Октай Фикрет Етем, СУ „Христо Смирненски”
БРАТЯ
Пловдив. 10 март 1943 г. 3 часа след полунощ. Блъскане по входната врата и силен вик:
– Исак Леви! Излизай!
Той нямаше да издържи. Нямаше! Не! Отне ми само няколко секунди да взема решение. Грабнах събраната бохча с дрехи и тръгнах да излизам. Исак ме хвана за ръката:
– Ти луд ли си, Иване? Къде тръгна?
– Грижи се за майка ми и сестричката ни. Прощавай. И не ми пречи. Реших го. – казах и отворих входната врата. Полицаят ми зададе въпрос:
– Ти ли си Исак Леви? Тръгвай пред мен!
Аз кимнах и тръгнах. Докато вървях в студената мартенска нощ по тъмните улици към училището, където събираха евреите, започнах да мисля. Животът ми, макар и кратък, мина като лента пред очите ми.
…Баща ми почина отдавна. Почти не го помня. Но помня това, което ни сполетя след това. Помня тъжните очи на мама, когато за пореден път нямаше какво да сложи за вечеря и си лягахме гладни. Или когато имаше само колкото за мен и тя казваше, че не е гладна. И мъката…. След време тя се събра да живее със Соломон – богат евреин със син Исак – момче на моята възраст. Приликата между нас бе поразителна. Хората, които не ни познаваха, ни мислеха за братя. Това още повече засилваше омразата ми към него. И как можеше да е толкова добър, винаги да е любезен? Това не можеше да е истина, това е лицемерие, мислех си аз. Мразех го и защото Исак бе умен, старателен, прилежен ученик и майка ми често ми го даваше за пример. Как можеше да го прави, та това беше моята майка?! Отгоре на всичко дори не бяха сключили брак със Соломон! А му роди дете – нашата малка сестричка. И зарад нея ги мразех. Развалих си успеха и не успях да се дипломирам. Колко бях доволен, когато бяха приети антиеврейските закони. Най-сетне да си получат заслуженото за неволите, които ни причиниха, мислех си аз. И се радвах, когато някой обиждаше Исак, когато го наричаха „чифут”. А той така и не ми се сърдеше и винаги ми помагаше – той болният от сърдечна болест, на мен здравия. Но след приемането на антиеврейски закони и моят живот се промени. Лишиха Соломон от неговия бизнес, конфискуваха хубавата къща за нуждите на държавата, изключиха Исак от гимназията. Преместихме се да живеем в малката къщичка в двора на голямата къща, която вече не беше наша. Соломон обаче имаше златни ръце, беше часовникар и на нас не ни липсваше нищо. И аз започнах да се променям. Започнах да отрезнявам от омразата, която не ме пускаше дълго време, което разбира се, не показвах. И се случи същото. Отново. Соломон почина и пак останахме сами. Само че сега ние с Исак бяхме големи и можехме да се грижим за прехраната на семейството.
В последните дни започна да се шушука, че се готви нещо срещу евреите. Вчера по улицата мина глашатай, който биеше барабан и съобщаваше, че всички евреи трябва да са готови за заминаване за работа в Полша. Да се приготви багаж по 5 килограма на човек и да са готови за тръгване. На нашия адрес беше записан Исак. Таня, малката ни сестричка беше с фамилията на мама и тя не беше в списъка на заминаващите. Чак сега си дадох сметка и разбрах, че Соломон е искал да предпази мама, като не се ожени за нея. Сякаш е знаел какво ще стане. В този момент мислено му благодарих. През деня мама подреди бохчата на Исак, като му сложи вълнени дрехи, защото в Полша е студено, така каза, малко храна, скрития за празници шоколад… Аз не знаех какво да кажа. А Исак се преструваше на весел, за да не ни тревожи…
Продължавах да вървя. Започнах да си задавам въпроси. Защо го направих, запитах се мислено? Какво ме накара да тръгна вместо Исак? Не само, че не бях длъжен, а това е престъпление според закона. Защо? И разбрах отговора. А той беше, че ние бяхме братя. Омразата ми е била не точно към тях, а негодуване срещу тежката ни съдба. Омразата и неприязънта постепенно са отстъпили място на обичта. На братската обич. Но какво ли ме чакаше? Знаех ли в какво се впускам по собствена воля? Аз бях здрав и силен и се надявах да издържа. Когато стигнахме до училището, видях много други хора, които също като мен, бяха придружавани от стражари. Продължаваха да идват почти до обяд. Някои плачеха, други седяха тихо, но по отчаяните им погледи разбирах, колко са уплашени. Нищо хубаво не ни чакаше. По едно време видях един благородно изглеждащ свещеник да идва при нас.
– Пуснете ме при хората! – заповяда той.
Часовият беше толкова объркан, че едва отговори:
– Ама, Ваше Високопреосвещенство, ама заповед… не може!
– Само се опитайте да ме спрете! – и прескочи оградата. Дойде при нас и се опита да ни успокои:
– Деца мои, не се бойте! Няма да позволя никой от вас да напусне Пловдив! Където отивате вие, там отивам и аз!
И остана с нас до края. По-късно разбрах, че това е бил самият митрополит Кирил, бъдещият патриарх на България. Дали заради тези негови действия и изпратената от него телеграма до двореца, в която проси милост за евреите, или поради получената от „най-високо място” заповед, но ние бяхме пуснати още същия ден следобед. Казаха ни, че заповедта за пътуване е отменена и да си отиваме по домовете. 9 000 пловдивски евреи бяха свалени от влаковете и спасени! Каква радост настъпи само! Хората се радваха, прегръщаха, танцуваха. Прибрах се. Бях уморен. Много уморен. Отворих вратата и влязох. Като ме видя, мама започна да плаче. Брат ми ме прегърна. Седнахме и дълго мълчахме. Мълчанието казваше всичко….
