Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Мария Георгиева Василева, ППМГ „Акад.проф. д-р Асен Златаров“ – Ботевград

ЩАСТИЕТО ИМ ОТИВАШЕ

Мемоарите на един скитник, август 1940г.

Животът е като едно всемогъщо огледало. Виждаш всичко което се отразява, но го пречупваш през своята призма.  Въпреки че някои казват, че имам девет живота, аз не спирам да гледам хората, както те виждат мен. Могъществото на живота мога да усетя само тогава, когато се поставя на мястото на някой друг.

Котешкото ми същество снощи се луташе из парка до езерцето, където е пълно с дружелюбни люде. Натъкнах се на млада двойка. Сякаш видях Мерилин Монро на живо и то само на два метра пред мен. Първо видях обувките ѝ. Елегантни като самата нея. Очите ѝ светеха, а щастието определено ѝ отиваше. Беше застинала в нирвана. Пред нея беше клекнало тъмнокосо синеоко момче, държащо пръстен. Младостта беше неговият чар и той я излъчваше без затруднения. Целият трепереше, а по гладкото му зачервено от вълнение лице се стичаха сълзи. Моментът струваше повече, отколкото можех тогава да си представя. Монро каза „Да“ и момчето окичи ръката ѝ със съдбоносния пръстен. Последва момент на невидимо вълшебно щастие. Влюбените се прегърнаха така сякаш са противоположните полюси на магнит. Моментално паснаха един на друг. Чаровникът целуна Монро по челото и като художник нарисува усмивка по лицето ѝ. Отново: Щастието им отиваше. Времето за тях беше спряло. Хванати за ръце, те тръгнаха по булеварда, а аз, закрилян от тъмата на нощта, ги последвах.

Беше вече полунощ, когато се спряхме пред една не много висока къща. Отвътре жена на средна възраст ни наблюдаваше. Беше вперила поглед в децата и ги приканваше да влязат. Двамата се запътиха към предната врата и изчезнаха някъде  вътре…

 

Мемоарите на една скитница, декември 1940г.

– Да, разбирам Ви г-н адвокат. Да, чух Ви добре. Дочуване! – Вяра затвори телефона, треперейки. Нямаше как да е възможно. Сигурно имаше някаква глупава бюрократична грешка.

– Е, какво стана? Какво ти каза г-н адвокатът? Сигурно вече си се убедила, че няма смисъл от тази любов.

– Глупости говориш, мамо. Кожухаров каза, че се забранява на евреи да сключват брак с българи или да живеят заедно. Но аз си мисля какво е един лист, лишен от морална стойност, пред нашата любов, мамо. Обичам Давид и не виждам как това може да се промени – заплаках аз и в този момент наедрелият котарак Мърфи скочи в скута ми и започна да мърка.

Цял ден се бях мъчила да разучавам Закона за защита на нацията в най-тънки подробности, ала всичко беше измислено пъклено и неразбиваемо. На евреите се забраняваше да се женят или омъжват за българи. Налагаше се строг данък върху цялото им имущество. А най-отвратителната част беше депортацията. Не си представях живота без Давид независимо, че той сега беше враг на нацията. И как бих могла, като той  два пъти спаси живота ми, а аз не познавах друг способен на такива деяния. Веднъж ме спаси от удавяне в ледените води на Марица, когато бяхме петгодишни. Това беше първият съзнателен спомен въобще в живота ми.  Ясно помня подводния камък, в който се подхлъзнах и как после всичко потъна в неприятен мрак. Опомних се сякаш в прегръдките на ангел, който се беше провесил над мен. После останалите деца, с които бяхме край реката ми обясниха, че това бил Давид. Момчето, живеещо на две улици разстояние от мен. Оттогава двамата не сме се разделяли. Двамата заедно съществуваме като уникална симбиоза. Никъде на света няма такава.

Когато се разболях от скарлатина през 1935 -та, Давид не спря да идва всеки ден. Дори когато вдигнах кошмарно висока температура и вкъщи нямаше никого, момчето доведе лекар тъкмо навреме преди да получа гърч. Спаси ме от смърт. Отново.  Седмица след това се чувствах като нова. Благодарих на Давид, но не с думи. Не ни бяха нужни думи, за да се разбираме. Говорехме със своите очи.

В този миг се чу почукване на вратата. Котаракът скочи на пода…

 

Мемоарите на един грешник, декември 1940г.

Вратата отвори Вяра, макар и с известно усилие. Беше се изтерзала до толкова през последните дни, че явно дори елементарни неща, като отварянето на вратата, я затрудняваха. Зад нея стоеше дундестото телце на котарака Мърфи. Вяра го намери в двора на къщата си, сутринта след като се сгодихме. Прие го като знак от Бог и го прибра в дома си.

Погледнах годеницата си в очите и не издържах на гледката. Да виждам любимото си същество да страда беше по-страшно от Върховния съд. По едно време се реших и ѝ разказах набързо новините си. Нямах много време. Ако някой ме видеше при нея, щях да ѝ навлека неприятности. Войната извращаваше хората.

Накратко бях разселен в някакво пловдивско село близо до града. За мен това, че нямаше да съм в града, а извън него, не представляваше проблем. Все щях да мога да я виждам. Не ми беше ясно само едно – дали ще мога да живея без Вяра. Животът за мен беше отдавна загубил цветния си оттенък. Родителите ми умряха в нелеп инцидент през 1937г. Кофата с препарата в работното предприятие се подпалила и всичко изгоряло до самите му основи заедно с работниците. Подът преди това бил измит добре. Още помня пламъците, когато стигнах мястото на инцидента – високи и неспирно смърдящи. Запомних ги, но нищо не можах да направя. Запомних…

Вяра се разрида, не вярвайки на случващото се. Заскуба русите си прави коси маниакално и заблъска длани в лицето си. Каквото и да правех, знаех, че не можех да я успокоя нито да върна времето назад. Беше ми напълно ясно, че каквото и да става занапред моята съдба е само една – смърт. Не знаех защо някой целеше толкова фанатично да погуби един народ. Какво им бяхме направили на нацистите? Защо точно на мен ми се случва това? В какво бях сгрешил? Защо никой не дава ясно обяснение на случващото се? Може би, защото няма такова логично обяснение.

– Ззз-значи заминаваш? – изхълца Вяра едва-едва и впи ръцете си в мен. Прегърна ме както удавник сламка.  – Идвам с теб.

– Какво означава идвам с теб? Как изобщо ще дойдеш и къде, да го вземат мътните, ще се скрием?! Аз, един евреин, и ти, българка в някое студено родопско село. Невъзможно! Ти трябва да останеш тук, а аз ще идвам да те виждам от време на време нощем.

Вяра се развика истерично и се свлече бавно на каменния под…

 

Мемоарите на един странник, 1943г.

И ето ме отново тук

Аз дишам сега

Унило крача в снега

Гледам вековния бук

Макар и да съм на друго място

В различно време

Цената на живота си остава едно и също бреме!

В онзи ден моята стопанка беше по-нещастна от всякога. Аз можех да усетя всяка вълна от съкрушима тъга и зверски страх, които насищаха стаята. Свиването на кълбо и мъркането не можеха да оправят положението. Всъщност нищо не можеше. Когато един човешки живот е в опасност, в огледалото на живота се вижда съвсем ясно. Въпросът е дали имаш смелостта да се изправиш срещу огледалото и да погледнеш отраженията.  Преследва ме гръмоносният облак на страданието. В същата тази нощ моята многоуважавана стопанка съобщи пред семейството си, че ще придружи едно еврейско момче към вагоните на смъртта. Атмосферата беше изострена все едно със стоманен нож. Господин и госпожа Григорови бяха застинали в ступор. Не искаха да повярват на дъщеря си, нито да я пуснат в пропастта на нещастието. Момичето обаче беше упорито и не ще бе пуснало момчето си. Бащата крещеше, а гласът му се извисяваше чак в другата махала. Майката гледаше укорително детето си. Не ѝ се нравеше ни най-малко да позволи на Вяра да живее с евреин. Това, първо, беше незаконно и, второ, беше немислимо. Цял живот ли щяха да се срамуват? Ако, разбира се, се стигнеше до техни деца и те ли щяха да носят Давидови звезди? Григорови не намираха смисъл в тази връзка. За тях това беше отдавна затворена страница. Като химикалка, чието мастило беше свършило. Не намираха смисъл в повторното пълнене на химикалката. Вяра, от друга страна, беше решена дори да тръгне заедно с Давид в концлагер, когато се наложеше. Нея работата и смъртта не я плашеха, щом беше с Давид.

В ранната студена утрин моята русокоска напълни една чанта с храна, питейна вода, а останалото пространство запълни с малко чисти дрехи. В бързината грабна мен и ме качи на рамото си. Студът ни лъхна още щом прекрачихме прага. Давид чакаше на ъгъла на улицата. Носеше само зимното си палто и нищо друго. Единственият му багаж бяхме ние. Никой не изпрати двамата грешници, никой не ги прегърна, никой не им каза „Обичам те“. Сякаш света беше затворил сърцето си за тях. Двама грешници, на които им беше отнето правото да обичат и да бъдат обичани. Вървяха бавно, хората ги отминаваха, гледаха ги, съдеха ги, но не ги разбираха. Вяра се беше сдобила отнякъде с шестолъчка и поне в това отношение беше спокойна. Скоро те стигнаха гарата. До отпътуването на влака оставаха още два часа. Уморени и тресящи се от притеснение, седнаха на една пейка. Отново се гледаха безмълвно и разбраха, че, дори всичко да им беше отнето малко по малко, имаха себе си. Никой нямаше силата да изтръгне спомените от ума им и любовта от сърцата им. 

Изведнъж настана суматоха. Множеството евреи, събрали се на  гарата, хукнаха към близкото училище. По неясна причина аз скочих и ги последвах, а след мен тичаха Вяра и Давид.  Всички се скупчихме в тясната сграда. Отново усетих въздуха, изпълнен с напрежение от зверски страх и нечовешка болка. Нещастни деца, майки с новородените си бебета, хора на преломна възраст, отчаяни юноши и съкрушени семейства. Всички те, чакащи едно единствено нещо да се случи: да умрат. В този момент от ъгъла на стаята заговори мъжки глас:

– Случващото се в момента е срам за мен и всички извън тази сграда. В нашата страна, дом на милосърдие и толерантност, е недопустимо български граждани от какъвто и да е било произход да бъдат унизени по този начин. При това не само унизени, ами и убити. За съжаление поради така създалата се ситуация, аз нямам друг избор освен да ви кажа, че ако натоварят и един човек в тези срамни за България вагони, аз ще легна пред тях независимо дали ще стана после или не.

Някой тихо каза: „Да живее митрополит Кирил!“, дочуха се още гласове: „Да живее митрополит Кирил!“. „Да живей!“ – викнаха всички. В следващия миг вратата се отвори и мъж на средна възраст извика с цялата радост, възможна за човека: „Депортация на български евреи няма да има. Никой да не се качва във вагоните. Никаква депортация, отменена е“.

Всички ликуваха. Младите плачеха, възрастните се радваха, дори невръстните бебета бяха щастливи. Вяра и Давид се гледаха усмихнати в продължение на цяла минута, а след това потънаха в обятията си. Двамата плачеха. Бяха живи! Щастието им отивашe!

260 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad