Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Симеон Добрев, 10 клас, ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Бургас

Разходка в парка

В един януарски ден, с доста топло време за тази част на годината, бързах за някъде, вероятно отново за някой битовизъм, който нямаше особена важност, когато дочух отнякъде един детски глас:
– Дядо, дядо, може ли пак да разкажеш за тогава?
– Кога „тогава“, детето ми?
– Ами като си бил млад! – С широка усмивка се обърна детето към дядо си.
Никога не съм харесвал да подслушвам хората, особено непознатите на улицата, но нещо в мен трепна, сякаш този разказ беше предназначен за мен. Вдигнах ръка и сякаш нарочно погледнах часовника си, след което промърморих нещо подобно на: „За какво изобщо бързам?“, забавих крачка и последвах дядото и внучето, излезли на разходка из парка.
-За тогава, а? – възрастният човек започваше разказа си, а по лекият смях се усещаше тъгата по миналото. – Какво искаш да знаеш? Нещо конкретно или мама ти е казала да ти разкажа за нещо?
-Не, аз искам! Тя не иска да говори нищо за онова време, затова питам теб, защото ти помниш повече, а и няма да ми откажеш, нали? – момчето стисна дядо си за ръката и го погледна в очите. – Искам всичко да ми разкажеш!
– Как ще ти откажа, все пак на мое име си кръстен. Да започнем още от началото… – усмихна се старецът.

Вътрешно ме разкъсваше въпросът дали да продължа  да бързам, или да послушам подсъзнанието си и да слушам какво си говорят старецът и детето. Докато се борих с тези мои мисли, възрастният човек започна:
– Родих се през първите години на XX век в София. Както знаеш, евреи сме, а аз съм излязъл на бял свят четири дни преди Пасха. Тогава и са ме кръстили Лазар, защото докторът, който едва е спасил майка ми от преждевременна смърт с раждането, се е казвал Лазар и от благодарност са ме нарекли и мен така.
– Наистина ли? – попита стреснато детето, запленено от разказа на дядо си. – Оправила ли се е?
– Да, и живя доста дълго. Та, докъде бях стигнал, а да, учих в София и играхме често по улиците, но мен не ме грабваше толкова играта и топката, колкото колесниците. Как конете ги дърпаха и колелата им се въртяха по улиците. По-късно се появиха и първите автомобили. Красиви, големи, движещи се без кон отпред, а с двигател. Изключително много им се възхищавах, затова, след като завърших училище, заминах за Франция, където изучавах тогавашните двигатели, а след това от там заминах за Америка, защото преподавателят ми предложи да намеря работа, поради факта, че бях доста напреднал с материала спрямо съкурсниците ми.
– Америка! Чак там! Но дядо, тя е на другия край на света! – изумено възкликна детето.
– Да, Лазко, чак там отидох, на мен не ми беше толкова голям проблем, че беше на другия край на света, а че търсех работа там, а знаех само български, иврит и френски. На английски знаех само няколко думи, защото са близки с френския, но в Америка имаше много френски преселници и така се оправих там… – тогава детето го прекъсна.
– Дядо, какво е преселник?
След като старецът му я обясни продължи разказа си с пътуването му до Детройт и неговите първите крачки в големия град, където е търсил работа. Аз изгарях от желание да слушам още, погледнах часовника си, имаше още време и затова продължих да вървя зад тях.
Разказът продължаваше с намирането на работа в завода на „Пакард“, където се произвеждали големи луксозни автомобили, а такива са имали държавните първенци.
– Дядо, а ти кога се връщаш пак в България? – наследникът желаеше да знае още.
– Завърнах се през 1934 г., когато от „Пакард“ търсеха как и къде да продават автомобилите си на Балканите. Извикаха ме с предложението да основа представителство на компанията в България. Приех, защото вече ми липсваха домът и приятелите.

            След завръщането му в България,  животът на дядо Лазар се променил коренно. Всички знаели за него, защото носил табелка, на която пишело фамилията му Герон. Започнал да контактува с политици и дори Цар Борис III. Станали много близки с  монарха, който дори го канил на вечери и приеми в двореца. Старият Герон започна да хлипа, а когато внучето го пита защо плаче, той преглътна сълзите си и обясни на детето как е виждал тази митична фигура:
– Това не беше обикновен цар, това беше човек, който обичаше целият си народ, човек, който беше заедно с народа си по време на най-тежките му моменти. Не се интересуваше от лукса, нито от богатството, искаше всичко добро за хората си. Когато през 1939 г. „Пикард“ поискаха да се затвори тяхното представителство в София и аз останах на улицата без пари, именно той ме осигури с пари, докато си намеря нова работа.

Облаците покриха слънцето и вятърът се засили. Черни облаци се задаваха от запад, но въпреки това дядото продължаваше разказа си със следващия период от история си, а именно след началото на Втората световна война. Тогава политиката на антисемитизма започнала да настъпва бавно-бавно към държавата ни, но никой не разбирал какъв е смисълът ѝ, защото българите са толерантен народ. Малкият Лазо отново прекъсна дядо си с въпроса „Какво е антисемитизъм?“, а отговорът на дядо му не беше лесен за изказване.
– Това е най-лошото нещо, което съм преживявал, омразата към евреите. – в гласа му се усещаше, че иска да прокълне всичко на този свят, което беше свързано с това безпощадно действие – В Европа се строяха концлагери, където да бъдат затваряни евреите, измъчвани без храна  и вода, за да работят до преумора и след това да бъдат убити.
– Ужас! А ти как се спаси от това? – попита малкият стреснато.
– Март месец на 1941 година дойде, когато влязохме в Тристранния пакт и вече имаше слухове за масовите убийства на евреи в сърцето на Европа,  но това ни се стори повече като зловреден слух, отколкото като нещо наистина вярно. Но явно управляващият ни знаеше какво се случва, а точно тогава започна играта между Царя и немския посланик Бекерле.
– Игра?! – прекъсна го за пореден път малкото дете – Каква игра? На криеница? Но аз никога не съм виждал пораснали хора да играят криеница!
– На надлъгване, това е игра за големи, игра, в която се надявам никога да не участваш. – отговорът му беше пренаситен от нежелание, но продължи разказа си с нови сили – Ние, еврейската общност, имахме вяра на Негово Величество, защото той винаги беше наш приятел. В моите разговори с него нямаше никаква омраза към това, че съм от различен етнос. Той гледаше с отвращение на антисемитските мерки, защото дали си евреин, българин, арменец, турчин или циганин, ти винаги си човешко същество. От всичките истории за страдащите евреи в  Европа възкликваше: „Горките хора!“. – той свали шапката си и погледна към подаващите се от земята кокичета – Не само той мислеше така, дори жена му – Царица Йоанна, беше твърде против тези мерки. Дъщеря на италианския крал и по-красива от което и да е цвете на Земята. Прочу се един случай, при който на изложба за борбата с туберкулозата, Царицата водила разговор с италианския външен министър Чано. Тя поискала да бъдат издадени италиански паспорти с визи за Аржентина за семейство Розенбаум, за да имигрират. Те бяха нейните шивачи и близки приятели, именно затова тя искаше да са в безопасност. За всички беше ясно, че царското семейство закриля евреите.

Януарското време показа зъбите си, рязко стана студено и вятърът прониза слабото ми тяло сякаш с нож, но въпреки студа аз продължавах да вървя зад непознатите, а по-възрастният продължаваше:
– Когато влезе в сила „Закон за защита на нацията“ царят мълчеше, за  да избегне всякакви спекулации от страна на политици и граждани, което се тълкуваше добре от всички нас. Някои евреи получиха жълти давидови звезди, а други като мен, значки с лик на Царя или Царицата. Разбира се, благодарение на усилията на Митрополит Стефан, женените за българка не носеха такава значка, което не им даваше нищо като предимство, освен да не са задължени да носят такива значки.
– А тогава защо са? – озадачено попита момчето.
– За да може държавата ни да угоди на Германия и да покажат, че по някакъв начин всички евреи са под отчет, защото натискът от тяхна страна е бил голям.

Вятърът утихна, остана само ниската температура на въздуха. Врабчетата прелитаха между дърветата.
– През 1942 г. по нареждане на Царя, една голяма част от евреите бяхме зачислени към строителни войски и строяхме пътища в Северна България. – продължи старецът – За наш командващ беше назначен полковник Цветан Мумджиев, бивш артилерист, който се отнасяше с нас като равни. Работата ни не беше тежка, всеки имаше своя роля в нашата малка общност. Доста от нас не бяха строителни работници, но който можеше да работи с кирка и лопата, намираше лесно какво трябва да изпълни. Тези, които бяха бръснари, музиканти или пък актьори вършеха същата работа в близките градове и села, бръснарите отвориха свои бръснарници, а пък актьорите правеха постановки, с които да се забавляваме, музикантите пък ни свиреха, докато работихме…
– Значи е било забавно? – засмяно попита детето
– Да, беше забавно. Разбира се, когато някой искаше от полковника отпуск, за да отиде на сватба или на някакъв празник, той го пускаше без никакви проблеми, въпреки че знаеше, че вероятно няма да се върнат на работа отново.
– Ами тогава защо ги е пускал? – попита зачуден малкия Лазар.
– За да отидат при семействата си и да живеят по стария, нормален начин. – отговори спокойно дядото и продължи – Той беше изключително сърцат човек, който смяташе всеки един живот за изключително важен. Чрез създаването на този батальон строители се показваше на германците, че евреите са една много добра работна ръка, от която се нуждае дори и Германия, за да се строят дълги и качествени пътища. Именно това ни помогна да не бъдем депортирани към концлагерите в днешна Полша, където, както ти казах, много хора загинаха, но ние бяхме спасени по изключителен начин.  

          По пладне слънчевата светлина започна да пробива черните облаци и алеята пред нас бе огряна от стоплящите сърцето януарски лъчи.
– Какво стана след това, дядо?
– В края на краищата ни разпуснаха кой откъдето, но след това се случи нещо уникално. Една голяма част беше снабдена с английски паспорти и напусна държавата към Палестина, където да се борят за единен Израел. – въздъхна той.
– Затова ли леля живее там?
– Да! – спомена за лицето на малката му щерка запълни съзнанието му. – Ние пък останахме тук и продължихме да живеем по стария начин – спокойно, без никакви проблеми и ограничения.
Погледнах отново часовника си – закъснявах, но пък си струваше, защото спасяването на толкова много животи не е никак маловажно. Обърнах се и тогава дочух още няколко думи с отдалечаването си:
– Разбра ли кой е Цар Борис III?
– Да, нашият спасител!
– Хайде сега да отидем и да го почетем, днес има годишнина от рождението му.

507 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad