Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Емили-Слава Петрова, 12 клас, НХГ „Св. Св. Кирил и Методий“, гр. Благоевград

Един живот, цяла вселена

       Когато бях малка, много обичах приказките за принцове, принцеси, дракони и чудни светове. Приказки, които започват с „Имало едно време“ и завършват с „И заживели щастливо“. Баба беше много добра и всяка вечер ми разказваше по една за лека нощ. Моята баба беше не само добра, но и мъдра жена. Тя беше живяла дълго и беше видяла много. Обичаше да казва, че не е важно докъде си стигнал, а как си го направил. Сега, когато съм голяма, разбирам, че в много от приказките е имало и доста истина, но за жалост, няма как да я попитам. Много ми харесваха историите ѝ. Те бяха толкова живи и истински, че нямаше как да не ги запомниш. Една вечер баба започна своята история, а аз я заслушах с нетърпение. Противно на очакванията, тази история не започваше с „имало едно време“, в нея нямаше принцове, които спасяват принцеси в беда, замъци и дракони. Това е приказка за едно малко момиче, което  живяло в едни от най-мрачните времена за човечеството, но е пораснало не с омраза, а с доброта в сърцето. Това е историята на Хесед, малкото момиче, на което едни добри хора спасили тялото, а музиката съхранила душата му. Тази приказка ме накара аз също да обикна музиката. И днес, ако ми разрешите, ще ви я разкажа.

       Близо до селото на баба има железопътни линии. Преди много години по време на най-тъмните времена в човешката история – Втората световна война, война, която носела много мъка и скръб на хората, цял един народ бил унижаван, преследван и избиван – еврейският народ. По линиите минавали стари, мръсни, конски вагони с нарисувана на тях звездата на Давид, пълни с хора, отвлечени от домовете им, гладни, с изпокъсани дрехи и уплашени погледи. Хората в близките села извръщали поглед засрамено, мъжете попържали, когато чували грохота на минаващите влакове, защото знаели какво пренасят те. Един ден, случайно или не, станал инцидент на линиите и влакът трябвало да спре. Затворниците видели шанс за спасение и хиляди хукнали накъдето им видят очите. От вагона, сред последните, скочила и жена с малко дете. Жената била много слаба, облечена в нещо, което навярно е било красива рокля, но сега изглеждало като дрипа. Майката смъкнала грижливо детето от вагона, пресегнала се и взела малък черен калъф и забързали след останалите. Нямали сили да вървят бързо. Жената кашляла лошо и не можела да носи детето, а то било малко, уморено и тихо хлипало. Бързали, но не им споряло. Жената стискала ръката на момиченцето, а в другата малкия черен калъф. От всички страни се чували викове и изстрели разсичали небето. При крясъците на  жандармите, освирепели като шайка вълци, преследващи плячката  си. 

  • Стой или ще стрелям!

         Жената уплашено извръщала глава, но не спирала. Паднала няколко пъти и вече дори не вярвала, че ще се спасят. Очите ѝ били замъглени, тялото ѝ треперело от умора, не знаела къде са и къде отиват, но бързали напред. И тогава, когато надеждата я напускала и тялото и било готово да се предаде, една ръка я прихванала през кръста, повдигнала детето ѝ и все едно сила някаква ги понесла. Жената движела машинално краката си, а  устата и тихо шептяла “Иелед”. Гласовете зад тях бавно затихвали. После влезли в топла стая и тя загубила съзнание. Когато се свестила, разбрала, че е в дома на своя спасител. Той бил обикновен човек, който се прибирал от нивата си. Когато видял двете бегълки, изпитите им от глад, студ и страх лица той, без дори да се замисли, ги повел към дома си. Казвал  се Серафим, бил беден дърводелец, с малка нива и малка къщичка близо до селото. Там живеел само с жена си, защото те не били благословени да имат деца. Двамата били много добри, помагали на всеки, както можели – с храна, дърва за огрев или просто подкрепа. Знаели, че няма на кого да оставят дома си, кой да продължи рода им и затова давали сърцата си и всичко, което имали, на тези, които имали нужда. Нямали много, но Гевура, така се казвала жената, и нейното момиченце имали нужда от тях и те не се колебали да им помогнат. Весела, жената на Серафим, се грижела за двете бедни създания като за свои деца, но Гевура била много болна. Стопанката винаги се радвала, когато по някакъв повод в домът ѝ се появяло дете, заради това била много щастлива, когато малката Хесел влязла в къщата, въпреки мръсната ѝ дълга черна коса и изпитото ѝ лице. Тя се погрижила да нахрани, почисти и стопли гостенките си, но състоянието им било лошо. Приготвили им два пъти по-дебели сламеници от тези, на които спели с мъжа ѝ. Варяла им различни отвари, приготвяла им топла храна, но майката и момиченцето били все така зле. Не се страхували, защото при тях рядко идвал някой, а и къщата им била накрай село. Решили, ако някой дойде и види жените,  да кажат, че това е тяхна роднина от града, която  е дошла да се спаси от бомбардировките. Но лекар нямало и нямало как да намерят лекарства за болните. Когато болната  жена отваряла за малко очи, повтаряла само: „Хесел, Хесел.“

       Минали няколко дни, но състоянието им не се подобрявало. Една сутрин, докато грижовната стопанка миела лицето на Гевура, болната жена хванала здраво ръката на своята спасителка със своята бледа и слаба ръка, накарала я да се приближи към нея, защото нямала сили дори да говори, с другата си ръка  държала малката ръка на своето дете, което се борело за всяка глътка въздух и прошепнала.

  • Аз ще ида при Йехова и той ще спаси моето дете. Давам я за ваше дете, а вие ѝ дайте бъдеще.

        Умирайки, жената положила в ръцете на Весела ръката на своето дете и черния калъф, който стопанката била сложила до главата ѝ.

       С тези думи тя се отпуснала на постелята си и освободила ръката на стопанката на дома, която я гледала с тъжен поглед. Нейната пациентка се обърнала със сетни сили към своето чедо и се усмихнала с усмивката, която само една майка може да отправи към детето си. В този миг Весела видяла как и последните частици живот напуснали черните очи на жената пред нея.

       След няколко дни малката Хесел започнала да оздравява като по чудо, тя ставала все по-силна и връщала отдавна изгубения си  цвят. След като болестта си отишла  от тялото на детето, пред Весела и Серафим застанало прекрасно момиченце с бяла като сняг кожа, черна коса и очи като беззвездна нощ. Серафим и Весела удържали на обещанието си и се погрижили за детето. Те обикнали малкото момиченце. Въпреки всичко, през което преминало, в очите му не се виждало дори капка омраза или зло, те блестели невинно, черни като маслини и  били пълни с добро. Семейството приело малкото момиченце за своя дъщеря, в дома си я наричали с нейното истинско име, но пред останалите хора я наричали Христина, което е българският вариант на това име. Ако някой попитал от къде се е появила, те обяснявали, че била дъщеря на тяхна далечна роднина, която починала. За тях това не било нито лъжа, нито истина, защото докато Весела се грижила за майката на Хесел, те я приела за част от своето семейство. Момиченцето също много ги обичало, много им вярвало и много ги слушало. След войната новите му родители опитали да намерят истинското му семейство, но Хесел била много малка и помнела само името на майка си, а това се оказало недостатъчно.

В  черния калъф нямало документи или писмо, имало само една малка сребърна флейта. Серафим завел Хесел при един музикант от селската музика. Човекът не бил учил много, но веднага видял таланта на детето. Серафим и жена му дали всичко, което имали, за да намерят начин малката да учи музика. Старият дърводелец дори отишъл в града при майстор на инструменти да чиракува и за добрата му работа майсторът му дал пиано за девойчето. Трудно било, но тримата не се отказвали. Малкото момиченце било талантлива музикантка, а новите ѝ родители правели всичко възможно тя да има шанс да се развива.

         След появата на Хесел, мечтата на Серафим и Весела се изпълнила и те получили дете, прекрасно и талантливо дете, заради това, когато момиченцето им пораснало, те ѝ направили подарък  и  я записали в музикалната академия в столицата. Тя трябвало да се яви на изпит, но те били сигурни, че ще се справи и било точно така. Малката бегълка от мръсния конски вагон впечатлила всички и станала студентка в най-престижното музикално училище в страната.

В академията я записали с родното ѝ име, но с фамилията на хората които ѝ дали втори шанс. Тя  никога не забравяла от къде е тръгнала и кой ѝ е помогнал да стигне до тук. Показала много талант, била упорита и много усърдна ученичка и въпреки че била от еврейски произход, времената пак били сложни, тя била оценена от своите професори и скоро станала част от симфоничния оркестър. С годините ставала все по-известна и прочута пианистка, която била канена в най-големите концертни зали в света.

           Въпреки славата, тя не забравила от къде е тръгнала. Баба разказваше, че започнала да помага на млади талантливи музиканти, които нямали достатъчно средства, давала стипендии, безплатни уроци и се грижела за всяко дете в нужда така, като се погрижили за нея. С времето дори разширила хоризонта си и започнала да дава стипендии на талантливи деца в други области освен музиката. Много млади таланти успели  благодарение на нея и вървят по своя път, благодарение на малкото момиченце, което  бягало гладно, уморено и хлипащо, гонено от хищници, за да спаси живота си, водено от ръката на майка си и надеждата. След войната всички в селото научили и си повтаряли от уста на уста нейната история. А тя много често се връщала на мястото, което променило живота ѝ. Тук бил гробът на майка ѝ и на Весела и Серафим. Тук животът ѝ се променил и тя обичала да седи на пейката пред малката къща и да потъва в спомени.

Животът често ни се струва суров, прекалено труден и изпълнен с моменти, които искаме да забравим, но дали трябва да ги забравим, или трябва да се учим от тях. Хесел не е забравила своето минало, напротив, гордеела се е с него. Тя се е учила от трудностите, за да стане по-добър човек. Понякога, когато ни се струва трудно, трябва да си кажем, че това е нашият живот и никой не може да ни го отнеме, защото ние сме героите на нашите истории, както Хесел на своята.

           Това е историята на моята баба и се радвам че имах възможност да ви я разкажа. Със сигурност не съм запомнила всичко точно и  знам, че не мога да разказвам толкова хубаво като баба, но се радвам, че има хора като Хесел, въпреки че не я познавам, защото без тях светът би бил много тъжно и грозно място. Всеки един от нас може да е добър или лош, защото всеки един от нас сам избира, какво да научи от най-трудните моменти и какъв да направи света около себе си.

          Сигурно сега много искате да разберете какво друго се е случило с Хесел. Не знам  и аз понякога се питам, но съм сигурна, че тя е съществувала, защото хора като нея ми връщат вярата в доброто. Питала съм се дали не мога да я открия и да си поговорим, но всъщност в един момент осъзнах, че тя живее в мен и въпреки че не съм я познавала лично, води и мен по пътя на доброто.  Вярвам, че нейната история ще ви вдъхнови и дори денят ви да е мрачен, ще ви върне надеждата и ще ви накара да вървите уверено напред .

Мисля, че това е добър, щастлив край, дори можем да кажем – приказен. Знаете ли какво забравих да ви кажа? Какво запомнила Хесел от своята майка, която го повтаряла през сълзи, докато тичали през полето към своята Голгота: „Пази душата си чиста!“

43 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad