Ивона Димова, СУ „ Христо Ботев“, Школа за слово, мелодия, театър „Генгерче”
Чудото
– Бабо, бабо, добро утро! – децата нетърпеливо я задърпаха.
Естер ги обгърна с любов и светли очи и отвърна с медения си глас:
– Добро утро, милички! Как сте, харесаха ли ви курабийките?
Елена се задъхваше в мислите си:
– Много, много са вкусни, само ти можеш така! Бабо, днес обеща да ни разкажеш за чувството „любов“?
Влади, по-малкият, настоя:
– Не, бабо, каза, че имаш случка как веднъж дядо спасил едно дете от лошите чичковци в униформи – и я задърпа да поседнат.
Естер се усмихна загадъчно, думите ù прозвучаха като въздишка:
– Ах, ах…, Ели, Влади, скъпи, вярно, днес обещах да ви разкажа за различните лица на любовта. Но първо, някой от вас знае ли какво всъщност означава Любовта?
Внучката се замисли и моментално отговори:
– Аз знам, аз, любовта е, когато мама приготвя кафе за татко и отпива глътка, за да е сигурна, че е вкусно, но Влади едва ли знае.
– Знам, как да не знам, Любовта – това е, когато дадеш повече от твоята порция пържени картофки на някого.
– Разсмяхте ме и ме зарадвахте – Естер с изражение на възхита от думите на децата ги похвали. – И двамата сте прави, но колкото и да се опитваме, не можем да определим точното значение на думата „любов“. Сега ще ви разкажа една история за любовта, нека я наречем „Чудото“.
И така…
Преди време, в една непозната за вас година, 1942, двама влюбени младежи от град Битоля свързали живота в един общ път. За тях истинската любов била изпълнена с грижовност и отдаденост, с хармония и вдъхновение. Тези наши герои, скъпи деца, са Матей и Йосия. Но най-много от всичко те желаели да станат родители. Всевишният ги възнаградил с едно прекрасно момиченце, родено на 22 януари 1943 година, нарекли своето чедо с името на жената, която ни е дала живот – Ева. Но тези дни влачат със себе си много мъки. Тогава бил приет нечовешки закон срещу евреите от старите предели на България, сега македонско и Гърция. Те не можели да получат българско гражданство, били депортирани (това означава принудително изгонени от местообитанието си), в случая – от българската територия. Късно в една зловеща нощ, в дома им връхлетели нацисти, хора, които не обичат някои народи, отвели майката и бащата незнайно къде, но говорят, че ги прогонили към България и по река Дунав ги изпратили в страшните концлагери на Австрия, където животът не струвал нищо. Матей и Йосия изчезнали завинаги. Докато вървели с другите си събратя по съдба, пазени от нацистите, те гушкали в себе си малката Ева, сърцето им се разкъсвало от мъка какво може да се случи с нея. В последните мигове преди качването им на корабчето, което щяло да ги отведе към лагерите на смъртта, стискайки малкото живо вързопче, Йосия видяла случаен мъж на крачка от себе си и за части от секундата пристъпила като безумна пред него. Безгласните ù очи и протегнатите треперещи ръце го молели да опази момиченцето ù. Ръцете на мъжа останали безмълвни с немърдащите парцали. Не мислел! С риск да го натикат в обречената колона, той грабнал детето и мигновено го прикрил под връхната си дреха. По чудо нацистите видели Йосия като се откъсвала от непознатия, връщайки се при обречените. Развикали се, подгонили го, но той стискал вързопчето и бягал, бягал… Въоръжените заудряли жената, съборили я, но тя била уверена, че е спасила детето си. Само веднъж погледнала назад, за да се убеди майчиното и сърце, че дъщеричката ù е при добър човек. После корабът се отдалечавал от очите на самотника с парещ дар под дрехата.
В тъмно още на другия ден плачът на бебе пронизал ушите на случайния добър българин на име Стефан, чиято съпруга наскоро починала от тежка болест. От очите му рукнали сълзи като поток, защото знаел за драмата на непознатите. По-късно Ева станала сърцето на осиротелия човек. След смъртта на жена си той се чувствал непреодолимо ранен и се отдал на това дете. Стефан кръстил момиченцето Естер, на своята съпруга, в знак на обич. Добрякът отгледал спасеното от него дете с огромна любов и си мечтаел то бъде грижовно и всеотдайно като прекрасната му съпруга. И Естер станала гордост в очите на баща си. Дошло време когато онова малко момиченце се превърнало в очарователна млада дама, имала много прилики с Татяна Ларина от Пушкиновата творба „Евгений Онегин“, но ще имате възможността да я изучавате, когато сте вече в по-голям клас. Естер растяла умна и трудолюбива, обикнала биологията, заминала да учи в Париж, завършила медицина и станала хирург. Баща ù остарявал. Рядко виждал своята любима дъщеря. Той знаел, че един ден трябва да разкрие премълчаваната дълго истина. За съжаление, времето не му стигнало, не успял да разкаже на Естер, защото тя го заварила твърде късно, получила страшната вест за неговата смърт, преди да може да го лекува със собствените си знания и умения. Дошла миг, преди той да издъхне. Не могли да се срещнат очите им. Все пак лекарите, които лекували болния човек, забелязали, че в ръката си Стефан стиска сгънат няколко пъти лист, на който с „трудни” букви пишело: „За моето малко момиченце, Естер“.
Елена и Влади притаиха дъх:
– Бабо, Естер отворила ли е писмото?
С треперещи пръсти баба им извади от бяла кърпичка сгънато на осем листче, изписано с равен, грижлив почерк:
– Слушай и ще разбереш – гласът ù потъна в някаква пелена и през застичали се сълзи зачете:
Здравей, мое малко момиченце!
Знаеш ли, сега е нощ, тъмна и мрачна. Също като онази, в която те намерих. Усещам, че съм твърде далеч от теб. Знам, ще се загубя и ще ослепея в тъмнината. А как жадувам дори за миг да зърна прекрасните ти очи. Има неща, които не знаеш, има неща, които все исках да ти кажа, но не успях. Преди години аз намерих едно момиченце, чиито родители бяха загинали, но са спасили детето си. Намерих теб, Естер, взех те, отгледах те и се опитах да ти дам цялата си любов. Знаеш ли, едва тогава разбрах, че не съм живял напразно, защото това, да бъдеш родител, още повече да бъдеш родител на дете, което си намерил като дар от Бога, и да го подготвиш за нещо по-велико, каквото е Животът, е истинското щастие на света. Обичам те, защото просто те има! Не забравяй, че надеждата е в действието, а самата сила – в теб! Отключи оковите от сърцето си и си позволи да отлетиш като гълъбите, които обожаваш да гледаш как идват и си отиват.
Помни този съвет и знай, че аз, Естер, и родителите ти, винаги ще бъдем до теб!
От: татко
За: Естер
Гласът ù се изгуби, а между думите ù в занемялата стая се настани електричество.
– И сега разбрахте ли колко трудно е да определиш точното значение на думата Любов – почти шептеше баба им със задънено гърло. Тя се изявява като благост и нежност, загриженост и уважение към всичко, което ти дава смисъл. Но най-важното, което трябва да разберете е, че благодарение на Любовта сме това, което сме.
Елена с ококорени очи запита:
– Бабо, не искам да има лоши хора като тези, които се прогонили Матей и Йосия! – и добави: – Въпреки тях, означава ли, че любовта те кара да се усмихнеш, когато си тъжен ?
– Да, това е друг образ на любовта. Ето например аз – сега се усмихвам, въпреки че тъгувам за тате, за невидените ми родители, за Естер… и продължи: – Влади, ти разбра ли?
– Да, бабо, любовта е, когато даваш, без да очакваш нещо в замяна.
– Браво, слънчеви деца, хубаво е, че сега времената са други. Разбрахте, животът ми не е бил напразно. Вие сте моето съкровище. Добре, че си ме намерил, татко Стефане, разбрах за тъжната история на моите рождени баща майка Матей и Йосия… Не допускайте да се повтаря това, деца!
- Но, бабо, как… татко? Откъде имаш писмото? И се казваш… . Ти да не би да си?…
