Йоана Светославова Славчева, МГ „Д–р Петър Берон“
Да обичаш, въпреки…
Списъците с арестуваните от старите граници вече бяха излезли. Сред имената беше и това на Давид и щом сестра ми научи за това, пребледня страшно.
– Лора, – обърнах се към нея и понечих да хвана треперещата ѝ ръка – Лора, ще измислим нещо. Ще го измъкнем…
– Как? – хлипът ѝ беше глух, ясносините ѝ очи празно се взираха в пространството.
Сърцето ми се разбиваше да я гледам така, мислите ми бясно препускаха през ума ми. Спомних си разказа на Стоянов за първата пратка: стотици, хиляди хора, натоварени като животни на заколение във влаковете – малки, железни затвори, които щяха да отведат нещастниците в по-големи, по-страшни затвори. Тази история ужаси и възмути всички ни, но новите искания на нацистите идваха с много по-висока цена. Този път не ставаше въпрос за непознати, а за наши близки. Всеки един от арестуваните беше нечий приятел, любим, роднина. Народът щеше да се бори.
– Този път обществото няма да остави нещата така. Ще има протести, искания…-почнах аз, но сестра ми ме прекъсна:
– Нямаме време да чакаме обществото, Никола! Давид трябва да се махне оттук час по-скоро! Да иде някъде, където няма да е в опасност да го арестуват!
– Тоест, да напусне страната… – казах го бавно, наблюдавайки внимателно реакцията ѝ. Неговото заминаване щеше да означава доживотна раздяла с любимия ѝ. Не очаквах да е готова на такава саможертва.
За моя изненада, тя кимна решително.
– Мислиш ли, че приятелят ти в Югославия ще се съгласи да го приюти? Или поне да му помогне в началото?
– За това не се тревожи, Вук не би ми отказал подобна услуга. Не знам обаче как ще взема билети дотам сега, след като сме на враждуващи страни.
– Ще измислиш начин!- сестра ми махна с ръка, студените ѝ ириси горяха от гняв към целия свят, погълнат от война – най-голямата лудост на човечеството. – Ползвай всички връзки, кажи им чий син си, просто вземи проклетите билети! – сетне си пое дълбоко дъх, помълча малко и добави с тъга в гласа: – Аз ще го повикам тук. По-сигурно е.
Никой от нас не се обади повече. Всяка дума щеше да бъде излишна.
Побързах да си взема палтото и с бърза крачка се запътих към гарата.
***
В крайна сметка, с цената на много усилия, молби, търпение и ползване на бащиния авторитет, се сдобих с югославски билети за тази вечер – под претекст, че съм щял да пътувам с Лора. Притеснявах се дали щяхме да имаме достатъчно време да предрешим Давид като сестра ми, а също и как щеше да се почувства тя, след като разбереше, че раздялата щеше да се случи по-скоро, отколкото бяхме допускали.
Заварих ги сгушени на дивана. Тя бе заспала на рамото му, лицето ѝ – мокро и подпухнало. Давид, миналата едва есен навършил двадесет, изглеждаше ужасно състарен. Поздрави ме с уморено кимане, без да каже нищо – или да не събуди Лора, или нямаше сили да говори. Времето обаче ни притискаше.
– Обличай рокля – казах му аз колкото можах по-силно, за да разбудя и сестра си. – Имаме едва няколко часа на разположение, за да те приведем във вид, който ще заблуди останалите.
– Рокля? – момчето примигна объркано насреща ми. -Защо рокля?
– Казах, че ще пътувам със сестра си -тръгнах по стълбите нагоре към стаята на Лора. – Тя очевидно няма да е с панталон!
– Чакай малко, какво…
– Лора не ти ли каза?- провикнах се, ровейки из гардероба ѝ. Трябваше да е нещо по-широко…
– Какво става, Никола? – чух гласа ѝ отдолу.
– Тръгваме тази вечер! – отвърнах ѝ. В бързината съборих няколко закачалки и изругах тихо: – По дяволите…
По неравномерните скърцащи стъпки разбрах, че двамата идваха насам.
– Тази вечер ли тръгвате? -попита тихо тя.
– Нали каза час по-скоро? – имах чувството, че полудявам, паниката нарастваше в мен с всеки изминал момент. Погледнах към часовника. Нямахме никакво време. – Хайде, Давиде, обличай се!
– Но защо… – той погледна объркано към сестра ми. Не му ли беше казала?
– Никола ще те изведе в Югославия, успял е да намери билети за там – сестра ми хвана ръцете му и усмивката ѝ ми разби сърцето. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. – Той има приятел там, казва се Вук и той ще бъде така мил да ти помогне в началото. Там няма да има опасност да те отведат… – сълзите потекоха по бузите ѝ. – Ще оцелееш.
Давид стоеше като ударен от гръм и стискаше в ръцете си дланите ѝ.
– Родителите ми…-бе първото, което изрече.
– Ще измислим начин и тях да укрием – махнах с ръка и му хвърлих първата дреха, която грабнах. – Виж, така ще е сигурно, че е поне един от вас е жив. Съмнявам се да имат нещо против да заминеш – поех си дълбоко дъх преди да продължа: – Във война е така. Всичко е по-трудно. Трудно се намират билети, искат обяснение за всяко нещо, понякога се налага да се разделиш с близките си, трябва да избираш бързо.
Той като че ли се поколеба. Погледна към Лора, която поклати глава:
– Няма как да дойда с теб. Не познавам Вук. Трябва да е Никола. Не можем да намесваме и други хора – тя взе роклята в ръцете си и я разгъна. – Изгубихме много време.
– Ако сега поръчам кола, ще бъдете ли готови, когато дойде?
– Мисля, че да – отговори сестра ми.
На излизане от стаята, Давид стисна рамото ми и каза:
– Не знам как да ви се отблагодаря.
– Ще го измислиш във влака – отвърнах му. – Пътят е дълъг.
Реших да им дам малко повече време и не повиках веднага колата. Вместо това проверих дали не липсваше нещо – билети, документи, пари – много пари. За миг се поколебах дали да не взема пистолета, за всеки случай. После си казах, “Да не предизвиквам съдбата.” В такива ситуации човек става суеверен, дори да не е. Щях да се задоволя с джобното си ножче. Оправих яката на ризата си и се сресах отново – налагаше се да изглеждам колкото се може по-представително и изрядно. Да запазя пълно самообладание. Отивах с любимата си сестра у приятел – опитвах се да се вживея в ролята. Затворих очи и си представих, че наистина се случва. Не бяхме във война. Отивах, само за да се видя с Вук. Действително щях да пътувам с Лора и тя беше щастлива, много щастлива – усмихваше се, смееше се, тананикаше си нещо…
Чух плача ѝ отгоре и представите ми се стопиха.
“Сестра ми е герой”, помислих си. Бях изненадан от саможертвата ѝ – тя разби собственото си сърце и това на мъжа, когото обичаше, без да се замисли нито за миг, без да изгуби и минута в търсене на алтернативен вариант. Беше готова да се откаже от личното си щастие, за шанса да спаси един човешки живот. И въпреки войната, въпреки страха, въпреки мъката, тя не спираше да обича. Още повече, тя обичаше силно, изцяло, безкористно и любовта я правеше едновременно силна и слаба.
– Готови сме – плътният баритон на мнимата ми сестра ме откъсна от мислите ми.
– Няма да говориш, ще те хванат -отсякох аз и се заех да набирам номера на телефона. Чувах как гласът ми отеква глухо в слушалката. С крайчеца на окото си видях отраженията Лора и Давид да споделят прощална целувка в огледалото. Затворих и излязох навън, където веднага ме сграбчи студът на мартенските вечери. Отнякъде се носеше песен.
– Да обясниш на татко къде отивам- заръчах на Лора, която ни изпрати със зачервени очи. -Кажи му да не се тревожи.
– Ще.
Колата дойде. Хванах покритата с дантели ръка на Давид и му помогнаха да се качи в колата. Честно казано, изглеждаше абсурдно. Роклята му нелепо висеше около прасците, бе загърнат в някакъв огромен пастелен шал, с цел да се скрият широките рамене и плоската гръд, беше гладко обръснат, а широка капела скриваше гъстите вежди. Макар и да осъзнавах колко сериозна беше ситуацията и да ми беше мъчно за съдбата на двамата, нямаше как да не ми стане смешно при вида му.
– Изглеждаш зашеметяващо тази вечер, сестричке.
– Сигурен ли си? Полата не ме ли прави дебела?
Смехът разведри обстановката в колата. За миг ми олекна. Притеснението се върна чак когато се качихме във вагона. Видях двама полицаи в съседното купе. Давид явно също ги беше забелязал, защото ми улови ръката ѝ нахлули капелата по-ниско до очите си. За щастие, поне в купето бяхме сами, а преди това никой не ни беше обърнал особено внимание.
Влакът потегли. Отдъхнах си. В крайна сметка планът ни беше сработил…
Вратата на купето се отвори – беше кондукторът, за са ни провери билетите.
Точно тогава се случи нещо, напълно непредвидено – като Давид си вземаше продупчения билет, нещо издрънча и тънка сребърна нишка се плъзна като змия по китката му. На нея висеше малък символ – два триъгълника, образуващи символа на съименника му. По изражението на кондуктора разбрах, че и той го е разпознал. За няколко секунди, които ми се сториха като цяла вечност, тримата стояхме като гръмнати. През ума ми минаха какви ли не сценарии – от опити за бягство, до скачане през прозореца на влака. Ала за наш най-голям късмет, по лицето на мъжа се разля блага усмивка, в която имаше толкова много разбиране и съчувствие.
– Приятно пътуване, госпожице – каза той на Давид и излезе.
От устите и на двама ни се откъсна шумна въздишка след това.
– Нали не мислиш, че ще се обади на полицаите?-обади се спътника ми.
– Не вярвам. Но ти скрий добре тази гривна. Защо въобще я носиш?
– От майка ми е -промълви той и не посмях да кажа нищо повече. Нямах и силите след всички нерви, които бях похабил през деня.
– Ако има нещо, събуди ме – измънках под нос и бързо се унесох.
Нищо повече не ни обезпокои. На сутринта ни посрещна пролетната утрин, облечена цяла в хлад и дим от влаковете.
Един човешки живот беше спасен.
