Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Светозара Гледачева, 17г., Хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“- Пловдив

КОГАТО АЗ БЯХ ТОЙ

Слънцето започваше да огрява старите къщи, които с достойнство поздравяваха минувачите с настъпващия ден. От една от тези врати излезе възрастен, сух и скромно облечен мъж. Той изглеждаше на около 80, като неговата бавна и несигурна походка показваше как годините са оставили своя жесток отпечатък. Движеше се като стар боен кораб, който бурите и времето бяха сериозно повредили, но все още не бяха успели да пратят на дъното. Цар Симеоновата градина бе от най-красивите и спокойни места, където с удоволствие можеше да уловиш мига, да усетиш природата и да се слееш с нея. Да се почувстваш част от вечността, която внася покой в изнурената ти от тревоги душа. Александра, вглъбена в проблемите си, не успя да разбере как се блъсна във възрастния човек, който се беше спрял на пътя ѝ. Господинът изпусна бастуна си и така страшно се залюля, че ако не беше тя, той щеше да се сгромоляса на земята като покосен от секачи бор. Момичето едвам успя да задържи дядото на крака, като не спря да бълва хиляди извинения и банални обяснения. За нейна голяма радост старецът се оказа много мил и приветлив човек, който прие думите ѝ с усмивка и изобщо не се разсърди. Въпреки уверенията му, че се чувства напълно добре, тя го настани на една пейка и седна до него. Искаше да се обади на семейството му да дойдат да го приберат, но той ѝ отказа, защото скоро щели да пристигнат внуците му. Тя се опита да бъде любезна, като го попита за името му. Отговори ѝ, че се казва Аарон, след което най-изненадващо допълни, че не е евреин. Тя изобщо не можа да го проумее.

– Това е една много дълга, тежка и тъжна история, но ще ви я разкажа накратко – обясни той. Александра повдигна вежди и го погледна учудено.

– Тя започва в 1934 г., когато се родих под името Иван Димитров в Скопие, бивша Югославия – започна разказа си той. Майка ми бе учителка, а баща ми – лекар, и двамата от стар български род. Имах много щастливо детство, изпълнено с игри и безгрижна радост. Моят съсед и най-добър приятел се казваше Аарон Анави. Семейство Анави бяха евреи, най-известните доктори в града. Добротата и отдадеността, с която лекуваха, ги направиха едни от най-уважаваните и тачени хора. С баща ми бяха колеги от болницата, но приятелството, което се оформи между двете семейства, бе необяснима магия. Всеки делник с тях беше празник. С Аарон израснахме заедно, не се разделяхме и бих казал, че не съм бил по-привързан към никой друг човек. Ние бяхме повече от братя. И така до 1943 г. Това бе годината, която промени всичко. Още помня датата 22 март, тогава в къщата на семейство Анави влязоха група войници. Объркването ми бе огромно. Не можех да разбера какво може да искат тези хора с пушки от едни интелигентни и честни хора. След малко съседите потропаха на нашата врата. Новината, която ни разкриха, беше неочаквана и страшна за мен. По лицето на родителите ми успях да видя, че те са очаквали това. В този момент забелязах колко по-възрастни изглеждат чичо и леля Анави. Бяха се състарили не за дни, а за часове. Ужасът няма нужда от думи. Разбрах, че само аз не съм знаел, че евреите в Македония ще бъдат екстрадирани в лагери из Европа. Семейство Анави ни обясниха, че са им дали само един час, за да съберат най-необходимото и да отидат в сградата на Тютюневия монопол. Тогава ми хрумна една опасна, но прекрасна идея. Бях готов на всичко, за да спася Аарон, затова предложих на чичо и леля Анави да отида вместо него, да се сменим, а когато стигнем до първата гара, да разкрия самоличността си. Щяха да ме върнат у дома, а Аарон щеше да бъде спасен. И всичко щеше да бъде както преди. Въпреки риска бях готов да помогна на приятеля си. За мен нямаше опасност. Та аз не бях евреин! Родителите ми се съгласиха и май скрито се гордееха с мен. Благодарността, която се четеше в очите на семейство Анави, говореше за това колко са радостни, че могат да спасят единственото си дете от ужаса, който никой не знаеше какъв е, но всеки го очакваше. Те бяха щастливи в този тежък момент. Приготвихме оскъден багаж и отидохме на оказаното място, където зачакахме присъдата на съдбата. Бяхме с още няколко хиляди евреи – мъже, жени, млади и стари, деца и даже бебета. Не изпитвах страх. Чувствах се герой. Бях надхитрил фашизма. След десет дни, изпълнени с тягостно очакване, настъпи 29 март, когато дойде нашият ред да бъдем откарани, както по-късно разбрах, в Полша, в Треблинка. Не знам колко време пътувахме в конския вагон, но когато пристигнахме в Белград и за първи път отвориха вратите, аз се приближих до първия войник и започнах да разказвам за грешката, която е станала. Той ми кресна да се връщам обратно. Изобщо не бях си и помислял, че планът ми няма да успее. Бях  вцепенен и паникьосан. Младият войник започна пак да ми крещи, но аз не го чувах. Бях ужасèн. Тогава войникът ми удари толкова силен шамар, че се сгромолясах на земята. Веднага щом видя случващото се, чичо Анави ме вдигна и започна да убеждава войника, че аз не съм неговият син, че не съм евреин и съм във влака по погрешка. Страхът бе блокирал съзнанието ми, но следващият спомен бе как се возя в същия вагон, със същите евреи и многото кръв по лицето на чичо Анави. Не знам колко време сме пътували, но помня страха, който обзе душата ми, когато вагонът спря. Чак сега започнах да осъзнавам ужаса на настоящето. Други войници на непознат език започнаха да крещят и ние слязохме от вагона. Направих още няколко опита да обясня ситуацията, но никой нито ме разбра, нито ми обърна внимание. За тях бях една малка „еврейска свиня“. След това ни подредиха в колони – мъже, жени и деца. Когато един от войниците ме издърпа от чичо Анави, който ме стискаше, сякаш можеше да ме защити, аз започнах да се боря, но с няколко удара на бича ме накараха да млъкна. В този момент видях за последен път лицето на чичо Анави. То просто изгори съзнанието ми и няма нощ, в която неговите добри очи да не питат: „Защо? Защо ние? Защо и това дете? Чия вина плаща то и чия вина плащаме ние?“. Това беше погледът на един съсипан човек, на когото бяха взели не само материалното, но стъпкали духовното и обругали човешкото. От извисен човек го бяха превърнали в животно, което чака реда си в колоната пред скотобойната. Първото нещо, през което трябваше да преминем, бе дезинфекция. Всички деца се съблякохме, на някои трябваше да помогнем, защото бяха толкова малки и уплашени, че не можеха да направят дори и това. Блъскахме се като обезумели от страх стадо животни. Започнахме да крещим, а после, след като се уморихме, дойдоха сълзите. Треперейки, се опитах за последен миг да си дам надежда, като си спомня родителите си и щастливото ми детство с тях. И когато тъмнината вече ми се стори най-ужасяваща, а страхът – най-непоносим, осветлението се включи и от душовете потече вода. В този момент виковете спряха, а после се превърнаха в детска глъчка. Такава радост не бяхме изпитвали, сякаш лошото свърши и щяхме да се приберем по къщите си. Въпреки че водата бе студена и усещах как тялото ми трепери, осъзнах колко жаден и мръсен съм бил. След това ни разпределиха в бараки и ни татуираха шестцифрен номер. От тук нататък в продължение на две години аз бях 231 548. Родих се като Иван, станах Аарон и най-накрая бях сведен до няколко цифри. Работата, която трябваше да вършим, беше толкова непоносима, а гладът и студът – толкова жестоки, че само от това загинаха хиляди хора. Ужасът да знаеш, че всеки миг може да ти е последен, ме превърна само за ден от дете в ходещ мъртвец. Нямаш надежди, нямаш желания, търпиш само болка, неистов глад, вкочаняващ студ, вцепеняващ страх през няколкото ти оставащи кратки мига живот. Най-страшното е неизвестността. Тя убива духа, а той – тялото. Въпреки крехката си възраст бях изключително едър и силен и успявах да издържа. Живеейки скотски, много от нас се превърнаха в скотове. Но имаше и други, които бяха опора, утеха и подкрепа за всеки. Точно заради такива хора оцеляхме. Те поддържаха духа ни на повърхността, иначе клетият ни живот щеше да полети към дъното на преизподнята, където вече бяха телата ни. Много често сънувах мама, татко и Аарон. Говорехме си, разказвахме си за живота и това ми помогна да преживея поредния жесток ден. Това бе единствената ми радост – че Аарон е жив, здрав и на сигурно място. Не съжалявах себе си. Радвах се за него. Надявах се да издържа – той нямаше да може. През годините ме прехвърлиха в още два лагера в Германия. Не знам коя дата е било, но един ден немските пазачи изчезнаха, като бяха отворили вратите на лагера. Никой не ни пазеше, но ние стояхме в бараките и не знаехме какво да правим. Нямаше къде да отидем. Дойдоха американските войници с джипове. Когато ни видяха, очите им се отвориха широко от безмълвен ужас, а ние не знаехме защо. Страшните ни лица за нас бяха нещо нормално, но за тези войници, убивали други войници и видели всички жестокости на войната, ние бяхме по-страшни. Раздадоха ни храна, която не сме и сънували, започнаха да ни обличат, чистят и лекуват. Емоциите ми бяха толкова бурни и объркани, че не можех да повярвам, че всичко е приключило и ще се върна при родителите си. Сън ли бе? Няма ли да се събудя от удар на приклад? Съобщиха ми, че чичо и леля Анави, които бяха моите официални майка и баща, са умрели още в лагера „Треблинка“. За всички бях сираче, но аз знаех, че не съм. Някъде там ме чакаха моите мили майка и татко. Опитах се да обясня, че се казвам Иван, а не Аарон, но и те не ми повярваха. Смятаха ме за побъркан от престоя в лагера, защото имаше много такива. Всички деца, загубили родителите си, ни пратиха в Америка. Първоначално с влак, след това с кораб пристигнах в САЩ. Само бях чел, чувал и мечтал за тази страна, но когато видях огромните сгради на Ню Йорк, помислих, че съм попаднал в някаква друга вселена. След нищетата на животинската мизерия се озовах в страната на благоденствието. Съзнанието понякога не може да възприеме реалността. Настаниха ме в сиропиталище, което на мен ми се стори като най-луксозния хотел, макар и да не знаех какво е това. След месеци ме осинови семейство Линберг. Заживях трети пореден нов живот. Те ме обгрижваха с толкова обич и внимание, за каквито не съм и мечтал. Новото ми семейство успя да възкреси „мъртвеца“ в мен и отново да стана човек. Аз умирах по няколко пъти на ден в лагера, но тук успях да се „родя“ отново. Завърших висшето си образоване в престижен университет и постигнах огромни успехи. Имах добра работа, спечелих много пари, уважение, но всеки ден мислех за истинските ми майка и татко, както и за Аарон. Какво се бе случило с тях? Те мислеха ли си за мен? Обичаха ли ме все още? От писма до приятели и съседи в Македония разбрах, че родителите ми са се преместили веднага след края на войната в България. Остана едно нещо, което исках и трябваше да направя, а именно да ги намеря. Толкова години в неизвестност бяха по-страшни от затвор. Но тогава България бе зад „желязната завеса“ и това бе невъзможно. Май никога нямаше да се срещнем в този живот! Имах всичко, което повечето хора никога няма да имат. Бях женен, но нямах деца. В един от лагерите правеха медицински експерименти с нас, които, както разбрах по-късно, предизвиквали стерилитет. Имах всичко материално, но в душата ми бе празно. Тя бе умряла в лагерите, затрупана под калта на спомените. Таях само  искрица надежда, че там някъде ме чака мама. Няколко години след като се вдигна „желязната завеса“, без много мислене потеглих към България. Тръгнах да обикалям всякакви държавни институции и след много перипетии разбрах, че баща ми е бил обявен за враг на народа. Заедно с майка ми са били откарани в лагерите Персин и Скравена, където са загинали. Отново станах сирак. Каква пародия на съдбата. Аз бях във фашистки лагер и оцелях, а те в комунистически и не можаха. Тяхната смърт е била много жестока, както разбрах впоследствие. За разлика от нацистките лагери родители ми бяха убити от свои, на своя земя. Когато родината и сънародниците те предадат, това е жестоко. От гражданските регистри разбрах, че никъде в България няма Аарон Анави, но Иван Димитров, техният син, живее в Пловдив. Той не си беше сменил името. Бил е и е останал техният Ванче. Този, който аз не бях. Поисках адреса и на другия ден стоях пред вратата му. Никой не ми отвори. Притесних се. Ами ако го няма? Ако е емигрирал в чужбина, както много българи? Ако не мога да го намеря? Та аз го търся и мисля за него от почти 50 години. Отказах се и отчаян се обърнах да си вървя. В този миг в другия край на улицата видях лицето, което за нищо на света не бих сбъркал. Тичах към него така, както не бих тичал за живота си. Плакахме, докато сълзите ни свършат. Не говорихме, само се гледахме в очите, където като на лента преминаваха годините преживени емоции и страдания от моят и неговия живот. Той ме запозна с жена си и децата си. Беше горд от това, че е бил и си е останал Иван Димитров. Човекът, който аз трябваше да бъда. Обичал родителите ми по-силно от мен, защото те бяха загубили своя син, за да спасят него. Месец по-късно се прибрах в Ню Йорк, след като изплаках всичките насъбрали се чувства от 50 години страдания, надежди и терзания. В лагерите не пророних сълза. Върнах се там, където бе преминал съзнателния ми живот, в Америка, но той не беше вече същият. Сякаш никога не беше съществувал. Нищо не ме радваше и нищо не можеше да ме зарадва. Нещо подсъзнателно и неясно, но силно ме теглеше към България. Затова, след като се пенсионирах, оставих дома си, жена си и отлетях там, където се бях почувствал за кратко, но истински щастлив. Земята, в която лежаха родителите ми, където живееше Аарон и неговите деца. Те станаха и мои и техните деца станаха мои внуци. Ние си бяхме разменили имената, после и съдбите, сега и наследниците.

Това е историята как от Иван станах Аарон и как си останах такъв за цял живот. Без да бъда евреин, преживях цялото нещастие на евреите.

Александра не можеше да повярва на чутото. Бе толкова невероятно, толкова шокиращо, че можеше да бъде само истина. История на силни чувства и разбити съдби, история на отровени и съсипани души, смачкани, унищожени и убити хора, от други хора, които сигурно и те са искали да бъдат добри. Имали са деца, обичали са ги, били са обичани, но са убивали, като са служили сляпо на две идеологии. Защо? И всичко това за какво? Заслужаваше ли си смъртта на десетки милиони и страданието на стотици милиони хора, за да се постигне едно голямо нищо. Тяхното нещастие и смърт кому бяха нужни? С какво допринесоха за нещо по-добро? С какво помогнаха за развитието на човечеството? Разказът се заби като трън в сърцето и душата на Александра и тези въпроси никога нямаше да спрат да я мъчат.

– А, ето ги и тях – възкликна толкова щастливо Аарон, сякаш ужасната човешка драма нямаше нищо общо с него, а я беше прочел в книга, и посочи в далечината един възрастен човек с две тичащи деца около него. Те заприпкаха към тях, викайки радостно: „Дядо Рон, дядо Рон“. Те бяха толкова чистосърдечни и щастливи. Не знаеха за нищо страшно и нищо страшно не очакваха да им се случи. Те имаха един дядо повече от другите деца. Малките ръчички обвиха врата на прекършения от живота старец, като го дариха с толкова чиста и искрена любов, която той никога от никого не беше получавал. За него тези мигове на щастие явно компенсираха дългите години на жестоко унижение и невероятно страдание. В очите на стареца се четеше такова блаженство, каквото никой друг смъртен не би могъл да почувства. Само падналият до дъното на човешкото страдание може да изкачи върха на истинското щастие. Той се радваше на моментите с тях, защото беше разбрал, че то е страхлива птичка, която можеше да отлети всеки един момент! При него бе отлетяла на 9, за да се върне отново след 70 години. Бе преживял толкова много превратности и знаеше, че никой не знае утрешният ден какво ни носи. Човек предполага, Господ разполага. Усещаше щастието и чистата любов на тези деца в себе си. Той знаеше, че утре може на нечия врата някой да почука и да даде един час да събере живота си в куфар. Дори и в XXI век това все още се случва по света. Нищо не е научено, а страданието на милионите хора е забравено. Какво можеш да вземеш и да сложиш в един куфар? Спомените, радостта и надеждите носиш винаги със себе си. Той отдавна беше простил на мъчителите си и се радваше на мига. На децата, които не можеше да има, но които обичаше повече от всичко.

Прошка може да даде само умен и силен човек. Отмъщението е черта на слабия. Но ако познаваме историята на поколенията преди нас, няма да допускаме едни и същи грешки. Така хората, преживели страшни мъки и загубили близките си, няма да са страдали напразно. Те ще са простили, но ние не трябва да забравяме.

Какви ли изпитания е приготвила Съдбата за всеки от нас?

529 - 5

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad