Катерина Пандева, СУ „Братя Каназиреви”
Да обичаш въпреки различието
Обичах да се гушкам до баба и тя да ми разказва дълги и поучителни истории. Тя беше много сладкодумна, с напевния си глас ме пренасяше в други вселени – на необикновени и драматични истории, на героични и страшни премеждия, на неочаквани сблъсъци на идеи и титани. А колко много приказки и истории знаеше….. Най – ярък отпечатък в съзнанието ми е оставил разказът ѝ за случилото се преди много години в едно българско село. Затварям очи и си спомням онзи лиричен и мек глас, който ме унасяше, като че ли ей сега оживява пред мен благото й лице, по което се разливаше една особена светлина на прозрение и смиреност. Чувам я…
– Чедо, а бяха години, когато евреите ги гонеха отвсякъде. В света бушуваше страшна война, а еврейският народ беше смятан за ненужен. Всеки – от най – възрастния до най – малкото дете – трябваше да носи отличителна жълта звезда. Трябваше да напуснем уютния си дом в София и да потърсим убежище в бедно планинско село. Хората, при които се приютихме, бяха българи християни, и те с многолюдна челяд. По онова времебях ученичка в началното училище. Записаха ме в класа на едно от децата на хазяите. Всяка сутрин тръгвах заедно с всички други деца, но никога не забравях да поставя жълтата звезда на гърдите си. Една вечер Спаска, момичето на хазяите, ме попита:
-Сара, защо слагаш тая жълта звезда, за да се отличаваш от нас селянчетата ли?
С мъка в очитеѝ отговарях, че всички евреи са длъжни да я носят, а защо и аз неможех да обясня. Бях чувала разговорите на възрастните за жълтата звезда и в душата ми се таеше мъка. Питах се по – лоши ли са майка ми, баща ми, семейството ми, че трябва да носим този знак. Знакът ми тежеше. Като окови ме задушаваше, караше съзнанието ми да се гърчи в опит да отговори на дузината въпроси, все започващи със защо.
-Бабо, ама ние евреи ли сме? – питах тревожно аз и търсех с очи погледа на баба, който се взираше някъде в прозореца, а може би и отвъд него, за да види миналото…
След минута мълчание и с пресипнал от напиращите й сълзи глас тя продължаваше…
– Спаска беше помолила майка си да намери парче жълт плат, не искала на никого да обясни за какво ѝ е. Седяла и сръчно изрязвала жълти звезди по подобие на еврейската. Успяла да убеди всички деца от класа да си поставят по една жълта звезда на гърдите си…
Долавях треперещите нотки в гласа на баба. Само бръчиците около дълбоките й сини очи потрепваха нервно и издаваха едно особено вълнение, което обземаше и мен. През сълзливата паяжина на спомените тя събираше сили и продължаваше…
–Една сутрин, когато влязох в класната стая – баба продължаваше да заплита разказа си, – на гърдите на всички деца имаше звезда подобна на моята. – Децата ме наобиколиха и ми казаха, че не съм по – лоша от тях, че съм една от тях. Учителят влезе за урока, погледнаучудено и започна да се кара и крещи. Заповяда всички деца да си свалят звездите и да ги изхвърлят в печката. С гневен тон обясни, че те са християни, а само евреите са длъжни да носят тази дамга. Децата разбираха, че той не е прав, но безропотно се подчиниха. В детското им съзнание за пръв път се появи мисълта, че този свят може да е несправедлив…
Баба почувствала съпричастността на всички в класа и макар че само тя останала с жълта звезда, вече знаела, че нейните другарчета я подкрепят. От тази сутрин тя се чувствала наистина като едно от всички деца в селото. За бунта на малките се разбрало в цялото село. Родителите на децата започнaли да се отбиват често в къщата и носели кой яйца, кой мляко, кой картофи, за да окажат и те подкрепа за изпадналите в беда хора. Семейството но баба ми прекарало в това село близо две години. Заобиколени били от българи християни, които ги уважавали и се държали приятелски с тях.
А баба не пропускаше възможност да започне нов разказ – за безкрайните детски игри по селските улици, за ожулените колена, за безгрижното детство, което имали в това село. Гласът ѝ вече нетрепереше, очите ѝ не бяха пълни със сълзи, а искряха от смях.
Тази история искам да я предам и на децата си, за да знаят, че героизмът може да бъде показан в делничен ден от малки деца.
Спасението и обичта са тук между нас. Да обичаш въпреки забраните е подвиг на човечността.
