Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Александра Иванова Владикин – 164 ГПИЕ „Мигел де Сервантес” – гр. София

Толерантността – неразрушим национален капитал

ДИМО КАЗАСОВ

… От дълго време не бях излизал на разходка  в  София. Сега, ходейки по уличките на този древен град, си давам сметка колко много събития съм преживял в него. Решавам да седна на една пейка в красивия Парк на Свободата – някога Борисова градина. Седя, гледам разхождащите се хора, наслаждавам се на слънцето, спокойствието и тишината. Гледам разлистилите се дървета, слушам песента на птичките и постепенно потъвам в спомени, които дълголетник като мен има в изобилие. Усещам как всичко край мен избледнява и, самовглъбявайки се, се връщам десетилетия назад, още в началото на моя земен път…

Роден съм в Трявна на 17 – тия ден на месец септември през 1886 година. Баща ми се казваше Тотю Казасов, а майка ми –  Цанка Мерджанова. Известно ми е, че моите баби и дядовци са били в непрестанна вражда, тъй като едните са били русофили, а другите са поддържали австро-унгарците. Поради тази причина баба ми по майчина линия забранила на моята майка да живее с баща ми и я накарала да се разведе. Малко по-късно баща ми успял да ме вземе и съм отгледан от неговите родители. Дядо ми не харесвал името ми Димитър и започнал да ми вика Димо.

Учих в Трявна и Тутракан, а накрая постъпих и в Русенската гимназия, където един ден дойде доктор Петър Дънов. Като видя моите червени коси и осеяно с лунички лице, веднага заключи, че съм евреин. След тази случка много хора започнаха да ми викат Моше Казасов и така, наред с Димитър и Димо, се сдобих с трето име.

Да си призная правичката, не бях никак добър ученик, но въпреки многото поправителни изпити, които държах, завърших през 1902 г. След това за известно време се посветих на учителската професия, но това не беше моето призвание. Пишех много добре и с лекота, имах дар слово да убеждавам събеседниците си. Обичах словесните битки със съмишленици и ме привличаха трибуните. Участвах с интерес и много жар в обществения живот. Хората повярваха в мен и през 1910 г. ме избраха за секретар на Учителския съюз, после станах и главен редактор на неговия орган в. „Съзнание“.  Така започна водовъртежа ми в политиката.

Впуснах се ентусиазирано, със силна вяра, че мога да променя нещата, които не ми харесват, без да имам ни най-малка представа за всички подли игри, предателства и интриги в политическия живот. Станах член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и основах списание „Бъдеще“, като бях негов редактор до 1920 г. Бях зaпленен от речите и поведението на Янко Забунов и когато завърших право в Софийския университет участието ми в политиката се задълбочи. Вярвах че, свободата, справедливостта и равнопоставеността са в основата на здравото общество и  силната държава. През 1919 г. станах член на ръководството на БРСДП и имах честта да ме изберат за народен представител в XVIII Народно събрание.

Не се задържах дълго  в парламента, защото станах член на стачния комитет на голямата транспортна стачка. Влагах много усилия да усъвършенствам реториката си, тъй като ми бе крайно необходима в онези времена. Трябваше да бъда изкусен оратор, за да мога да компенсирам липсващата ми физика -бях висок само 1.62 м.  Имах многобройни срещи, на които трябваше да умея да говоря разпалено, да защитавам с аргументи тезата си и същевременно да мога да усещам и лавирам между тънките политически сметки. Видях как лесно хората могат да бъдат разколебани и разцепени в техните справедливи социални искания.

Изминаха няколко години, през които политическият живот в България течеше мудно и без особени скандали, но тогава Александър Стамболийски стана министър-председател. Поради „специфичните“ му методи и чисто републикански разбирания, политическата обстановка се нажежи до червено. За недоволството допринесе и заболяването му от синдрома „Ивайло“, създаването на оранжевата гвардия  и заявлението му че ще „управлява 40 години“. Сравнително млад,  вкусил от опияняващата власт, той сякаш се самозабрави, заемайки този важен политически пост. Създаваха се и се разпадаха съюзи, и дори в моята партия течаха остри дискусии и грозни конфликти. Не знаех как трябваше да постъпя, но виждах, че този младеж със засукани мустаци  ще донесе само проблеми на държавата ни, ако не бъде спрян…

Усетих как носталгията ме жегна при всички тези спомени. Лоши или добри, все пак те са неизменна част от мен, която ми напомня за времето, когато нямах проклетите болки в колената и когато косите ми не бяха бели като сняг. Извадих носната си кърпа и изтрих една сълза, която неволно се бе търкулнала по бузата ми.

Присетих се за един лазурен и топъл априлски ден през 1923 г. Булевард „Цар Освободител“ беше потънал в безгрижието и флирта на младостта. Връщах се от ежедневната си разходка, до „писателското кафене“, когато пред обления от пламъците на залязващото слънце руски параклис ме срещна моят стар  приятел Александър Цанков. С усмивка на лице ме спря и разменихме няколко думи:

– Бихме ли могли утре вечер да се срещнем някъде? – ме попита на сбогуване той.

– Разбира се! Ще бъде удоволствие за мен – на драго сърце отвръщам аз.

– В такъв случай, утре вечер в 9 часа ще Ви чакам у дома.

Разменихме вежливи усмивки и всеки пое по своя път. Аз – към вкъщи, а той най-вероятно към Народното събрание. Този човек бе надарен с изключителен интелект и остър ум и това проличаваше при намирането на нестандартни и интересни решения в най-различни ситуации.

На следващия ден времето беше необичайно топло за сезона. Лазурното небе и прекрасното слънце мамеха човек да излезе навън и да се разходи. Следобед се приготвих за вечерята и излязох малко по-рано, с намерението да намина да видя моя стар приятел Аарон, с когото учехме в един клас в Тутракан. Той беше евреин, успешно  установил се в София заедно с жена си Сара и сина им Йосиф. Те живееха в една двуетажна, семпло украсена къща с малко дворче, пълно със цветя, горе-долу срещу  църквата „Света Неделя“, където тогава се намираше квартала на богоизбрания народ.

Аарон имаше малък дюкян, където продаваше и поправяше различни ръчно изработени бижута. Радваше се на голям успех сред софийската бохема и работеше неуморно. Не се изненадах, като го видях да поправя съсредоточено чифт български традиционни пафти. Приближих се към него и поздравих на иврит – бях понаучил няколко думи от него:

– Шалом, Аарон. Виждам, че отново се трудите с пот на чело, както обикновено.

Той ме погледна, усмихна се и изтри с кърпа мръсните си ръце и луничавото си лице. Предложи ми да се присъединя към тях за вечеря малко по-късно, но аз му отвърнах, че колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да откажа, тъй като вече бях обещал на Александър Цанков да се срещнем същата вечер. С удоволствие приех да изпия чаша от предложената ми от Аарон домашна лимонада от ягоди и си взех от чудния муртабан, които жена му Сара донесе в градината. Поговорихме си още малко.  Узнах, че Йосиф ще тръгне на училище през есента, пожелах му здраве и успех, след което се сбогувахме и си тръгнах с обещанието скоро да намина за по-дълго.

Повървях по ул. „Витошка“ още известно време и накрая стигнах до номер 57, където беше прекрасния дом на Александър. Той ме посрещна топло, вечеряхме и след което седнахме в неговия кабинет с чаша коняк в ръка, да обсъдим политическата ситуация, създадена от току-що проведените избори, които бяха съпътствани с много насилие и фалшификации. Той ми представи своята идея да организираме преврат и да свалим от управление Александър Стамболийски. Беше обмислил много добре къде и как да се направи пуча и най-важното – знаеше кои хора трябва да привлече и на кого можеше да се довери.

Така делнично започна участието ми в деветоюнския преврат през 1923 г. При подготовката му имах незабравима и  тягостна среща с Цар Борис. С Цанков поискахме аудиенция при царя и го посетихме в резиденция „Враня“, където дълго обяснявахме защо премиерът трябва да бъде отстранен. Разхождайки се из живописните алеи на парка с Негово Величество, дискутирахме нашите идеи, но по каменното му изражение не можех да разбера дали печелим благоразположението му или не. В крайна сметка, благодарение на реториката ми, която бях усвоил през годините, и логичното мислене на Цанков, постигнахме желания успех. Царят ни даде своето съгласие, което ни бе нужно, за да пристъпим към същината на плана ни. Всички участници, подготвили преврата, чакаха с нетърпение този момент, тъй като Стамболийски бе почнал да упражнява еднолична власт, а оранжевия терор беше дотегнал на всички.

В нощта на преврата бях в щаб – квартирата, която сега е във Военната академия до Италианското училище. Там Цанков ми предложи да взема Министерството на народната просвета, но аз отказах, тъй като смятах, че ще съм по-полезен като за министър на железниците, пощите и телеграфите, заради натрупания опит и дружба с много хора от времето на голямата транспортна стачка. Въпреки новия ми пост, аз усещах, че сърцето ми копнее повече за журналистиката и литературата, отколкото за политиката, и затова издадох през 1925 г.  „В тъмнините на заговора“ (Из дневника на един журналист), където се опитах да представя преврата и събитията „отвътре“. Поради възгледите, изложени в тази студия и други различия се наложи да напусна БРСДП и поех по нов път в политическия си живот.

През 1927 г. станах един от създателите на  идейния кръг „Звено“ и редактор на печатния му орган списание „Звено“. В него исках да привлека активни хора от всички партии, които да пропагандират неговите идеи – „най-добре е без партии“ – така казвах.  По-късно този идеен кръг прерасна в политически кръг „Звено“. В него членуваха хора с различни политически възгледи, но нямаше комунисти. Всички бяхме настроени много негативно към цар Борис и силно раздробените политически партии. Години по-късно в „Звено“ настъпи разделение между присъединилите се към Националното движение на Цанков и на останалите поддръжници на Кимон Георгиев. Въпреки, че домът ми е срещу този на Георгиев и виждах засиленото присъствие на офицери и военни, за готвения нов преврат разбрах доста късно, и то случайно.

Връщах се към къщи от среша с Елин Пелин в  кафе „България“ и срещнах полицейския комендант – полковник Халчев. Спря ме и започна неангажиращ разговор. На моя въпрос дали се е случило нещо интересно, той отговори:

– Чакаме всеки момент новия преврат. Нима не знаете ?

Искрено се изненадах от тази новина, но вече нямаше време за каквито и да е действия. Така на 19 май 1934 г. Кимон Георгиев получи официална аудиенция при цар Борис, който подписа поредица от укази и назначи ново правителство начело с него. Аз бях изпратен като пълномощен министър в Белград. Там успях да се запозная с голяма част от сръбската интелигенция и политическа върхушка и в резултат на двугодишната ми дейност в Белград през 1937 г. бе подписан „Пакт за Вечно приятелство“. Въпреки силното си начало още през следващата година правителството на Кимон Георгиев беше свалено с помощта на монарха. На власт дойде процарското, провоенно и ориентирано към Германия правителство на генерал-лейтенант Пенчо Златев. Започна почти тиранично управление. Всички вестници и списания бяха под контрол, имаше много и различни репресии срещу инакомислещите. В София се създаде Комитет за защита на затворниците и бях единодушно избран за негов председател. В средата на тези военолюбиви правителства и афинитета на царя към Германия не бе чудно че, кафявата чума главоломно започна да се  разпространява и в България.  Въпреки неприемането ѝ от народа, отричането ѝ от интелигенцията, неодобрението ѝ от Негово Величество, тя намираше среда сред офицерството и някои луди – млади. През 1936 година Цар Борис посети Хитлер в Берлин и беше единственият държавен глава поканен на откриването на XI-те летни олимпийски игри. След неговото завръщане от Германия през 1940 г. в Народното събрание бе внесен така наречения „Закон за защита на нацията“, който беше копие на Нюрнбергския закон  за преследване на евреите. Според новия абсурден закон всички евреи се лишаваха от граждански права, окачаха им се жълти давидови звезди, забраняваше им се преди 6 и след 18 часа да излизат от домовете си, всички ученици и студенти от еврейски произход бяха изключени от училище и университета, на евреите беше забранено да упражняват професиите си.

Станах свидетел на изключително грозна случка – мой приятел евреин, който притежаваше сладкарница в Ючбунар,  бе обвинен, че иска да се ожени за българска девойка. Слухът, макар и лъжлив, се бе разпространил бързо и след няколко дена младежи с антисемитски виждания го пресрещнаха пред дома му и след  бурен скандал го пребиха пред погледите на минувачите. Останах потресен, че никой не се притече на помощ, а бедният ми другар почина няколко дена след това от раните си. Тази случка се запечата трайно в паметта ми и ми даде увереност и воля да се боря срещу Закона  за защита на нацията. След много разпалени разговори в кафенетата на София – как е възможно да се случи това и полицията да не се намеси, след моя сказка по този въпрос реагира и Съюзът на българските писатели. Знаех, че моята сила е в думите и така мога да накарам много хора да помислят, да се обединят и да се противопоставят на кафявата чума. Крайно възмутен от създалата се обстановка, аз написах открито писмо до г-н Богдан Филов, тогавашния министър-председател, напечатих го и го размножих. После го изпратих до Негово Величество, до Народното събрание, а хиляда броя разпратих из цялата страна. В него в шест точки конкретно обвинявах г-н Филов – като министър – председател, като учен, като председател на Пенклуба, като общественик и т.н. Осъждах го, че с негово разпореждане са обвинени в подкупничество двама от най-видните писатели, Тодор  Влайков и Елин Пелин, само защото са направили доблестна защита на българските евреи. Бях заплашен с репресии и дори за малко бях в затвора. Малко по-рано в София излезе книгата „Българската общественост за расизма и антисемитизма“. В нея 57 български общественици, учени, писатели артисти, художници ясно и открито се обявиха против предприетия от германските националсоциалисти  поход срещу евреите.

В началото на 40-те години Народното събрание възложи на правителството да вземе мерки за уреждане на „еврейския въпрос“, а Царят подписа указ, с който учреди Комисарство по еврейския въпрос. Тогавашният пловдивски митрополит Кирил застана с целия си авторитет и енергия срещу тази политика. Тази съпротива сред цялото общество застави пълномощния министър на Германия – Бекерле  да съобщи в Берлин, че „ обикновеният българин, израсъл отчасти заедно с гърци, арменци, турци и цигани, не може да разбере смисъла на борбата срещу евреите“. Ужасих се, когато през  зимата на 1943 година се подписа българо – германското Споразумение Белев-Данекер за депортиране на около 20 000 евреи от новите и старите предели на Царство България. Започна се с депортацията на евреите от Беломорието и Македония, извлечени от домовете си, без пари, дрехи, ценности и извозени през Дупница и Кюстендил, и от там в Лом. Не можех да разбера каква е тази омраза към хора, които дори не познаваш. Тогавашният председател на Народното събрание – Димитър Пешев написа писмо до правителството и до Царя  с молба да спрат тази нечовешка жестокост. Когато разбрах за това писмо, веднага се подписах, заедно с още 42 народни представители. Исках да направя всичко по силите си, за да спася тези невинни хора. Писмото бе внесено в Народното събрание на 17 март – никога не ще забравя тази дата, защото за мое най-голямо щастие тогава постигнахме целта си. Писмото даде оправдание на Царя и правителството да се измъкне от поетите пред хитлеристите задължения.

Връщайки се към политическия живот в България, ръководството на БРП(к) публикува програма Отечествен фронт (ОФ). Тя предвиждаше много и наложителни промени в управлението, но според мен най-значимата точка от всички беше отмяната на антисемитските закони. Силно привлечен, получих членство в ОФ като независим общественик. Заедно с мен в влязоха и мои колеги от политическия кръг „Звено“. На 9 септември 1944 г. ОФ с решаващата подкрепа на съветските войски извърши преврат и дойде първото отечествено-фронтовско правителство, в което бях назначен за министър на пропагандата, а по-късно и за министър на информацията и изкуствата. Първата ни работа бе да отменим веднага противоестествения Закон за защита на нацията. Избран бях и за независим народен представител в XXVI НС и много се гордея с това,  че бях избран като единствен независим депутат.

За мое разочарование, скоро започнаха годините на комунистическата тирания – българска и съветска. Политиката като собствено мнение беше забранена. Загина цветът на интелигенцията, Църквата беше обявена за опиум на народите, а журналистиката се занимаваше само с възхвала на успехите на Народната република. За мен беше истинско мъчение да живея в такава среда. Някои мои творби бяха забранени, най-вече „Видяно и преживяно“, и затова започнах да описвам градовете, спомените си от тях и природата на България. Най- ми легна на сърцето пътеводителя „Улици, хора, събития. София преди половин век“.

За разлика от подтискащата обществена обстановка, която ме обгръщаше, през лятото на 1966 година разбрах светлата новина, че на 31 май Световният мемориален център на Холокоста Яд Вашем в Йерусалим ми е присъдил  титлата „Праведник на света”. Това признание беше като балсам за душата ми и разбрах, че избирайки да се боря за нашите събратя евреи, съм направил стойностен и правилен житейски избор. След тази новина режимът разхлаби отношението си към мен и можех да пътувам зад граница – нещо нечувано за комунистическото управление. Година по-късно, през 1967 г., получих още едно мило признание за скромния ми принос в борбата за спасение на българските евреи.

Бях на посещение в Америка. В един малък град на река Хъдсън се разхождах по крайбрежната алея и се наслаждавах на спокойния ден и ведрите хора. Загледах се в трима души, които седяха близо до водата  – две жени и един мъж. Мъжът хранеше насъбралите се гълъби с трошици хляб.  Изведнъж надигна глава. Погледите ни се срещнаха. Той веднага скочи и се затича към мен с радостни викове:

– Г-н Казасов , Вие тук? Как? По какъв случай?

Вгледах се изненадан в лицето му, защото не го познавах. Опитах се да си спомня дали не сме се виждали някъде, но не – той си оставаше все така непознат за мен.

– Вие не ме познавате, но ние, евреите, всички Ви познаваме. Аз съм директор на копринена фабрика „Алмус“. Там на пейката са съпругата и балдъзата. Нека ви запозная.

Седнах при тях и разменихме няколко думи. Сърцето ми се изпълни с топлина, защото осъзнах, че съм успял да направя едно добро дело, което е осигурило на голяма част от еврейския народ желаните спокойствие и сигурност.

Докато се усетя, се бях разтреперил цял при емоциите от този скъп за мен спомен и се върнах към действителността. Едвам успях да сдържа напиращите си сълзи, поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и се огледах наоколо. Хората спокойно се разхождаха из парка, на пейката до мен някакъв човек четеше вестник. Животът си течеше и за мое щастие – аз не съм го проживял напразно.

София

(Аз си представих, че бях Димо Казасов – „Праведник на света“)

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad