За обичта, която не съди
Станах и завъртях копчето на радиото. Не исках да слушам повече. Постоянно говореха, че идва нещо страшно. Нещо, което ще изкорени различните. Кой би искал такова нещо? Нали светът е красив, защото сме различни. Не можем да имаме еднакви мечти или да изглеждаме по един и същи начин. Това е невъзможно. Замислих се над всичко това и погледнах през прозореца. Къщата ни е накрая на селото. На ден виждам поне по две каруци натоварени с покъщнина и много хора. Познавам всички от селото, но тези идват от други места. Бягат, но защо?
Нещо привлече вниманието ми към ореховото дърво. Преди години баща ми построи за мен и брат ми къщичка, в който постоянно играехме. Сега вече сме големи и отдавна никой не се е качвал там. Имах нужда точно от това. От свеж въздух и сладки спомени от детството. Беше началото на пролетта и в двора ни миришеше на щастие. Стигнах до дървото и започнах да се изкачвам по стълбите, които представляваха просто стари дъски забити с по два пирона. Когато влязох вътре осъзнах колко малка е всъщност. Бяха останали няколко пастела, стари възглавници, много рисунки по стените, които се бяха измачкали от вятъра и няколко играчки, с които си правех чаено парти. С усмивка оглеждах всичко наоколо и се сещах за всички приключения, които бях преживяла тук. Тогава нещо помръдна зад мен. Подскочих от уплах. Имаше само едно старо одеяло. Помислих си, че домашната ни котка се е скрила под него и го издърпах, но не беше тя. Уплаших се, пристъпих назад и за малко да падна. Пред мен сгушена в ъгъла, трепереща от страх и със сълзи по бузите стоеше момиче. Стоях неподвижна, не знаех какво да направя. Тя ме погледна и ми каза:
-Моля те, не ме наранявай!
Защо да я наранявам? Това беше първата ми мисъл. Веднага се стегнах, осъзнах какво се случва, приближих се и клекнах до нея.
-Чакай, спокойно. Не се притеснявай. Нищо няма да ти направя.
Беше облечена с накъсана стара рокля, която на яката си имаше избродирана Давидова звезда. Косата ѝ беше черна, както и очите ѝ. На вратът ѝ се полюшваше колие, на което пишеше אמאנה.
-Какво означава това?
-Амана – отвърна ми с тих глас.
-Това името ти ли е?
Тя само кимна.
-Аз се казвам Елиза.
-Какво означава името ти? – попита тя.
-Обещана на Бога. – обясних й аз. – А твоето?
-Значи вярност на моя език.
-Еврейка ли си?
Тя не отговори. Беше я страх. Всичко, което можеше да преживее, ако кажеше на някой, че е различна щеше да я нарани. Но аз нямаше да го допусна. Слязох от къщичка и отидох у дома. Сигурно беше гладна и жадна. Кой знае колко дълго се беше крила там. Взех чиния и сложих парче от мусаката, която сготвих вчера за семейството ми. Налях ѝ студена вода и отново се качих при нея. Този път не се стресна да ме види. Подадох ѝ храната и тя я прие с усмивка. Ядейки ми каза:
-Много е вкусно! У дома правим нещо подобно. Наричаме го муртабак, но има и тесто.
-Радвам се, че ти допада. От кога си тук?
-От една седмица. Това място ми даде защита и съм благодарна на теб и Бог, че ме пазите.
-Къде са родителите ти?
-Не искахме да отиваме в лагерите на смъртта. От там няма връщане назад. Всичките ни роднини и приятели тръгнаха да се спасяват и ние направихме същото. Бяхме преследвани от лоши хора. Те ни застигнаха и се наложи да бягаме. Аз стигнах до тук и всеки ден се моля за семейството ми да се е спасило и някой ден отново да ги видя.
Не можех да си представя какво преживява. На едни и същи години сме, но тя е толкова силна. Справила се е сама със своята борбеност и смелост. Аз щях да ѝ осигуря защита и спокойствие.
-Хайде, ела с мен. Няма да те оставя да тук.
Дадох ѝ чисти дрехи, оправих таванската стая и и казах, че може да се чувства като у дома си. Много беше притеснителна и се срамуваше. Постоянно повтаряше, че няма какво да ми даде в замяна на това, което правя за нея, но аз ѝ казвах, че добротата е безплатна. Когато родителите ми се прибраха от работа във фабриката аз им разказах всичко. Видях гордост и одобрение в очите им. Така ме бяха възпитали – да подавам ръка на всички в нужда. Брат ми работеше, като журналист в местния вестник и заедно с Амана дълго време разговаряха за това, което се случва в момента. Той ѝ каза, че всичко ще бъде наред, защото бил чул, че цар Борис Трети забранил със заповед българските евреи да се преследват и да се отвеждат в Германия. Тези думи успокоиха приятелката ми и тя вече можеше да гледа оптимистично напред в бъдещето и да вярва, че скоро всичко ще е както преди.
…
Изминаха два месеца от запознанството ми с Амана. Тя много се привърза към нашето семейство и с гордост мога да кажа, че вече стана част от него. Станахме като сестри сме и тя всяка вечер ми разказваше за техните обичаи и традиции. Даже научи мама как да готви едни от най-вкусните еврейски ястия: Багели, каша Варнишкес и Ругелах.
Един ден, докато се прибирах от магазина, носейки топъл хляб, до мен спря каруца. Мъжът държеше яздите на коня, а жената слезе от превозното средство и ме попита с надежда в гласа:
-Виждала ли си едно момиче? С красиви очи и черна коса. Казва се Амана.
Не можех да повярвам. Едва успях да кажа нещо от щастие.
-Да. Тя е вкъщи. Елате, елате!
Заедно отидохме до къщата ни. Родителите ѝ вече плачеха. Скочих от каруцата, отворих вратата и ги поканих да влязат. Качих се до горе, а тя четеше една от любимите ми книги. Едва дишах и с огромна усмивка отворих вратата. Тя не разбираше какво става. Успях само да кажа:
-Върнаха се!
Гледаше ме невярващо в очите. Аз ѝ подадох ръка. Заедно слязохме по стълбите и когато Амана ги видя се втурна в прегръдките им. Майка ѝ и баща ѝ бяха толкова щастливи да я видят. Всички вече плачехме от щастие. Те не спираха да повтарят, колко много ни благодарят.
След няколко чаши чай, много сълзи и прегръдки беше време Амана да се прибира у дома си. Тук щеше да е друго без нея. Не спирах да плача, тя също. Родителите ѝ ми обещаха, че ще ме поканят на гости през лятната ваканция. Обичах я толкова много. На тръгване тя пъхна в ръката ми парчето от старата ѝ рокля, на което беше бродирана еврейската звезда. Погледнах я със зачервени от сълзи очи и тя ми каза:
-Защото обичаш хората, независимо от това, че са различни от теб.
