Център за еврейско-българско сътрудничество

Сянката на Холокоста

Разказ на Ния Петкова, 12 клас, Американски колеж- София, носител на ІІІ награда в VІІ национален литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Луната изпищя. Една сянка се беше отлепила от земята и се носеше към нея като ураганен вятър. Водена от инстинктите си, Луната се присви и се опита да избяга, но, разбира се, не успя да се отскубне от хватката на земята, която я държеше в орбитата ѝ. Няколко облачета ѝ се притекоха на помощ и препречиха пътя на Сянката, но тя ги разблъска сякаш бяха просто купчина водна пара. Само миг след това Луната се оказа заобиколена от тъмнина, която задушаваше светлината ѝ и я запращаше в небитието. После се озова до една, висяща в небето, фигура от мрак, която ѝ се зъбеше.

– Аз искам да поискам помощ да поискам не искам – проговори Сянката. Гласът ѝ беше дрезгав сякаш се изтръгваше с мъка от тялото ѝ или пък сякаш тя беше на път да се разплаче. Съзряла недоумението в очите на Луната, Сянката побърза да продължи:

– Ръка подай не ми подавай ръка. Да ми помогнеш трябва не трябва! – Тъмната фигура примигна. Очите ѝ бяха точно над зъбатата уста и не се различаваха от останалата част от тялото ѝ по нищо друго, освен по това, че в тях мракът бе още по-гъст. И някак… тъжен. Сянката издаде някакъв свистящ звук. Да не би да си поемаше дъх?

– Искам да съм цяла – каза тя и стисна устни сякаш искаше да преглътне думите, които биеха по вътрешността им. Бузите ѝ започнаха да се издуват все повече и повече, докато не заприличаха на два огромни черни дилижанса, увиснали насред въздуха. После, рязко като врата, избита от пантите ѝ, устата на Сянката се разтвори и от нея изскочиха като крякане на патица нетърпеливите думи:

– На парчета искам да съм на парчета на парчета на парчета на парчета…

Луната се изпъчи и присветна гневно. Нямаше нужда от думи. Сянката млъкна.

– Значи, искаш да ти помогна? – попита Луната и побърза да добави – Не казвай нищо. Само кимай.

Едното око на Сянката се затвори в съгласие. Отвън клепачът не беше толкова мрачен, колкото зеницата отвътре.

– Добре – продължи Луната. – Искаш отново да станеш цяла. Да не си разделена на две? Да имаш само едно мнение, нали така?

Сянката отново кимна.

– Разбирам – въздъхна Луната. – Но как?

Устата на Сянката остана стисната, твърдо възпирайки всички думи, които искаха да се изсипят от нея. Каквито и да бяха те, в очите ѝ се четеше обърканост. Беше дошла да потърси помощ, но това не значеше, че знаеше от какво се нуждае. Луната обаче имаше опит и веднага разбра какво лекарство трябва да предпише на пациентката си. Някакъв блясък липсваше в очите на Сянката. Надежда.

Луната въздъхна.

– Не обичам да се връщам към онези времена, но изглежда съм принудена да го направя – каза тя. – Преди всичко да започне… – Луната огледа фигурата от мрак изпитателно – и преди ти да бъдеш разделена на две, предполагам, аз много обичах да се рея. Всъщност това бе единственото, което обичах да правя. Да се рея, да гледам, да слушам, да живея. А имаше нещо, което неотменно привличаше вниманието ми към Лом. Надежда проблясваше на земята и като фар разпръсваше светлина из пустите и мрачни улици, из глухите пресечки, в които светлината се процеждаше, приглушена от прозорците на къщите, сякаш хората алчно я бяха стиснали и не я пускаха да излезе. Над тези улици се бях настанила аз. Не за да слушам пиянските слова и скърцането на снега под ботушите на окъснели минувачи. Не за да зъзна от студ и да се мръщя на облаците. А за да се любувам. На надеждата.

– Защото аз – продължи Луната като се изпъчи и проблесна гордо – Аз можех да я видя. Можех да прозра отвъд опърпаните червено-бели дрешки и да навляза вътре в малкото телце, да видя безбройните огледала и сигналния огън, който пламтеше дълбоко у момичето. Можех да видя фара, скрит в зъзнещото дете. Можех да чуя пращенето на огъня в гърчовете и спазмите на измъчения му от глад стомах. Можех да проникна в същността на нещата, а след това да оставя огледалата в момичето да ме отразят и да препусна в света, по-бърза от всичко останало. Със скоростта на светлината. Със скоростта на….

– Чакай малко, не чакай много – прекъсна я Сянката. – Много поетично, малко прозаично, банално, оригинално. Но фар?

Луната се смръщи. Ако не сте виждали как Луната се мръщи, значи сте пропуснали доста от сферата на вледеняващите погледи. Сянката потрепери.

– Фар, да – отвърна Луната. Бяха я прекъснали на любимото ѝ място – Момиченцето светеше като фар. А сега ще те помоля да не се месиш в разказа ми повече – отсече тя и отвори уста да продължи.

– Фар? – прекъсна я отново Сянката и Луната засия ослепително от гняв. – Под фар имаш предвид огромното бетонно здание, което се изпречва пред погледа, отправен с благоговение към природата? Червено-бяло, в грозни цветове? Малко като панелка?

– Фарът е символ на надеждата – каза навъсено Луната – А това е история за надеждата. Освен това момиченцето наистина беше облечено в червено-бели дрешки, а фаровете си имат огледала, които да ме отразяват – Луната отново се изпъчи – Не си мисли, че аз съм второстепенен герой в тази история.

– Да, разбира се. Не, неясно е – отвърна Сянката и сведе поглед. После пак го вдигна. Устата ѝ се разтвори в зъбата усмивка. Глуповата усмивка – Може би система от огледалца? Не фар? Звучи по-поетично не толкова прозаично.

Луната изгледа мрачната фигура още по-мрачно. Подиграваше ли ѝ се? За миг ѝ се прииска да я отпрати. После омекна. Всъщност това, че тази Сянка изглежда се забавлява, е добре. Значителен напредък за толкова кратка терапия. За момент Луната си поигра с мисълта наистина да замени фара със „система от огледалца“. После я захвърли в небитието. Може би ще успея да изтръгна още смях с този мой прозаичен фар. Пък и всъщност фарът си е много поетичен. Символ на надеждата.

– Не – отсече на глас тя. – Изслушах предложението ти и то не се приема. Представяй си система от огледалца, ако това ти помага, но аз ще продължа да разказвам за Надежда като за фар. А ти – добави тя с вече по-спокоен глас – май трябва да задаваш повече въпроси. Изглежда във въпросите си цяла. Не си противоречиш.

Сянката се усмихна.

– Ще продължиш ли историята си, тогава?

– Разбира се – отвърна Луната. – Както бях започнала да казвам, Надежда светеше като фар – каза тя, натъртвайки на думата – И аз се отразявах от нейните огледала със скоростта на надеждата. Гледах как момичето се влачи като дух бродник – мръсно, опърпано, страшно. Само. Тъжно. Изплашено. Тъжно. Много хора извръщаха поглед от него, покрусени, и донякъде – виновни. Много хора бързаха да окачат чесън на врата си, след като видеха детето, и да хвърлят шепа сол през рамо, за да ги спасят лютивото и соленото от горчивината. За да забравят… Имаше и други, разбира се. Многото хора никога не са всички. Имаше и деца. Сърцати деца. Еврейчета. Гледах и се усмихвах заедно с момиченцето, когато вкочанените му ръчички приемаха сладките от други малки ръчички, и още повече се смеех когато обувките на детето вдигаха прах по улиците, преследвайки други деца в гонитба (на живот и смърт!). В игра.

Луната млъкна. Светлината ѝ се беше свила до малко блещукащо петънце. Вече не блестеше от гордост или ярост. Сянката не можа да не забележи, че така Луната изглеждаше много по-красива. Много по-искрена.

– Знаеш ли – продължи Луната – след време, когато гледах как ръце, вече пораснали и закоравели, приемат от други остарели ръце вече не милостиня, а благодарност, не можех да се отърся от спомена за тези първи години от живота на Надежда. За сладките, които получаваше. Може би наистина на всяко добро се отвръща с добро. Затова и побързаха да нарекат Надежда Праведник на света. За да ѝ се отблагодарят… Праведник – повтори Луната. – Но и ти знаеш за онези дни, нали?

Сянката не каза нищо. Само кимна.

– Праведност означава невинност, чистота – продължи Луната –  В онези дни и аз не бях толкова праведна, колкото можех да бъда. Скрих се зад завеса от облаци и просто наблюдавах, едва забележима за света на хората. Не им подадох ръка. Не че имам ръце…  – подсмихна се тъжно тя. – Праведност означава невинност, чистота – повтори Луната. – А в онзи ден на гарата не видях нищо чисто. Нищо чисто нямаше в тоновете мръсотия, които сякаш извираха от вагоните. Във виковете за помощ и в мълчанието на свитите като пергамент от жажда гърла. В дезинтерията и туберкулозата, които подскачаха от човек на човек и като ловки паяци оплитаха претъпканите вагони в мрежа от стонове и смърт. Казват, че щастието е най-важното нещо на света. Ами животът? Представи си как белите ти дробове се борят за още глътка въздух и как с нея нахлуват само миризмите на болести и съсирена кръв, които те задушават още повече. Представи си гърлото си толкова опънато, че отвътре сякаш го гризат плъхове, дърпайки с остри зъби месо и кожа, и плът. Боли, нали? Представи си глад, който оставя тялото ти безсилно като тежък чувал, който се свлича на пода на конския вагон, но пътем повлича още двама души, защото няма достатъчно място, за да се отдръпнат.

Луната млъкна. Сянката се беше присвила до едва забележима точица под ударите на думите ѝ.

– Но ти си спомняш всичко това, нали? – попита тя, съзнавайки грешката си. Беше мислила, че това е просто Сянка, настрадала се през последните няколко десетилетия. Мислеше, че ще може да ѝ помогне, като ѝ покаже спомена за по-мрачни дни. Но ако това е по-стара Сянка? Сянка, която се е спотайвала десетилетия наред от… срам? Срам от времената, които я бяха създали. Срам от самата си същност. Луната отново изгледа схлупената точица мрак пред себе си. – Ти си Сянката на онези времена, нали? – попита тихо – Сянката на Холокоста?

Сянката не каза нищо. Само кимна.

Луната въздъхна. После продължи историята си. Това, което беше започнато, все някога трябваше да бъде завършено.

– Нищо чисто нямаше в онзи ден на гарата, освен униформите на военните, които лъщяха като флуоресцентни лампи по перона. Горяха силно и ярко, не за да осветяват, а за да заслепяват. Пред тях се изправи Надежда. Примижа. После им обърна гръб и остави собствената си сянка да я обгърне и заслони. „Ще стреляме, ще те убием като куче!“ – изръмжа едно от светилата. Жената не му обърна внимание и продължи по перона. Носеше канче с вода и го подаваше на измършавелите ръце, които стърчаха от тесните прозорци на вагоните. Носеше и подаваше. Носеше и подаваше и след време войниците отпуснаха пушките си и подпряха прикладите на перона. Стояха занемели. С широко отворени очи. Със зинали уста. Сякаш ги бяха заслепили. А може би наистина бяха. В онзи ден огледалата в душата на Надежда за пръв път се наместиха и настроиха. В онзи ден тя за пръв път започна да излъчва светлината, която аз отдавна бях съзряла у нея. Светлината грее най-ярко в най-черните дни. Но все пак ги има и сенките, които всячески се опитват да я затъмнят. Сенки, които се спотайват на ъгли и по кръстопътища. И по гари. Сенки като славата. Слави Пънтов не можеше да остави надеждата да бди над влака в Лом. Той стоеше чист и искрящ като бижу на перона, изпълнен с мръсни тела. Но отвъд ослепителната му униформа, аз виждах страх. Всички изпитваме страх – добави тя и погледна Сянката – но Слави Пънтов го беше страх, че ще го измъчват, защото е евреин. И че ако той не измъчва, ще го заподозрат. Беше го страх от болката и унижението. Беше го страх и от смъртта. Слюнки се разхвърчаха от устата му, когато забрани на Надежда да помага на евреите. Щеше да я затвори и осъди, ако не се махне. Така че тя си тръгна. Има хора, които можеш да промениш, но има и такива, които не можеш. Такива, за които надеждата отдавна е изгаснала.

Сянката изхриптя тъжно и Луната побърза да продължи:

– Жената не се отказа обаче. Твърде много еврейски гласове стенеха в ума ѝ, и твърде много еврейски ръце се протягаха пред нея. Умолявайки я. Искайки. „Вода! Храна!“ Измъчени лица. Сухи ръце. Бледи, изпосталели, изкривени тела се сменяха едно след друго пред погледа ѝ, докато ходеше по улицата. Всички тела, които беше видяла натоварени във вагона. Но най-вече ѝ се привиждаха очи. Дълбоки, плитки, пъстри, черни. Очи, изпълнени с болка. Сред този рояк от очи, Надежда припадна. Когато се свести, се беше оказала в дюкяна на Алекси протестанта. Тя не губи време. Отиде на гарата. При друг влак. Раздаде вода. Когато я изгониха, отиде при д-р Цанков. Началника ѝ. Оказа се, че не е сама. Беше първа в борбата, но имаше и други, които да я последват. Евреи, които да измолят разрешително от Слави Пънтов. Доктор, който да ѝ подаде ръка. На следващия ден в 5 часа Надежда вече раздаваше храна от името на Червения кръст. Легени с печени картофи, кисело мляко, ябълки и сирене се бяха прострели на перона като последните останки на една пропадаща цивилизация. Надежда газеше из това сметище и подаваше. Газеше и подаваше. И слушаше. Оплаквания, стонове, желания. Едни търсеха пелени, други лимони и лекарства. А тя нямаше как да им ги даде. Нямаше как да ги пусне на свобода. Да ги спаси. Сякаш с действията си само удължаваше мъките им. Сякаш напразно им даваше надежда. През нощта, след като ѝ бяха отнели казаните с храна, за да я изядат войниците, след като ѝ бяха казали и повторили, и потретили да се маха, Надежда скочи. Само аз и тя бяхме останали будни на перона в този късен час. Надежда се засили се към един вагон и дърпа, блъска, рита, счупи връзката му, отвори пролука. Беше ѝ дошла нечовешка сила. Като лунна сила. Кипеше в нея сякаш подхранвана не от прост огън, а от клада. Огромна и пращяща и свистяща клада на фар.

Луната млъкна. Пред нея Сянката се полюшваше леко във въздуха, а погледът ѝ беше отправен надалеч. На лицето ѝ си личеше усмивка. Тъжна усмивка, но усмивка. Сякаш радост и тъга вече не бяха две отделни неща, а едно цяло. Луната побърза да продължи, за да не развали ефекта на историята си:

– Казаха ѝ да се маха. Иначе щели да я застрелят. Както винаги. На следващия ден пропуснаха хората през откачения вагон. Пропуснаха евреите, за да отидат по нужда, като пътем им взимаха всички скъпоценности, които им бяха останали. Това беше всичко, което Надежда бе спечелила за тях. Само надежда. Напразна надежда. А жената продължаваше да дава и да дава. Когато на евреите им беше забранено да излизат през по-голямата част на деня, когато едно мляко за тях струваше колкото кюлче злато, Надежда ходеше, обикаляше, пращаше и внука си, раздаваше храна. Стигаща само за един ден, но все пак храна. Живот. Когато бомбардираха града, Надежда всеки път излизаше първа от самарянките. Видях как свести една жена, като ѝ би шамари пред очите на децата ѝ. Видях как смело се реши да ѝ нанесе болка, само и само да я върне към живота. Защото може би не щастието е най-важното нещо на света. А животът. Без живот щастие няма. А в живота винаги има надежда.

Сянката усещаше как нещо се надига в тялото ѝ. Нещо, което не беше изпитвала отдавна. Някаква топлота.

– Всъщност – продължи Луната – Надежда беше съвсем обикновен човек. Тя не можеше да преброи шест милиона евреи. За сметка на това познаваше безкрайността. Знаеше стойността на един човешки живот.

– Благодаря ти – промълви Сянката, преди огънят, който беше запламтял в нея, да я изпари. Преди да се превърне в облак. В една от сенките, които Луната щеше да пази.

 

 

 

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts
Ad
Ad
Ad
Ad
Ad

Вълнуващи моменти от III Международен литературен младежки фестивал „Приятелството – смисъл и спасение“

Тематична експедиция „Места на памет в Полша“

Церемония по награждаване победителите в XI Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

ноември 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930  
Ad
Ad