Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Йоана Славчева – номинирана в категория „ученици“, 11г., гр. Варна

Йоана Светославова Славчева, МГ „Д–р Петър Берон“

Да обичаш, въпреки…

Списъците с арестуваните от старите граници вече бяха излезли. Сред имената беше и това на Давид и щом сестра ми научи за това, пребледня страшно.
– Лора, – обърнах се към нея и понечих да хвана треперещата ѝ ръка – Лора, ще измислим нещо. Ще го измъкнем…
– Как? – хлипът ѝ беше глух, ясносините ѝ очи празно се взираха в пространството.
Сърцето ми се разбиваше да я гледам така, мислите ми бясно препускаха през ума ми. Спомних си разказа на Стоянов за първата пратка: стотици, хиляди хора, натоварени като животни на заколение във влаковете – малки, железни затвори, които щяха да отведат нещастниците в по-големи, по-страшни затвори. Тази история ужаси и възмути всички ни, но новите искания на нацистите идваха с много по-висока цена. Този път не ставаше въпрос за непознати, а за наши близки. Всеки един от арестуваните беше нечий приятел, любим, роднина. Народът щеше да се бори.
– Този път обществото няма да остави нещата така. Ще има протести, искания…-почнах аз, но сестра ми ме прекъсна:
– Нямаме време да чакаме обществото, Никола! Давид трябва да се махне оттук час по-скоро! Да иде някъде, където няма да е в опасност да го арестуват!
– Тоест, да напусне страната… – казах го бавно, наблюдавайки внимателно реакцията ѝ. Неговото заминаване щеше да означава доживотна раздяла с любимия ѝ. Не очаквах да е готова на такава саможертва.
За моя изненада, тя кимна решително.
– Мислиш ли, че приятелят ти в Югославия ще се съгласи да го приюти? Или поне да му помогне в началото?
– За това не се тревожи, Вук не би ми отказал подобна услуга. Не знам обаче как ще взема билети дотам сега, след като сме на враждуващи страни.
– Ще измислиш начин!- сестра ми махна с ръка, студените ѝ ириси горяха от гняв към целия свят, погълнат от война – най-голямата лудост на човечеството. – Ползвай всички връзки, кажи им чий син си, просто вземи проклетите билети! – сетне си пое дълбоко дъх, помълча малко и добави с тъга в гласа: – Аз ще го повикам тук. По-сигурно е.
Никой от нас не се обади повече. Всяка дума щеше да бъде излишна.
Побързах да си взема палтото и с бърза крачка се запътих към гарата.
***
В крайна сметка, с цената на много усилия, молби, търпение и ползване на бащиния авторитет, се сдобих с югославски билети за тази вечер – под претекст, че съм щял да пътувам с Лора. Притеснявах се дали щяхме да имаме достатъчно време да предрешим Давид като сестра ми, а също и как щеше да се почувства тя, след като разбереше, че раздялата щеше да се случи по-скоро, отколкото бяхме допускали.
Заварих ги сгушени на дивана. Тя бе заспала на рамото му, лицето ѝ – мокро и подпухнало. Давид, миналата едва есен навършил двадесет, изглеждаше ужасно състарен. Поздрави ме с уморено кимане, без да каже нищо – или да не събуди Лора, или нямаше сили да говори. Времето обаче ни притискаше.
– Обличай рокля – казах му аз колкото можах по-силно, за да разбудя и сестра си. – Имаме едва няколко часа на разположение, за да те приведем във вид, който ще заблуди останалите.
– Рокля? – момчето примигна объркано насреща ми. -Защо рокля?
– Казах, че ще пътувам със сестра си -тръгнах по стълбите нагоре към стаята на Лора. – Тя очевидно няма да е с панталон!
– Чакай малко, какво…
– Лора не ти ли каза?- провикнах се, ровейки из гардероба ѝ. Трябваше да е нещо по-широко…
– Какво става, Никола? – чух гласа ѝ отдолу.
– Тръгваме тази вечер! – отвърнах ѝ. В бързината съборих няколко закачалки и изругах тихо: – По дяволите…
По неравномерните скърцащи стъпки разбрах, че двамата идваха насам.
– Тази вечер ли тръгвате? -попита тихо тя.
– Нали каза час по-скоро? – имах чувството, че полудявам, паниката нарастваше в мен с всеки изминал момент. Погледнах към часовника. Нямахме никакво време. – Хайде, Давиде, обличай се!
– Но защо… – той погледна объркано към сестра ми. Не му ли беше казала?
– Никола ще те изведе в Югославия, успял е да намери билети за там – сестра ми хвана ръцете му и усмивката ѝ ми разби сърцето. Сякаш всеки миг щеше да се разплаче. – Той има приятел там, казва се Вук и той ще бъде така мил да ти помогне в началото. Там няма да има опасност да те отведат… – сълзите потекоха по бузите ѝ. – Ще оцелееш.
Давид стоеше като ударен от гръм и стискаше в ръцете си дланите ѝ.
– Родителите ми…-бе първото, което изрече.
– Ще измислим начин и тях да укрием – махнах с ръка и му хвърлих първата дреха, която грабнах. – Виж, така ще е сигурно, че е поне един от вас е жив. Съмнявам се да имат нещо против да заминеш – поех си дълбоко дъх преди да продължа: – Във война е така. Всичко е по-трудно. Трудно се намират билети, искат обяснение за всяко нещо, понякога се налага да се разделиш с близките си, трябва да избираш бързо.
Той като че ли се поколеба. Погледна към Лора, която поклати глава:
– Няма как да дойда с теб. Не познавам Вук. Трябва да е Никола. Не можем да намесваме и други хора – тя взе роклята в ръцете си и я разгъна. – Изгубихме много време.
– Ако сега поръчам кола, ще бъдете ли готови, когато дойде?
– Мисля, че да – отговори сестра ми.
На излизане от стаята, Давид стисна рамото ми и каза:
– Не знам как да ви се отблагодаря.
– Ще го измислиш във влака – отвърнах му. – Пътят е дълъг.
Реших да им дам малко повече време и не повиках веднага колата. Вместо това проверих дали не липсваше нещо – билети, документи, пари – много пари. За миг се поколебах дали да не взема пистолета, за всеки случай. После си казах, “Да не предизвиквам съдбата.” В такива ситуации човек става суеверен, дори да не е. Щях да се задоволя с джобното си ножче. Оправих яката на ризата си и се сресах отново – налагаше се да изглеждам колкото се може по-представително и изрядно. Да запазя пълно самообладание. Отивах с любимата си сестра у приятел – опитвах се да се вживея в ролята. Затворих очи и си представих, че наистина се случва. Не бяхме във война. Отивах, само за да се видя с Вук. Действително щях да пътувам с Лора и тя беше щастлива, много щастлива – усмихваше се, смееше се, тананикаше си нещо…
Чух плача ѝ отгоре и представите ми се стопиха.
“Сестра ми е герой”, помислих си. Бях изненадан от саможертвата ѝ – тя разби собственото си сърце и това на мъжа, когото обичаше, без да се замисли нито за миг, без да изгуби и минута в търсене на алтернативен вариант. Беше готова да се откаже от личното си щастие, за шанса да спаси един човешки живот. И въпреки войната, въпреки страха, въпреки мъката, тя не спираше да обича. Още повече, тя обичаше силно, изцяло, безкористно и любовта я правеше едновременно силна и слаба.
– Готови сме – плътният баритон на мнимата ми сестра ме откъсна от мислите ми.
– Няма да говориш, ще те хванат -отсякох аз и се заех да набирам номера на телефона. Чувах как гласът ми отеква глухо в слушалката. С крайчеца на окото си видях отраженията Лора и Давид да споделят прощална целувка в огледалото. Затворих и излязох навън, където веднага ме сграбчи студът на мартенските вечери. Отнякъде се носеше песен.
– Да обясниш на татко къде отивам- заръчах на Лора, която ни изпрати със зачервени очи. -Кажи му да не се тревожи.
– Ще.
Колата дойде. Хванах покритата с дантели ръка на Давид и му помогнаха да се качи в колата. Честно казано, изглеждаше абсурдно. Роклята му нелепо висеше около прасците, бе загърнат в някакъв огромен пастелен шал, с цел да се скрият широките рамене и плоската гръд, беше гладко обръснат, а широка капела скриваше гъстите вежди. Макар и да осъзнавах колко сериозна беше ситуацията и да ми беше мъчно за съдбата на двамата, нямаше как да не ми стане смешно при вида му.
– Изглеждаш зашеметяващо тази вечер, сестричке.
– Сигурен ли си? Полата не ме ли прави дебела?
Смехът разведри обстановката в колата. За миг ми олекна. Притеснението се върна чак когато се качихме във вагона. Видях двама полицаи в съседното купе. Давид явно също ги беше забелязал, защото ми улови ръката ѝ нахлули капелата по-ниско до очите си. За щастие, поне в купето бяхме сами, а преди това никой не ни беше обърнал особено внимание.
Влакът потегли. Отдъхнах си. В крайна сметка планът ни беше сработил…
Вратата на купето се отвори – беше кондукторът, за са ни провери билетите.
Точно тогава се случи нещо, напълно непредвидено – като Давид си вземаше продупчения билет, нещо издрънча и тънка сребърна нишка се плъзна като змия по китката му. На нея висеше малък символ – два триъгълника, образуващи символа на съименника му. По изражението на кондуктора разбрах, че и той го е разпознал. За няколко секунди, които ми се сториха като цяла вечност, тримата стояхме като гръмнати. През ума ми минаха какви ли не сценарии – от опити за бягство, до скачане през прозореца на влака. Ала за наш най-голям късмет, по лицето на мъжа се разля блага усмивка, в която имаше толкова много разбиране и съчувствие.
– Приятно пътуване, госпожице – каза той на Давид и излезе.
От устите и на двама ни се откъсна шумна въздишка след това.
– Нали не мислиш, че ще се обади на полицаите?-обади се спътника ми.
– Не вярвам. Но ти скрий добре тази гривна. Защо въобще я носиш?
– От майка ми е -промълви той и не посмях да кажа нищо повече. Нямах и силите след всички нерви, които бях похабил през деня.
– Ако има нещо, събуди ме – измънках под нос и бързо се унесох.
Нищо повече не ни обезпокои. На сутринта ни посрещна пролетната утрин, облечена цяла в хлад и дим от влаковете.
Един човешки живот беше спасен.

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

септември 2023
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930