Дванадесетте рицари на крал Артур
I
Ветровит октомврийски следобед… Виена…Хора, облечени в топли палта и ръкавици, забързано крачеха под сивото небе, надвесило се над Щефанплац. По лицата на минувачите личеше нотка блаженство от безгрижието на неделния ден. Шумът от обувките бе примесен с неумело изпълнената мелодия на „Тиха нощ, свята нощ“. Въпреки че до празника имаше повече от месец, това бе единственото изпълнение , което шестнадесетгодишният Матиас можеше да предложи. Облечено във вехти дрехи, русото момче държеше ръждива хармоника в ръцете си. Надуваше бузите си и се опитваше да вкара колкото се може повече въздух в своя музикален инструмент. Компания на малкия музикант правеше постелилият с шала си студените плочки Буркхард – съученик с едро тяло и влажни очи. Денят бе почивен и двамата седяха тук от ранно утро. Пред тях грижливо бе поставен извехтял куфар за китара, а в него бяха пръснати множество монети от един пфенинг. Изсвирвайки края на мелодията си, Матиас хвърли любопитен поглед във вътрешността на куфара и започна да напряга ума си в изчисления. Когато приятелят му затвори куфара, и поемайки го, подаде ръка на Матиас, за да стане, малкият музикант продължаваше да мисли за своите изчисления. Без да разменят и дума, двете момчета се запътиха към един от бедните квартали на града. Когато се сбогуваха пред вратата на стара сграда, Буркхард продължи да върви към дома си – на две преки оттук, а Матиас вече събуваше изпокъсаните си обувки. Куфарът бе поет от майка му към вътрешността на жилището им. Момчето влезе и се запъти към стаята, която бе обособило като своя. Имаше двама по-малки братя и сестра, но не желаеше да бъде обезпокояван – поне докато сменя превръзката си. Още в момента, в който се изгуби от погледа на майка си и братята си, в своята стая, сълзи избиха в небесносините очи на момчето. Отново усещаше онова познато, нетърпимо пулсиране в пръстите на своя крак. Събу влажния си чорап и в този момент стар парцал, изпоцапан с изсъхнала кръв, се показа, увит около палеца на десния му крайник. Когато развърза парцала, на мястото на пръста зееше празнина. За момент в съзнанието на Матиас изникна спомена за онзи ужасен декемврийски ден – същите изпокъсани обувки, които събу пред вратата, бяха пропуснали влага и измръзнал, кракът му получи тежка гангрена. В крайна сметка това му коства ужасни болки и ампутация на палеца. Мислеше си, че никога няма да се върне към този момент, но ето че от цяла седмица усещаше как всеки изминал ден е все по- студен. Мисълта за белия пухкав сняг, който бе тъй желан от някои деца на неговата възраст, в съзнанието на Матиас всяваше ужас. Решението намери в кашон със стари вещи на покойния си баща. Пълнейки старата хармоника с въздух, той печелеше душите на минувачите не с музикален талант, а с миловидното си лице. Докато напояваше парцала в предварително затоплена от майка му вода, Матиас продължаваше да изчислява. Ако успее да спечели колкото днес, още седмица, парите му ще достигнат за чифт здрави обувки, макар и не негов номер. Облеклото си обикновено купуваше от вехтошар и невинаги успяваше да намери точния размер. Все пак мисълта за топли пръсти на краката през мразовитите декемврийски дни караше Матиас да продължава да свири дори понякога с цената на ненаучен урок и слаба оценка.
Лъчите на утринното слънце огряваха класната стая. Твърдите чинове не бяха сред най-удобните места за четене, но за Адам – чернокосо момче с невинен поглед, това нямаше значение, когато в ръцете си държеше своята любима книга –легенди за крал Артур, магьосникът Мерлин и дванадесетте смели рицари. Редом с момчето в стаята имаше още единадесет младежи на еднаква възраст. Матиас бършеше любимата си хармоника на първия чин. Зад него Буркхарт премерваше сили на канадска борба с Гюнтер. Пред черната дъска Хюбърт – дребен юноша с твърде големи за личицето си очила, обясняваше математическо уравнение на братовчедите Детлеф и Алвин. Останалите момчета разпалено коментираха футболния мач, организиран след часовете.
В този момент се чу познатото изскърцване на вратата на класната стая и влезе мъж на средна възраст, облечен в кафяв панталон и бежова риза. Въпреки че оределите му вече коси бяха леко разчорлени, а очилата сложени накриво, лешниковият поглед на математика Валдемар Хофман вдъхваше спокойствие не само на учениците, но и на всички негови познати.
– Добър ден, господин Хофман! – поздрави Хюбърт.
– Здравей, Хюбърт. Отново пишеш по дъската, без да си попитал. – шеговито, но и с едва доловима сериозна нотка отвърна учителят.
– Да, но Детлеф и Алвин пак са забравили формулите по геометрия, а контролното е само след седмица. Не искам отново да ми шушукат и да надничат в листа ми по време на изпитване – оплака се детински Хюбърт.
Двамата братовчеди се спогледаха сконфузено, а учителят се засмя.
– Сядайте си по местата и да започваме – г-н Хофман даде начало на часа.
Въпреки че този час бе отделен за подготовка преди важно писмено изпитване, Адам продължаваше тайничко да разгръща оризовите страници на своята книга, а съзнанието му бе далеч от Виена. То се намираше на хълма Гластънбъри, а в дясната си ръка сякаш държеше не молив, а остър меч. Гласът на учителя се чуваше някъде далеч и приглушен, за сметка на звънкото тракане от ударите на острието…
Адам делеше чина си с Херц. Именно той сръчка чернокосия читател и с поглед му посочи учителя. Адам се изненада, когато видя, че до г-н Хофман седи директорът на училището. Толкова унесено четеше, че не бе забелязал идването на този едър и винаги строг мъж в класната стая.
Впрочем посещението на директора бе изненада за целия клас. Той рядко напускаше прохладния си кабинет, осеян с дървени рафтове и множество документи. Директорът не влезе с познатото почукване на вратата, а влетя в стаята и успя да стресне Хюбърт и Матиас, седящи на първия чин.
Адам напрягаше слуха си, за да чуе разговора между двамата мъже, въпреки че комуникацията им протичаше почти шепнешком – сякаш разговорът трябва да бъде запазен в тайна. Неуспявайки да хване и дума от тихия диалог, Адам реши да смени подхода и се загледа в устните на беседващите мъже. Прочитайки движенията на устите, почувства как дробовете му не го снабдяват с достатъчно въздух. Единични думи сякаш се изписваха с мастило пред очите на Адам. Те бяха нещо далечно, нежелано и страшно. Директорът говореше за войници, танкове, немци, Гестапо…
Паузата, породена от посещението, бе блажена почивка за ръцете на уморените от писане ученици. Когато директорът напусна класната стая, съзнанието на почти всеки един се върна към задачата, изписана с бял тебешир, и единственото безпокойство бе породено от неизвестната страна на начертания триъгълник… Съзнанието на почти всеки един.
II
Почука на вратата нетърпеливо. Пристъпваше ту на единия, ту на другия си крак. Щеше да я види отново- за пореден път. Всъщност се виждаха почти през ден, но в момента, в който погледнеше в очите ѝ, се връщаше към онзи топъл летен следобед, когато я срещна за пръв път. Погледът ѝ носеше същата топлина и уют, както през слънчевия юнски ден. Вратата се отвори плахо, черни като маслини очи се показаха и заоглеждаха човека, застанал на прага…
Когато го видя, сърцето ѝ отново заби лудо. Но тези очи…Ах тези очи, винаги ѝ носеха чувство за хармония. Бързо го дръпна вътре и затръшна отворената врата.
– Какво се случва? –попита той
– Не знам, но много ме е страх.
– Трябва да бягаш.
– Как? Къде?
– Не знам. На изток, на запад – просто бягай.
– Ще помоля вестникаря Уве да провери железопътния транспорт.
– Ще отида аз.
– Не, твърде опасно е. Не искам да си навличаш неприятности заради мен.
– Но…
– Ако искаш да ми помогнеш, просто ме прегърни.
Двамата стояха прегърнати зад затворената врата и плачеха.
– Ще те видя ли отново? – попита той.
– Намери ме , когато можеш. – опита се да се усмихне с тънките си устни тя.
III
На път за дома мислите на Адам продължаваха да летят като изтребители в главата му. Изтребители! Сякаш цялото му същество се опитваше да го предупреди за наближаваща заплаха. Бе чувал разкази за случващото се в Германия, за политиката на тамошните предводители към различните раси, бе чувал и разкази за конските вагони и евреите – Своите, но на последните не вярваше, или му се искаше да не вярва…
Вратата на старата сграда бе широко отворена. Не можеше да се отрече, че някои от стените ѝ се ронеха, а стъклата на неизползваните етажи бяха изпочупени, но дядо му винаги затваряше входната врата- „защото става течение и кръстът ми се схваща“ – казваше той. Подозренията и мислите на Адам се засилваха с изкачването на стълбите към втория етаж. Бутна почти бялата дървена врата и завари в порядъчен ред вестибюла на жилището, в което живееха той и дядо му- капанът за мишки в ъгъла, парцаливият килим, който въпреки дупките си получаваше периодично изпиране, и закачалката от абаносово дърво, на която спокойно висеше закърпеното зимно палто на Адам старши- дядото на младежа. Дядо му никога не излизаше навън без своето палто.
Имаше нещо нередно.
– Дядо, прибрах се. Имам новина за теб. Днес дойде директорът в класната стая и си говориха нещо тайно с г-н Хофман. Преди винаги позволяваха на учениците да чуят разговора помежду им. Дали има връзка със случващото се в съседните страни?
Не последва отговор.
– Дядо? – промълви момчето, предчувствайки, че отговор няма да последва…
IV
Сърцето на Адам биеше лудо. Чуваше собствения си пулс. В този момент единственото, за което се досети, бяха лешниковите очи на учителя по математика, и спокойствието, което даваха на всеки, погледнал в тях. Адам се опомни, когато вече стоеше пред входната врата на скромния дом на Валдемар Хофман. Направи твърде голяма пауза, преди да почука и се изненада, когато вратата се отвори и пред него се появи слабата фигура на учителя. Щом видя своя ученик, Валдемар огледа улицата с бърз поглед и го издърпа във вътрешността на дома.
Г-н Хофман живееше недалеч от училището, в скромна къща, останала му като наследство от родителите. На дървеното дюшеме, покриващо пода, бяха разположени легло, нощен шкаф със сборници по математика и гардероб, вероятно полупразен. Щом влезе вътре, Адам веднага се обърна към учителя, засипвайки го с въпроси.
– Къде може да са отвели дядо? Как да го намеря? Има ли регистър? Защо го арестуват? Нека му занеса поне палтото.
– Адам!- извика му Валдемар, – Успокой се. За какво говориш? Какво се е случило с дядо ти?
Адам разказа на учителя си за заварената у дома обстановка и сподели, че дядо му го няма.
– Отвели са дядо. В трудовите лагери. Защо трябва да работи, дал е достатъчно на страната ни, докато е бил млад. Защо на тази възраст го принуждават отново да ходи на работа?
Тези думи на Адам оставиха учителя безмълвен. В този момент в душата на Валдемар Хофман се породи конфликт и усети, че е поставен пред избор, който да предреши не само съдбата на момчето… Можеше да го утеши и да го изпрати обратно в дома му, като по този начин почти сигурно нямаше да го види повече. Ровейки се из снимките, Гестапо вероятно бяха разбрали, че възрастният мъж не живее сам и биха арестували момчето в момента, в който бъде забелязано.
Но можеше и да му каже грозната истина… дядо му не е арестуван, за да работи, а за да бъде изгорен жив. Мислите му препускаха лудо.
А дали трябва да укрие момчето? В следващите мигове сякаш тялото на учителя спря да му се подчинява, а думите, които излязоха от устата му, предрешиха 13 съдби…
V
Матиас влезе в прохладната все още класна стая и завари съучениците си, трескаво коментиращи футболната среща между класовете. Той и Буркхарт както обикновено нямаше как да отидат, защото прекараха следобеда на плаца.
Когато Матиас претърпя случая с премръзналия пръст, Буркхард помагаше на чичо си във временната професия, която си намери- да рине снега пред болницата. Ужасът в очите на приятеля му напомняше на Буркхард за последните мигове на собствения му баща- отишъл си от закъсняло лечение на последици от измръзване. Едрото момче чувстваше, че трябва да излиза с малкия музикант на плаца и да му помага. За Матиас носенето на тежкия куфар с монети бе трудоемка задача, но за силното телосложение на Буркхарт не представляваше проблем. А и на едрото момче му харесваше да наблюдава бизнесмените, облечени в скъпи палта и носещи лъскави джобни часовници- той също имаше такъв- цената му в шилинги не бе никак висока, но за момчето това беше най- голямото богатство, наследено от баща му.
Издрасканият циферблат подсказа, че до началото на часа остава едва минута. Адам никога не закъсняваше. Столът до Херц стоеше празен.Часът по математика започна както обикновено- проверка на домашни и решаване на геометрични задачи. Вниманието на Хюбърт бе привлечено от белите цифри и потреперващата ръка на г-н Хофман. Изненада се изписа на лицето на момчето- учителят никога не допускаше грешки, а ето че задачата, която възложи на класа, бе нерешима. Случваше се нещо странно.
Още след първото междучасие, футболната тема загуби своето значение – сега темата на разговор беше липсващият ученик.
– Може би е болен!? – предположи Детлеф
– Чичо щеше да ми каже, той вижда всички, които влизат в болницата- подхвърли Бурхард
– Чичо ти едва ли познава дядо му – заговори Херц – той е стар, може да е останал да се грижи за него.
Единствено Хюбърт стоеше безмълвен. Някакъв странен вътрешен глас го караше да се притеснява- може ли разсеяността на г-н Хофман, вчерашното посещение на директора и отсъствието на Адам да имат връзка?
Изтече седмицата. Адам не се появи, а подготовката за изпитването по математика продължи вяло и неприсъщо за учителя Хофман.
VI
В съботното утро октомврийското слънце бе по-щедро от всякога. Гюнтер чакаше братовчеда Детлеф да завърже обувките си, за да даде начало на играта, и не пропусна да напомни:
– Кожената ми топка е подарък от вуйчо и ако някой я пукне, ще изяде як пердах.
– Знаем, знаем, пропътувала е цял океан – дружно се изсмяха десет момчета.
– Смеете се вие, но без Адам на врата сте загубени – усмихна се предизвикателно Гюнтер
Въпреки че играта бе дълго планувана, думите на Гюнтер върнаха мислите на момчетата към липсващия приятел. Топката остана в покой. Предположенията на момчетата се изчерпаха и сега седяха безмълвно. Тишината наруши Хюбърт:
– Момчета, случва се нещо странно. Мисля, че г-н Хофман знае нещо. Цяла седмица е някак различен- притеснен и сякаш уплашен. Твърде много време стои в библиотеката. Видяхте ли колко книги отнесе?
– Може да е полудял? – шеговито подхвърли Алвин и заслужи сръчкване от Херц
– Отсъствието на Адам ме притеснява повече – добави тревожно Гюнтер – Може би си прав, Хюбърт. Мислим ли еднакво?
VII
Димът от комина рисуваше изящни завъртулки. Хофман си бе у дома. А на прага на къщата стояха единадесет момчета.
Сърцето на Валдемар биеше като лудо. Кой ли е посетителят му в този късен час?
Ами ако са тук за него? Доближи се до прозореца и видя множество сенки. Ледени тръпки побиха тялото му, а в главата му кънтеше – „Тук са! Разбрали са! Трябва да го скрия, но къде…“
– Какво ще кажете за една серенада? – без да чака отговор, от хармониката на Матиас се разнесе тиха мелодия.
Валдемар все още беше в ступор. Да продължи да се страхува, да търси скривалище или…
– Ах, вие малки дяволи, изкарахте ми ангелите. Какво търсите тук, в този час? – наливаше чай в чашите на момчетата учителят.
– Със сигурност не ни липсват задачите – засмя се Алвин
– Тогава сте дошли за мен- шеговито подхвърли Хофман
– Или за Адам – подчерта Хюбърт
Тягостно и задушно стана в малката стая. Учителят за втори път бе изпаднал в недоумение. Отново бе изправен пред труден избор. Преди да успее да вземе решение, се чу скърцането на гардеробната врата:
– Добре дошли в такъв случай- се показа Адам от вътрешността на старата мебел.
Гюнтер, който се бе подпрял на него, скочи уплашен.
– Ако не ми липсваше толкова, със сигурност щеше да получиш синка – развика се той.
Преди да успеят да осъзнаят случващото се звук от тежки удари по вратата привлече вниманието на всички. Това не беше почукване, а по-скоро блъскане.
– Валдемар Валтер Хофман! Моля, отворете – чу се строг глас зад дървената врата
– Момчета, бързо! – едва чуто предупреди учителя.
За Йоханес Фридрих и колегите му – служители на Гестапо, това бе последният разпит за деня. Когато влязоха в къщата на учителя по математика, бяха изненадани от десетте момчета, насядали по дървения под.
– Какво се случва тук, г-н Валдемар? – строго попита той.
– Аз получих синус от сто и осемдесет – спокойно рече Хюбърт
– Не може да бъде- в един глас отговориха братовчедите.
Полицаят издърпа листите от ръцете им.
– Моля всички да замълчат. Г-н Валдемар, имате ли обяснение за случващото се тук?
– Учениците ми са дошли, за да решаваме допълнителни задачи. Подготвяме се за важен изпит – излъга Хофман.
– А това ли са всички? Тук са десет, а в списъка ви откривам дванадесет имена. Нека започнем подред, ти, умничкият? Имена?
– Хюбърт Вернер.
– Херц Клостерман.
– Алвин Хинтерегер.
– Детлеф Хинтерегер.
– Матиас Замер.
– Буркхард Забитцер.
– Джошуа Лаимер.
– Албрехт Кох.
– Дитхелм Ваннер.
– Ерно Штайгер.
– Не чух две от имената: Гюнтер Раум, който не е толкова важен. И Адàм Мориел!
Ръцете на Хофман отново потрепериха. Но гласът не го предаде:
– Гюнтер е болен и е у дома. Мориел не посещава училище от седмица. Търси го и училищното настоятелство, може би…
– Може би трябва все пак да си свършим работата – с движение на главата подкани служителите си полицаят.
Двама от тях закрачиха към стария гардероб. Адам усещаше топлината на собствения си дъх. Дървените дъски бяха на сантиметри от лицето му. Не можеше да извърне глава, за да погледне приятеля си Гюнтер. Полицаят хвана студената дръжка на гардеробната врата и я отвори със сила. Адам потрепери. В гардероба висяха стари дрехи.
– Тук е чисто.
– Проверете подовите дъски.
Метален шип се забиваше в процепите на дюшемето. Хофман не смееше да изтрие ситните капчици пот, избили по челото му.
– Прибирайте се, хлапета, часът свърши. Г-н Хофман, може би ще се срещнем отново – надменно каза полицай Фридрих.
Повече от четвърт час бе нужен на Хофман, за да се увери, че опасността е преминала. Сега сам трябваше да отмести гардероба. Вдигна незакованата дъска. И двете момчета имаха мъртвешки бели лица. По бузата на Гюнтер личеше кървава бразда.
VIII
Мъглива пелена се спускаше над виенските улици. Димът от комините и мрачното небе потискаха Адам. Единственото нещо, което желаеше в този момент, бе да се върне в училище. Съгласен бе и на най-трудното контролно. Липсваха му приятелите, беше убеден, че Матиас вече е съчинил своята мелодия, вдъхновена от тракането на тебешир по черната дъската.
„Предстои най-трудното контролно“ мислеше си Матиас, но това не бе пречка да тананика в синхрон с ударите на бялата креда. Г-н Валдемар Хофман енергично дописваше условието на последната задача, когато с гръм и трясък в стаята влетя, задъхан, Гюнтер. В този момент десет смаяни погледа се впериха в лицето му. Бяла марля покриваше лявата буза на момчето.
– Какво сте ме зяпнали? Довечера на игрището ще ви разкажа играта. – изръмжа Гюнтер
Хофман смъмри закъснелия ученик за създалия се шум и го подкани да заеме мястото си.
Дали от неуспеха на дългоочаквания изпит, или от мрачните мисли, породени от случилото се в дома на учителя, часовете в училище преминаха тягостно и мудно. Привечер две групи момчета крачеха бързо към футболното игрище, но мислите бяха далеч от коженото кълбо.
IX
Небрежно сортираше дрехи сред малкото, които имаше. Оръфаният куфар със сигурност щеше да побере целия ѝ гардероб, но в никакъв случай не можеше да си позволи излишна тежест в предстоящото неясно пътуване. Толкова харесваше кашмирената рокля, която той ѝ подари. Сега трябваше да я остави. Опиянена от спомени, не чу първото почукване. Второто такова я накара да се опомни и бързо притича до вратата. Знаеше кой стои на прага. Бързаше да му съобщи.
– Успя ли да намериш?
– Да, петък в 19.05 часа. – прочете тя от билета – Ще се видим ли дотогава?
– Ще направя всичко възможно.
Грижливо сгъна хартийката и я прибра във вътрешния джоб на палтото.
– Чаят беше чудесен, но трябва да тръгвам. Чакат ме. Пази се!
X
Изненада се изписа по лицата на момчетата, когато видяха г-н Хофман с листи в ръка.
– Зарежете футбола и наблегнете на геометрията – шеговито предупреди Валдемар Хофман насядалите в кръг ученици.
– Късно е вече, резултатът е налице – подхвърли Алвин.
– Мисля, че в момента има по-интересна тема от обиколката на окръжността. Àдам или Адàм? – с настойчив тон попита Хюбърт.
– А какво се случи с лицето на Гюнтер? – ядоса се Буркхард.
Валдемар Хофман усещаше, че няма как да избегне разговор – сега или никога.
– Момчета, Адам всъщност е от Леополдщат. Трябва ли да разказвам подробно какво означава това?
– Не може да бъде! – удари топката с юмрук Детлеф.
– Имате избор- да ме предадете сега или да помогнете на приятеля си.
Тишина. Спомени оживяха в съзнанието на всеки един. Редуваха се весели и тъжни картини, но винаги споделени с Адам, а решението – не се нуждаеше от засвидетелстване в думи.
– Какво да направим? Безопасно ли е да го крием? – един през друг говореха момчетата.
– БИЛЕТ – за Амстердам-петък, 19:05 ч.! – заяви решително учителя и набързо разказа на момчетата неизбежността от пътуване.
– Не са ли твърде скъпи? – тревожно попита Херц.
– Ще се справим. – увери Хюбърт.
– Имаш идея? – повдигна вежди Гюнтер
– Мисля, че всички знаем какво трябва да направим – изправи се Матиас – нито дума повече, в петък вечер, на гарата.
XI
3 дни. Самоотверженост, решителност, трепет, очакване, надежди, тъга…
XII
Надвесени над пергаминовия албум, Алвин и Детлеф дълго съзерцаваха всяка една пощенска марка. Опитваха се да запечатат в съзнанието си всеки детайл, изображение, серия, година. Не можеха да повярват, че толкова бързо се отказаха от своята гордост- 1396 хартиени лепенки. „Адам го заслужава“- безмълвно изричаха братовчедите.
„Гюнтер Раум! Гюнтер Раум, какъв виртуоз! Поема топката, преодолява съперник, втори, готви се за удар и невероятно поредно попадение.“ Това си шепнеше Гюнтер, докато влизаше при антикваря. Кожената топката в ръцете му някак си бе загубила стойност. Вече беше само средство, което би могло да покрие малка част от стойността на един билет към спасението.
Големите очила на лицето на Хюбърт му се струваха все по-тежки. Чувстваше и схващане на ръката. Математическите задачи, които изписа подробно, вече наброяваха сто. Познатите лица от училище се редяха един след друг, а дребничкият юноша преподаваше изпуснатите уроци повторно срещу пфенинги. Умора чувстваше вече от час, но всеки път, в който мисълта за почивка му се стори изкушаваща, Хюбърт си припомняше веселите мигове с Адам – ако желаеше отново да ги изживее, трябваше да не се пречупва, а да продължава да дава всичко от себе си.
Пет момчета втори ден боядисваха оградата на вестникаря Уве. Трябваше да побързат, за да получат заплащането навреме. Херц ги подканяше и сам въртеше енергично четката. Червената боя пръскаше новите му панталони, но съученикът по чин на Адам мислеше само за спасението на приятеля си.
Лъскавата витрина се отразяваше във влажните очи на Буркхард. Познаваше всеки часовников механизъм, оприличаваше всяко зъбно колелце на човешки живот. Колко много жадуваше един ден да притежава часовник със сребърна верижка и гравирано бащино име. Часовникарят зад щанда го върна в действителността. Трябваше да продаде единственото материално наследство от човека, дал му живот. Трябваше да го направи за своя брат.
Когато излезе, на улицата го чакаше треперещият от студ Матиас. Бе навел русата си глава, а погледът му бе съсредоточен в подобието на обувки.
– Ще свириш ли? – попита Буркхард
– Не!- отсече Матиас
– Отказваш ли се?
– От какво?
– От Адам.
– От Адам – не. От свиренето – може би засега – да.
– Да се прибираме в такъв случай – подкани едрото момче, а в ушите му достигна звън на монети. Знаеше, че хармониката на Матиас вече я няма.
XIII
Последните слънчеви лъчи на деня огряваха Виена. Четвъртък! Чакаше този ден от седмицата с най-голямо нетърпение. Вървеше по познатия път и ако друг път крачеше бодро, дори забързано, то днес всяка крачка му причиняваше болка. Всяка крачка го приближаваше към вероятно последната им среща. Тревожността му растеше. Хиляди въпроси чакаха отговор. Ще се открият ли отново?
Обичаше я, трябваше да ѝ го каже.
Колко ли пъти бе почуквал на тази врата по уговорения начин.
Днес не се наложи да го прави. Входът към дома ѝ зееше като бездна. Тялото му се поддаде. Краката му затрепериха. Събра смелост и влезе в стаята. Там завари разпилени дрехи и разкъсан куфар. Потърси с поглед палтото. Само то чакаше, готово за път. Билетът бе там, а нея я нямаше…
XIV
Заваля. Отначало леко, но с всяка изминала секунда се усилваше. Сякаш в синхрон със сълзите му. Трябваше да се успокои, преди да влезе при момчето. Отне му повече от час. Видът му изненада еврейчето.
– Учителю…?
– Утре заминаваш.
– Къде?
– Към свободата.
XV
Детлеф наблюдаваше огромните черни локомотиви. Захласнат от мащаба им, не чу разговора между съучениците си, а те трескаво обсъждаха случващото се:
– Къде е това хлапе? – нервничеше Гюнтер
– Ех, Матиас е извинен – опитваше се да го успокои Херц
– Кракът го боли, отново. Сигурно крачи бавно насам – допълни Буркхард
– По-важно е закъснението на учителя – тревожно отбеляза Хюбърт – Започвам да си мисля лоши неща.
Чу се познато изсвирване. Нямаше как да объркат мелодичния звук от устата на Матиас.
– Изпуснах ли нещо? Тук ли е? – задъхано попита малкият музикант
– Все още не знаем – в един глас отговориха съучениците.
Тросната лелка ги подкани от прозорчето на гишето. Пръв заговори Гюнтер:
– Билет за 19:05, Амстердам. Момчета, изпразвайте джобовете!
В този момент куп монети се раздрънкаха по мраморния плот. Билетопродавачката ги изгледа презрително. Отброяваше бавно монета по монета. Когато бе готова да ги нахока за недостатъчната сума, кльощаво русо момче я прекъсна и изсипа още дузина метални пари. Всички погледи бяха насочени към посинялата от студ ръка.
– Може би ще са достатъчни? – усмихнато попита Матиас и допълни – Какво ме гледате – погледна към краката си – осъзнах, че тези обувки са ми удобни, а и все още стават за носене.
Вниманието на сърдитата лелка се насочии към внезапно появилия се на гишето господин, който се пресегна през момчетата и издърпа монетника.
– Билет не е нужен, но никак няма да е зле, ако ни уедрите монетите – каза Валдемар Хофман.
Към перона крачеха единадесет момчета и едни учител. Очакваше ги дегизиран Адàм Мориел.
– Ето те и теб – братски го прегърна Гюнтер.
Г-н Хофман му подаде ценния билет и добави:
– Това е твоето спасение, а това е нещо, което ще ти е от полза-в ръцете си Хофман държеше книгата на Адам с легенди за крал Артур. Между страниците бяха скрити банкнотите от единадесетте спасители.
Парната свирка на влака подкани пътниците да заемат местата си. Адам се настани в топлия вагон, очите му се пълнеха със сълзи.
През запотения прозорец съзерцаваше единадесет смели рицари и крал Артур, махащи му за сбогом.
