Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Кристиан Джамалов, 8 клас, 134 СУ „Димчо Дебелянов“, София

Сенките от миналото

Всичко се случи много, много отдавна. Толкова отдавна, че дори вече тези събитията  започват да избледняват и да се забрaвят. Бъдните хора едва ли ще ги познават добре. Но…..но…..аз не мога….просто не мога да ги забравя тъй лесно! Колкото и да се опитвам не мога  да се отърва от тях. Колкото и да се опитвам те все още са така живи в ума и мислите ми, както звездите светят на нощното небе. Не, не… не мога!

 Вие, бъдните хора, не можете, а и няма да можете и дано никога не ви се налага да разберете как изведнъж топлото и прекрасно лято се променя в студена и люта зима! Как бушуващият огън за миг изгасва! Как надеждата умира!  Не можете да си представите какво е да гледаш как другарите, познатите и семейството ти угасват пред очите ти, а ти да оцелееш. Много пъти съм се питал защо, защо за Бога оцелях, но тепърва разбирам. Явно Бог на мен е отредил честта да запомня и предам значимостта на тези ужасни, не, не ужасни, ужасни е твърде слаба дума. Катастрофални, не , не, пак не става… ! Няма дума на света, която да може точно да опише тези събития!

Годината е 1941, а мястото – София. Тъкмо се прибирах от работа, когато всичко започна. Тогава просто мислех, че хората са притеснени за нещо по-незначително, все пак България не беше част от военните конфликти, дори обявяваше неутралитет. Тогава дори не можех и да си представя какво чукаше на вратата ни. Когато се прибрах, заварих жена си Сара, да плаче на масата в кухнята. Приближих се и видях, че до нея стоеше само един вестник. Нямаше нищо друго. Само вестник. Тази малка хартийка преобърна живота ни завинаги!

 Когато взех вестника съзрях, написана с огромни букви, причината, заради която жена ми се бе разстроила. Прочетох: „Считано от днес, 23 януари 1941 година, влиза Закон за Защита на Нацията“. Първоначално не разбрах какво означава, затова зачетох надолу. Оттам се осведомих, че всички евреи трябва да носим отличителни жълти значки във формата на звезда, че ни е забранено да влизаме в повечето магазини и предприятия и трябва да спазваме вечерен час. На пръв поглед помислих, че това беше просто един закон, имащ за цел да предпази самите нас. Ооо, колко се лъжех! Минаваха часове, дни, седмици, месеци, а ситуацията ескалираше все повече и повече. Тогава, в една пролетна вечер, осъзнах, че не трябва да се застояваме още дълго в града. Затова грабнах, каквото счетох за необходимо и заминах със семейството си незабавно. Не знаехме къде да отидем! Та нали сега цялата държава беше срещу нас!

Тръгнахме пеша по Софийското поле. Вървяхме, тичахме, пълзяхме, влачехме се! Но никога не можеш да избягаш от съдбата си! И ние го разбрахме, но за съжаление твърде късно! Цели три години бяхме бегълци – никога никъде не се застоявахме! Окривахме се в близките села, където хората се отнасяха повече от щедро към нас. Отнасяха се с нас като с равни! Но един ден, когато излязох да потърся храна, видях, че в селото са пристигнали военните отряди, имащи за цел да проверят за избягали евреи. Това беше най-големият ни кошмар! Сърцето ми сякаш спря да тупти, кръвта ми да тече, мозъкът ми да мисли. Пак изживявах онзи ужас отпреди три години! За съжаление този път не успяхме да се изплъзнем. Заловиха ни. Ужас и страх ни обзе. Какво ли ще се случи с нас? Дали ще ни убият още същия ден?

Тези мисли бошуваха в главата ми през целия ден и когато дойде нощта под стража ни натовариха в конски вагон. Явно акцията на полицаите беше повече от успешна, защото вагонът беше претъпкан от хора… само евреи.  Пътувахме цяла нощ. Сънят не ни навести, за да ни дари със своя дар. Бяхме гладни и жадни, но никой не мислеше за това. По скоро всички се страхувахме от предстоящото. Призори пристигнахме на плевенската гара. Там чакаха и други евреи, от различни краища на страната. Под конвой ни откараха в „Кайлъка“ – единият от двата трудови лагери в покрайнините на града. Наричаха ги „Лагери на смъртта“. След дълги процедури по обиски, разпити и прегледи ни вкараха в постройка, която бе предназначена за около двадесет души, ала ние бяхме петдесет. За нас изведнъж яркото пролетно слънце се скри. В постройката беше тъмно като в рог. Дългата барака, която е била преди това обор за животни имаше само две малки прозорчета и една единствена врата. Дори не можех да видя собствените си ръце!

 През следващите дни пристигнаха още евреи от Дупница и Кюстендилско. В постройката ставаше все по-тясно и по-тясно. В някой от идните нощи усещах, че въздухът не достига, въпреки отворените прозорчета. Стисках зъби и давах кураж на жена ми, която беше бременна. Не знаехме как ще се справим и какво ни очаква, но искахме това бебе, защото то бе плод на нашата любов. Режимът беше изключително строг, с проверки по три пъти на ден, а храната бе, меко казано,  оскъдна. Даваха ни за закуска – чай със захарин, на обед и вечеря – по едно ястие, обикновено рядка чорба фасул, без никаква мазнина, и само две филийки хляб за целия ден. Дворът беше ограден с тел, а за вода ходеха само определени лица. Обричаха ни на бавна и мъчителна смърт. След време научихме от местните жители, че областта бе по-известна като ,,свърталище на бухали и кукумявки‘‘.

В следващите дни жена ми много се сближи с Ерна, Ерна Матвеева. Тя също като нас бе хваната, защото не е носила задължителната жълта значка. На мен пък най-много ми допадна Исак  – ,,учителят‘‘. И двамата бяха по-възрастни и по-мъдри от нас. Прекарвахме много часове  заедно. Като че ли те се превърнаха в нашата опора. Като че ли ни вдъхваха надежда за спасение!

С напредването на бременността, ежедневното сутрешно гадене на Сара стана трудно за прикриване. Надзирателите започнаха да се отнасят още по-грубо с нея. Биеха я, когато не можеше да се изправи на рутинните проверки или да свърши определената ѝ задача… Задача?! Всички ние получавахме такива. Колко тежки, непосилни и безмислени бяха те! Дори не искам да си спомням!

Така минаваха дните, седмиците и така цели три месеца. Не знаехме какво ни предстои, но постоянно идваха нови евреи, други пък ги преместваха в лагерите „Табакова чешма“ и в село Сомовит. Говореше се, че шлепове чакат на пристанището на река Дунав в Сомовит, за да ни откарат в някой от нацистките лагери на смъртта.

Сред надзирателите имаше и добри хора. Помня чичо Цветан, който винаги слагаше повечко храна на Сара. Понякога дори разделяше обяда си с нас. Жена му пък ни пращаше дрехи и плодове. Никога няма да забравя добрината на тези хора!

Един ден се получи писмо, че Исак щеше да бъде освободен на следващата сутрин. По случай пускането му организирахме скромно тържество. Ех, колко се веселяхме! Дали щяха да го преместят, или наистина щеше да е свободен, дали писмото беше фалшиво, никой не разбра. С края на тържеството сякаш светлината, която грееше допреди секунди, изгасна и отново се появи непрогледният мрак.

И изведнъж……. Светлина! Но не като от лампа или от слънце. Тази светлина бе някак по-различна. Това беше……..

,,ОГЪН!!!- изкрещяха тези най-отзад“.‚,ПОМОЩ!!!- извикаха втори“. ,,ВРАТАТА!!!- извикаха трети“. Никой не знаеше накъде върви и какво прави! Вратата! Това бе нашето спасение! Като че ли след две-три минути всички го разбраха и задружно започнахме да бутаме. Напън, след напън, след напън вратата все още стоеше там, сякаш нищо не я безпокоеше. Ала опасността не спираше. Тя все повече и повече се приближаваше. И отново започнахме да бутаме с нови сили и с по-силен устрем, сякаш мотивирани от прииждащия огън. И успяхме! Вратата падна! Бяхме спасени! Но дали?! Дали всички бяхме спасени? Когато се поутърсих от вълнението, започнах да търся близките си. Търсих ги, търсих ги, но не ги намирах. Сякаш се бяха изпарили или бяха станали невидими. Тогава ужасна мисъл разсече ума ми. Ами ако бяха останали в пещта? Не, не беше възможно, нали?! Ооо, колко глупав бях! Защо не се уверих, че са добре преди да бъда обзет от еуфорията на спасението? ,,ВОДА,Вода!“ изкрещях, но това бе безмислено. За тях вече нямаше спасение! Те лежаха там, лежаха и не помръдваха, а аз с надежда стоях до тях, стоях и стоях, но те никога не станаха, за да прекратят моята агония.

Не можах да открия Сара. Навярно огненият капан я бе погълнал… но една здрава мъжка ръка ме хвана. Беше чичо Цветан.

– Сара е жива! Бягайте, бягайте бързо! Направих дупка в телената ограда. Скрийте се в гората през нощта. Отидете при големия бряст до чешмата. Там ще намерите нови дрехи и документи. Сложихме ви пари и храна за няколко дни. Имаме роднини в близкото градче Гулянци, те ще ви помогнат.

Чичо Цветан бързо пъхна малко листче в ръката ми с адреса на роднините му. Той беше успял да изведе Сара още преди другите надзиратели да залостят вратата на бараката. Бързо стигнахме до оградата, където ме чакаше тя – моята любима! Краката ми се подкосиха. Исках да крещя от щастие, но трябваше да бързаме.

– Помни,-каза чичо Цветан – трябва само да стигнете при тях и ще бъдете в безопасност. Помнете новите си имена и се пазете!

Не стигнахме при роднините на чичо Цветан, защото Сара пометна и не се чувстваше добре за продължително ходене. Решихме да започнем отначало, без минало и с нова самоличност. Животът постепенно ни се подреди в нов град и с нови приятели. Заради усложнения жена ми не можеше да има повече деца, но ние си осиновихме, и то две. Кръстихме ги на нашите приятели – Ерна и Исак. За съжаление, Сара се спомина след няколко години от тиф. Коварната болест я повали за няколко месеца и не успя, не успя да се порадва достатъчно на новото ни семейството. Никога повече не можех да усетя нежните ласки на любовта. Останах само със спомените си, макар и болезнени.

Болката от преживяното продължава да ме преследва. Дори днес, когато си затворя очите, още виждам лицата на нашите приятели, загинали в пожара, но те не могат да видят моето….

63 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad