Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Рая Христова Чуковска, 134 СУ „Димчо Дебелянов“ – София

ДЕСЕТ КИЛОГРАМОВА РАНИЦА

Историята на Софи Пинкас по време на Втората световна война.

Преди осемнадесет години, аз станах горд член на видинското си семейство, което освен майка, баща, баба и син, вече имаше и дъщеря. Първите години от детството са ключови за характера на човек, или поне така казват. Е, моите със сигурност не бяха  скучни. Макар и да не живеехме в охолство, уверено бих казала, че семейството ми си имаше достатъчно от всичко – включително развлечения, които не се зачитат за първа необходимост. Игри на гоненица, апетитни гозби и необяснимо забавни шеги между мен и приятелите ми кичеха спомените ми. Мисля, че точно те ме оформиха като отстояващ се човек. Безгрижните дни се превръщаха в месеци, те от своя страна в години, и вече стигаме до 1941 година.  България вече беше съюзник на нацистка Германия във войната. През тази година и през всяка от близките идни, независимо колко слънчев бе денят, независимо колко силно птиците да се стараеха да оглушат ранните утрини, той се усещаше студен и леден, чувстваше се мъртво заспал . Продължавах да ходя на училище, както всички останали, но шушуканията по коридорите на не толкова близките ми съученици и пренебрежителните погледи от учители при опитите ми да отговоря на въпрос в час, ме караха да разбера, че съм различна, че не съм желана. Вкъщи не се говореше на тази тема. Родителите ни предпочитаха да мълчат, за да не ни уплашат от това, което чуваха в еврейската общност за отведените евреи в лагерите на смъртта. Много от съседите и познатите ни с нееврейски произход също се отчуждиха. Това различие се увеличи когато през януари 1941 г. Народното събрание прие законът за защита на нацията. Много пъти съм си задавала въпроса защо този закон беше наречен „за защита на нацията“. За да има защита, трябва да има врагове. Този закон е гласуван за да защити българския народ ли? От кого? От евреите? Смятах новоприетите правила за пълна безсмислица. И как да не го мисля – държавата, в която съм се родила и израснала, в която съм изрекла първа дума и планирала да изрека последна щом времето настъпи, третира мен и всички с еврейска кръв като врагове, като опасна болест, застрашаваща всички останали.

Усещах примка да се затяга около врата ми и дори само като поемах глътките въздух. Тази примка се затягаше с всяко безпричинно ограничение, наложено ни на нас и всички останали евреи. Сега бе нужно всяко еврейско семейство да подслони депортирани евреи от други населени места, независимо дали притежава скромен или обширен дом. В нашата къща бяхме настанили още три семейства от София, дошли с празни ръце, но въпреки това съпричастни на затрудненото ни положение. Приятни хора, с големи сърца и благи погледи, които ми се иска да бях срещнала при по-различни обстоятелства. Всяко семейство живееше в една стая. Някой от съседите ни, българи и турци, след като разбраха, че ние изцяло ги издържаме, много често ни помагаха. Когато мерките по ограниченията се увеличиха, през дългите и мрачни нощи, получавахме кошници с продукти пред вратата на дома ни, незнайно от кой. Въпреки желанието ни да им се отблагодарим, ние избрахме да не търсим благодетелите отговорни за допълнителните ни ресурси, понеже знаехме, какво престъпление е да помогнеш на друго човешко същество.

Всеки път, когато излизах от дома си, бях посрещана с разкъсващи погледи към шестолъчната звезда, зашита на дрехите ми. Някои, изпълнени със съчувствие и съжаление, търсейки извор за безпричинната омраза към мен и всички, които споделят кръвта ми. Други, с отвращение и погнуса от греха, че все още плътта ми не гние два метра под нозете им. Цветът на нашивката бе толкова красив преди – напомняше на слънцето, на пясъците по крайбрежието и пустините, сияеше като злато и красеше всеки спомен и детски смях, а сега – на фона на която и да е дреха наподобяваше само окото на отровна змия.

През следващите месеци след приемането на Закона за защита на нацията, свободата на евреите все повече намаляваше. Ограниченията се увеличиха и списъкът на местата, които можех да посещавам драстично намаля. Дори и да не беше се скъсил, най-вероятно пак нямаше да мога да стигна до много места, не малко улици също ми бяха забранени за преминаване. Истинско чудо е, че не се бяха сетили как да ограничат количеството кислород, което може да бъде погълнато от нас, или ако са се сетили, то не са намерили начин да го приложат и засекат.  Времето, позволено ни за излизане навън, бе намалено до два часа дневно – от 10 до 12 часа, а зърне ли ни легионер или бранник, независимо мъж, жена или крехко дете, всеки евреин бе обречен да попадне под безпощадните ритници и юмруци на антисемитистите. Да срещнеш евреин в ранната сутрин, готов за днешния работен ден, да чуеш забързаните стъпки на детето му, което гони времето, за да не закъснее за училище – това беше само спомен от отдавна заринатият с ужас ежедневен живот. Оцеляването ни без помощта на занаят дължим на съседите и близките ни приятели, които не чакаха да стане твърде късно, за да се притекат в нужда, а ни отговориха на нуждите ни с каквото имаха – хляб, яйца, масло, сирене и мляко. Въпреки дебнещата опасност и да бъдем разкрити, нашата маса никога не беше празна.

Един следобед, майка ни ни беше строила долу, пред вратата. На всекиго даде по десет килограмова раница, ръчно шита с майчина обич, пълна с топли дрехи, обувки и якета с мушнати в джобовете им дебели чорапи и подплатени с мисъл за трудова дейност някъде си или в очакване на път, далеч от дома. Те стояха там, в ъгъла зад вратата, и щом ни извикат всеки си взима раницата и не знае къде отива и какво ще стане с него. Тези раници очакваха момента, в който трябва да се качат на шлеповете. За сега обаче стояха мълчаливо в ъгъла, докато ние младежите във Видин, планирахме друга важна работа. Заедно с други прогресивно мислещи приятели превърнахме прашната таванска стая в нелегално помещение, място, в което сътворявахме така желана музика, четяхме вмъкната по всевъзможни рискови начини литература и доста често събуждахме съседите на долния етаж с изпълнени с живот танци. Най-спешната ни дейност бе организираната борба срещу фашизма, случваща се там – събиране на пари, храна, дрехи, дори оръжия, ако бе нужно, за партизаните във видинско. Една лоялна копирна машина винаги си топлеше мястото на малка дървена масичка в яташкото помещение, неуморно произвеждайки стотици лозунги срещу фашизма и пропагандата, вървяща с него.

През есента на 1944г., макар и още да съм почти дете, на се включих като член на съпротивителното движение. Град Кула, по това време превзет от хитлеристите, запалва бойния дух на много доброволци, включително мен и моя приятелка. Дадоха ми малък пистолет „Валтер“  – 6,35 мм Browning, макар че другите вече разполагаха с доста по-мощни, 8-9 мм.  Пълнителят на пистолета ми имаше вместимост само 6 патрона, но аз умело пазех своето оръжие, прибрано, с мисълта, че нито мога да стрелям, дори и да се наложи, нито и с медицина да си служа. Нощите прекарахме, лежейки в окопите, снаряди осветяваха небето и всичко около нас, а аз размишлявах, че ако ме уцелят, то бих искала да ме убият, не исках да ме осакатят и да се налага да живея като инвалид до края на живота си.

Успяхме да прогоним германците от територията на Кула в рамките на два дена, чак до Връшка Чука, границата между България и съседката ни Сърбия. Не съм убивала никого, но съм се учила как. Три години по-късно, след края на войната, разбрах и за какво са ни били издръжливите раници. Разбрах, че е нямало да работим в чужбина, а са щели да ни ограбят от топлите си дрехи и дебели чорапи, за да бъдем пратени в газови камери на сигурна гибел. Уви, този момент не ни достигна.

Семейството от страна на майка ми е нямало същия късмет. На двадесет и една години разбрах, че всичките ми чичовци, баби, дядовци и братовчеди близки до нея са намерили последната си спирка в Треблинка. Те са едни от 11343 евреи по Беломорието, пожертвани по време на най-голямата трагедия в историята на човечеството. Трагедия, която никога не трябва да забравяме, в името на починалите, защото да ги забравим е като да ги убием за втори път.

В дни на мракобесие, страх и нищета се прокрадва светлина. Светлината, която струи от сърцата на смелите българи, дръзнали да се опълчат на заповедите на нацистите. Актът на светлината е отказът на едно общество да се подчини на законите на властта, в името на справедливостта и свободния дух. Светлината, която все повече засиява и държи будна съвестта на човечеството, за да помни и да не се повтарят грешките на предшествениците. Светлината, огряваща българският феномен – а именно, че спасението е станало на собствена територия. Еврейската общност в България е единствената в Европа, която се е увеличила през войната. Стотиците истории за проявено състрадание, човещина и подкрепа са искрящата светлина, пред която мрака отстъпва. Объркани времена! Времена на мрак и светлина, в които единствено свободолюбивият човешки дух успява да се отстои и да докаже правотата си!

448 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad