеждаше толкова празна, докато сандъкът бе там. Нямаше да го вземат. Бе твърде тежък. Авив се надяваше, че така биха успели да защитят дома си. Все пак цели три поколения от рода Коен щяха да го пазят. А, намери я! Снимката на баба Авия и дядо Доран! Поне нямаше да бъде сам по време на дългия път. Баба му и дядо му най-накрая излязоха от сандъка и щяха да бъдат с него, в джоба му.

– По-живо.

Защо? Тези влакове гонеха ли разписание? Авив стоеше близо до майка си и гледаше хората, които го заобикаляха. Всички бяха свели глави, сякаш отиваха на поклонение. Стори му се невъзпитано единствено той да е с вдигната глава и се наведе, за да не смущава страха, който бе станал водител на цялата процесия.

Стигнаха. Всички се наредиха в една редица. Всеки чакаше своя ред. Авив чу плач на възрастна жена, кашлицата на дете, което от страх да не би да привлече вниманието на хората с пушките, кашляше със затворена уста, докато лицето му не стана възчервено. После чу въздишката на мъжа до него. През време тишината бе разпокъсана от стоновете на безброй хора, все болни. Чуваха се стонове на отчаяние, някой шепнеше тиха молитва, която се предаде от уста на уста, докато не стигна и до самия Авив.

Борис Соколов наблюдаваше Авив, който стоеше до майка си, взираше се в обувчиците си и нашепваше нещо. Не след дълго майката на момчето пресрещна погледа на полковника. Очите й блестяха, но нито една сълза не се свлече по лицето й. Соколов отклони очи. Безучастният бе още по-виновен, като състрадаваше на жертвата. Вече бе време.

– Разделете си. Жени, мъже, деца. По-живо.

Авив се вкопчи уплашено в ръката на майка си и отказа да помръдне. Не, той нямаше да я остави и тя нямаше да остави него. Настана съпротива. Страхът бе изместен от ужаса. Отнякъде се чу изстрел в опит да въдвори ред. Майката на Авив бе клекнала до сина си, за да изпълнят познатия ритуал, прегръдката на утехата.

– Детето тръгва с мен – Борис се извиси застрашително над тях с протегната ръка към Авив. Момчето поклати глава и се скри в обятията на майка си.

– Не го правете, моля Ви – първа сълза се появи на лицето й, последва втора и трета. Но изведнъж сълзите й секнаха. Хватката, с която държеше детето си, се отпусна. Тя съзря нещо, което й даде надежда. Изгряващото слънцето си проправи път между вагоните.

– Спокойно, всичко ще е наред – милва Авив по бузата и предаде ръката му на полковника. Той грабна детето и започна да си проправя път през множеството.

– Сега ще влезеш в този вагон и ще чакаш, докато чуеш сигнала на локомотива. Тогава ще се приближиш колкото се може повече до прозореца. Много е важно да си на него, разбираш ли, ще стоиш, докато не се появя, разбра ли?

– А мама?

Соколов замълча. След минута промълви:

– Ще се появя с майка ти – после качи детето на вагона и изчезна.

Да, щеше да изчака да се качат всички подчинени заедно с евреите, докато не остане единственият на перона. Щеше да изтича и да грабне детето, преди някой да забележи. Не бе невъзможно. Бе потънал в размисли, докато не забеляза, че гарата вече бе празна. Стана време. Сега трябваше да се приближи достатъчно до вагона на Авив и да даде знак на машиниста да потегли.

Изведнъж всичко потъна в чернота. Последното, което Борис Соколов вдиша бе въздух, пропит с алкохолни изпарения, последното, което видя- мъж, обвит в омраза. Полковникът плати за предателството. Предателство срещу кого обаче така и не стана ясно. Но вече нямаше смисъл, присъдата бе изпълнена без обвинение. Миг след постановяването й, бе убит и ищецът.

Влакът тръгна без нареждане. Авив чакаше да види майка си. Бе застанал близо до прозореца, както му бе казано. Скоро гарата се изгуби от очите му. Дедеагач – също. Но той все така стоеше на прозореца. Не помръдваше. Стоя там до смрачаване. Докато слънцето не се скри и небето отново стана черно. А на него блестеше ярко само една звезда.     

513 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad