Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Владимир Илиев – първо място в VІ литературен конкурс на „Алеф“, категория „студенти“

Връщай се напред

( От Холокоста до Израел)

Моето име е Венони. И все още чакам баща ми да се върне. Така, както чакам и Месията да слезе отново на земята. Не знам кой от двамата ще дойде по-рано. Майка ми също чакаше баща ми, но тя се молеше на Бог да ѝ го върне. Аз знам повече за Спасителя, отколкото знам за баща си. Нямам негови снимки. Нито спомени. Нямам история, която да припозная. Да се хвана за нея и прилежно да пренапиша. А никой не говореше за човека, чиято кръв предначертава съдбата ми. Понякога исках да е умрял, за да мога да ходя на гроба му. Да видя снимката и имената му. Това щеше да е моята утеха – дори без следващ живот. Но той не беше труп, но всъщност не знаех дали е жив. Човек без душа. Бесило без гроб. Кой е баща ми? Въпросът, който ме преследваше във всичките ми юношески години. Явно аз бях от този тип дървета – част от мен е изсъхнала, а другата все още имаше надежда, че ще живее. Но с години всичко в мен започна да съхне, а надеждата пукаше в последния жив клон. Родословното ми дърво не беше цяло. Аз също не бях цял и не можех да го продължа. Не исках друг да си задава въпросите, които и аз. Не исках друг да търси отговори, които отдавна са изтрити. Единствено знаех името на баща си– Борис.
В моите вени съществуват два народа – два завета. Две присъди. Две войни. Две религии. Но и една силна на времето любов. Баща ми беше българин, а моята майка, Рафаела – еврейка. Аз съм плод на развалините от Холокоста. Но съм и плод на спасението. Баба и дядо са успели да избягат. Помогнал им е българин, който до последния си дъх баба благославяше. Тя го е видяла само веднъж в живота си, но споменът за този човек живее вече трето поколение, защото неговото дело е дало нашия живот.Помня баба си Ребека. Тя ме научи да се моля. Да ходя в Синагогата. Да правя мацата(тя много искаше да има внучка, но все внуци и се падаха). Аз бях любимият и внук. Може би, защото баба ме отгледа. Майка ми работеше на две места, за да може да ме издържа. Но истината е, че като дете не знаех дали ме обича. Баба ми е жената, която ми показа какво е да имаш майка. А Рафаела беше студена с мен. Имах чувството, че тя работи толкова много, за да е далеч от моите безкрайни въпроси. Целувките и не бяха честни. В очите и имаше нещо, което ме потискаше. Сякаш ме съдиха за грешки от предишен живот.Аз знаех, че трябва да  я обичам въпреки това. Но между нас имаше една бариера от спомени и бъдеще, която настоящето не смееше да разруши. Когато бях дете, я чух да се моли:
– Изпрати ми болест, Боже. Прокълната съм! Този, когото обичам и искам – не мога да видя. А този, който ме обича и аз трябва да обичам – намразвам! Природата е виновна. Аз съм родила собствената си мъка! Холокоста не е моята присъда, синът ми е! Нещастници сме ние майките, обречени да прощават чужди грешки, а да наказват себе си – без право на милостиня!
Тогава разбрах и какво означава името ми – син на моята мъка. Но защо бях мъка, а не благословия? Попитах баба си, а тя избърса очите ми. Прегърна ме, а после ми удари шамар:
– Знаеш ли, че след Холокоста създадоха Израел? След чуждите присъди, които ние изтърпяхме. След поколенията, които те прекъснаха и раните, които ни нанесоха… А такива рани и оръжието не може да остави. Евреите успяхме. Изградихме утопията на своя живот. Израел не е просто място, в което да живеем. Израел е нашият отворен храм на силата, която имаме и грешките, които простихме. Е, Вени, ти си Израел за своята майка. Тя те обича по начин, който не можеш да разбереш все още. Трудна съдба ще имаш, но кръвта ти е наполовина моя – ще оцелееш. Стига си се самосъжалявал, дете! Ти не помниш, но като малък се разболя тежко! Малкото ти телце понесе десет инжекции. А знаеш ли какво направи твоята майка?! Броеше белезите от инжекциите, целуваше ги и плачеше! Спри да я мразиш насила. И под пепелта някога е имало огън.

След тази история на баба, започнах да променям мнението си за своята майка. Опитах се да не я съдя, да забравя баща ми. И успях, почти. Започнах да излизам с приятели, да имам гаджета. Не оставих една тайна да определя живота ми. Но беше трудно. През седемдесетте и осемдесетте, когато бях ученик, хората съдиха самотните майки сякаш са вещици, които трябва да изгорят на клада, а децата им бяха обвинявани за това, че нямат бащи. Обществото беше жестоко към различните. Все едно съм искал тази съдба… Често се случваше да понасям Ада на семейните белези. Когато навърших осемнайсет, цял потоп от истини нахлу в душата ми. И тя бавно започна да се дави. Потъваше бързо и сигурно в реалността, която избягвах. Светът, който бях създал и беше мое убежище– започна да се руши. Малките камъчета от настоящето падаха върху големите камъни на миналото, които ме застигаха. Опитах се със сетни сили да изляза от този кошмар, но само истината можеше да освободи съзнанието ми. Осъзнах, че миналото нахлува в живота на човек, докато той сам не излекува раните си от него. Но това не беше моето минало. Намерих писмо. То не беше дълго. Нямаше име на подател, но аз разбрах, че в него става дума за баща ми: ,, Рафаела, повече не ни търси! Борис няма да се върне, починал е в затвора. Твоят Бог и моят Бог са един. Нашата Библия е свързана. Любовта, която искаме, е една. Но заради теб нашият син лежи без гроб.           
Писмото е било от родителите на Борис. Седеше под моя матрак. Но аз никога не го бях виждал. Някой се опитваше да ми даде насока. Да ми помогне. Но защо тогава? Каквато и да беше причината – това беше отговорът на моя въпрос. Разбрах къде е бил баща ми. Затворник. Но защо? Убил ли е някой? Какво престъпление е извършил? Защо никой не ми е казвал, че е починал? Надеждите ми, представите ми – всичко си отиде с няколко реда. Редове, от които почувствах омраза. Вина. Семейството на баща ми не ме е искало… А животът ми е ирония. Мислех си, че когато разбера къде е – то въпросите ще спрат. Ще го намеря и ще узная истината, която търсих. За пореден път бях поставен на кръстопът. Но това ли беше? Нито се чувствах освободен, нито спокоен. Тогава в себе си усетих гняв, който не бях изпитвал никога дотогава. Слязох при баба. Хвърлих и писмото. Тя се разплака:
– Прости ми, Вени, трябваше да ти го дам. Но сега отиваш в казармата, а аз не знам дали ще дочакам да те видя. Не исках и там да носиш тази тежест. Исках да знаеш, момчето ми, но не бях аз човекът, който да ти каже!
– Цял живот с майка ми ме гледате как търся баща си. Знаете, че исках да го намеря. Никога не отговаряхте на въпросите ми, а сега… Защо е бил в затвора, бабо? Като си тръгнала да ми казваш истината, кажи я цялата!
– Не мога да ти отговоря, Вени. Говори с майка си. Прости и живей! Запомни – нито един родител не иска детето му да плаща собствените му грешки. Така се случва. Ние успяхме да избягаме, майка ти се роди малко след Холокоста, но и тя изживяваше страховете ни. Виновна съм аз, момчето ми. Можехме с дядо ти да заминем за Израел, но обичахме България. Защо да я напускаме, като българите и евреите преживяхме заедно двете големи войни. И какво ли още не. Не съди майка си Вени, не е виновна, че носи своята окъсана душа.
Баба ми много се разстрои, а аз се обърках още повече. След три дена трябваше да заминавам и реших да си тръгна веднага. Не се сбогувах с никого. Оставих душата си там. Да не ми тежи по новия път. В казармата ми беше лесно. Имахме режим, имахме обучения. Там израснах и забравих за проблемите си вкъщи.  Получавах много писма от баба, но не ги отварях. Бях уплашен, че отново ще се върна към миналото. Страхът от истината е по-голям от страха от смъртта. Един ден получих писмо от майка си, а тя никога не ми беше писала. Реших да го отворя. Разбрах, че баба е починала. Много плаках тогава. През последната година се бях отдалечил от нея. Бях и ядосан, а вече я нямаше, за да и се извиня. Пуснаха ме за два дена от поделението и се прибрах. Това беше най-дългото и мъчително пътуване в живота ми. Домът без баба беше толкова пуст. А когато видях мама… Тя беше променена. Отслабнала. Лице от душевни бръчки. История без минало. Храм без икони. Красотата й беше избягала, а заедно с нея – и душата й. Мама се затича и ме прегърна. За първи път усетих, че ме обича. И двамата се разплакахме. Никога не бяхме се чувствали толкова нужни един на друг. Когато се пуснахме, видях в очите й спасение. Какво е станало в тази една година, когато ме е нямало, разбрах по-късно. Но винаги ще съжалявам за изпуснатото време. Време, в което говореше гордостта ми, а не обичта.
Погребахме я баба до дядо. Еврейските гробища бяха разделени от българските, но пък и българи, и евреи плакаха наравно за своята Ребека. Баба винаги казваше, че не етносът дели хората, не годините, религиите, а човешката алчност за кръв и власт. Тогава осъзнах какво е имала предвид. Не е присъда да си евреин, присъда е да мразиш и то присъда за душата – страшна и мъчителна смърт. С мама останахме само двамата вечерта. Тя беше сготвила пиле с картофи – моето любимо. Не хапна нищо, но ме гледаше с вълнение. Радваше ми се. Почувствах се специален гост в душата ѝ. Там беше топло, уютно и сигурно. Имах чувството, че не вечеряха Венони, който имаше съмнение в обичта на майка си и Рафаела, която погубваше себе се заради вина от миналото. Вечеряха двама приятели, на които им предстоеше нещо ново. Нов етап, който аз усещах и стара болка, която и двамата трябваше да надвием. Не продумахме нищо дълго време. Около нас имаше думи, които някой трябваше да почне да нарежда:
– Мамо, аз искам да ти..
– Нека първа аз. Писах ти, но от името на баба ти. Не съм те забравила и за един ден. Беше ми по-лесно да говоря с теб от нейните писма. Вие имахте много силна връзка. Аз оставих онова писмо… Но не бях права! Трябваше просто да ти разкажа. Не знам, откъде да започна. Аз никога не съм говорила за него на глас. Дори с баба ти. Дори със съвестта си. Борис Георгиев. Така се казва баща ти. Казваше, извинявай. – мама преглътна, все едно се опита да погребе онази тайна, която и самата тя не признаваше.Аз хванах ръката и. Тя ме погали по челото:
– Бях студентка в София и следвах българска филология. Още на първата лекция през вратата влезе момче с тесни панталони. Моите колеги го погледнаха осъдително. Знаеш, че не се гледа с хубави очи на такова облекло. Професорката го изгони. Прие го като неуважение към университета. А в мен нещо се пробуди и не знам защо, но и аз излязох след него. Не се познавахме, но има хора, които душата ти разпознава и като магнит се долепя до тях. Наистина думата е магнит, защото ние бяхме коренно различни. Той беше контактен, даваше всичко от себе си за идеите, в които вярваше. Рискуваше и се бореше без да мисли за последиците. А аз винаги мислех за всичко. Не смеех да дам път на емоциите си, защото се страхувах. Най-смелото нещо в живота ми беше, че го последвах. Но не, за да ме води. Не да съм му вярното куче. А да ме обича. И аз да го обичам. И в това време, в което те гледаха под лупа – аз чувствах свободата  в цялото си съществуване. Бях благодарна на Бог, че ми го изпрати. Нашата любов не беше забранена. Но ни осъдиха. Предупредиха ни, че ако не се разделим – ще стане тежко. Но ние се обичахме. Вярвахме, че това стига. Той се възхищаваше на моята майка. Всеки път разпитваше за Лагерите на смъртта. А баба ти се радваше, че отново българин спасява детето й. Тя мислеше, че никога няма да изляза от сянката на страховете си. С баща ти бягах срещу слънцето… Забравих, че може и да изгоря. Последният ни разговор не беше дълъг. Той ми каза: ,,Рафаела, ще взема и аз да повярвам в Бог. Щом има и мен кой да обича! Аз знам, че не съм лесен за обичане. Трудно е да се живее с мен. Но дори и в тишината търся да чуя как казваш името ми. Не е ли хубаво, че и Сизиф може за един ден да си почине. А аз си починах доста повече от ден. Остани смела, защото дъхът на смелия е въздух за умиращия”. Аз се засмях и си помислих, че пак ми развива философските си тези. А той е знаел. На следващия ден не го видях. Нито след това. Търсих го навсякъде. А всеки ми затръшваше вратата. Не е страшна самотата. И с отчаянието се справих. И да обичах можех, въпреки предразсъдъците – кои мои, кои чужди. Но без любовта на Борис се сринах. И още не мога да изляза от това състояние. Искам да се скрия. Да спра да виждам. Да чувам. Да забравя. А не става. И в годините винях теб, сине. Ти винаги си искал да знаеш как изглежда баща ти – виж се в огледалото. Ако копията не съществуват, то ти си изтрития спомен от моето съзнание.   Защо е бил в затвора? Знам, че това те мъчи. Аз цяла година не знаех къде е. Докато един приятел не ми каза истината. Ние с баща ти слушахме Beatles. Слушахме радио ,,Свободна Европа”. Правихме стачки. Не позволявахме да ни ограничават. Хората завидяха. Натопиха го за вандализъм. За човек, който осквернява университета, държавната собственост. Затова го вкараха в затвора. Присъда – свобода! Слънцето изгори него, а мен остави жива. Но живият се разпада по-лесно от мъртвия.
– Но той е победител, мамо…
– Сине, нито в историята, нито в любовта има победители и победени. Каква е неговата победа? Каква е моята? Единственото ценно, което ще оставим след нас, си ти! Животът, който съществува въпреки Холокоста. Въпреки раните от свободата. Въпреки различните народи, богове, религии. Въпреки онези хора, които решиха, че сме престъпници. Кой съди и кой присъжда? Той дори не разбра, че съм бременна. Но в мен остава надеждата да те гледа отнякъде. И да те обича. Всяка вечер се моля на Бог Борис да те закриля. Аз продължавам да го обичам. И знам, че и той ме обича. Тишината, която той остави в мен беше за малко. След него се роди ти и аз отново намерих смисъл.
– А неговите родители не са ме искали, нали?
– Те не знаеха, че те има. Аз не им казах след онова писмо. Но с годините разбрах думите на другата ти баба. Аз също станах майка. А нейният син дори няма гроб. Тя единствено го оплакваше в душата си. Така си остана Борис. Покриха го този случай. Било е инцидент. Не съм търсила отмъщение. Ако го направя, този кръг на омразата и вината  ще стои завинаги отворен. Какво тогава съм научила от историята си?! Някои неща е по-добре човек да не знае. Или  все още в крайчето на своето сърце – да таи една малка надежда. А и баща ти не беше човек, който да положим в земята. Да има плоча и ние да плачем на нея. Той никога не би одобрил радвал. Наричаше гробовете – паметници на болката. Простила съм им, Вени. Прости им и ти. За родителя по-голяма мъка няма от загубата на дете. Не бъди и ти съдник!
От този разговор минаха трийсет години. Вече съм на петдесет. Но и в момента слушам ,,All you need is love” на Beatles. След казармата записах и аз българска филология. Майка ми беше много щастлива, защото след като е забременяла с мен, се е отказала от образованието си. Там се запознах със съпругата си, която разлисти последното клонче на надеждата и сега имам цяло родословно дърво. Аз съм горд син на еврейка и българин. Реших да простя на майка си. И да я обичам. Както и тя обичаше мен. Не съм търсил нищо повече за баща ми. От спомените на мама го опознах. Имам представата за този човек. Това ми стига. И днес ходя при майка си. За жалост – на нейния гроб. Поставям цветя и отнякъде чувам усмивката и. Понякога тайно се надявам, че ще видя баща ми там. Че може никога да не си е отивал, но… после въздъхвам. И виждам как синът ми хвърля върху себе си есенните листа. А след това се смее и ме вика. Хваща ме за ръката и двамата продължаваме напред. И в Израел отидох. Сбъднах мечтата на баба. Но най-ценната и мечта беше – да не бъдем съдени за нашето минало. Днес съм благодарен. Душата ми е чиста. Пътят ми е честен. Това остава след човека. И нито един затвор не може да му го отнеме. Аз извървях своя път от Холокоста до Израел –  връщайки се напред. Щастлив съм, щом синът ми има с какво да се гордее. След неговата поява – всички ценни въпроси намериха своите отговори. Той се казва Вениамин. И заедно с него откриваме себе си! Аз написах своята Библия. Моята Библия е за баща ми. И в нея обединени вървят Рафаела и Борис! Отдадени на лъчите на любовта си. И дълбоко в тях светя аз. Амин!

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad