СКЪПА МАМО…
Вратата изскърца и се отвори победоносно.
-Най-после! Таванът е наш!– възтържествува Сабетай.
-Така си и знаех – прошепна, оглеждайки се с любопитство, приятелят му Емо – тук вероятно се крият неща, за които не сме и подозирали! Наистина ли не си идвал тук досега? Не мога да повярвам!
Децата пристъпиха внимателно по стария дървен под. Беше прекалено тихо. Чуваше се само издайническото скърцане на дъските под краката им. От малките триъгълни прозорчета си проправяха път няколко лъча светлина, които загадъчно се пречупваха в купищата кашони и в прашните лавици, отрупани с книги.
-Да започнем от тук! – предложи Сабетай.
Без да се бавят повече, двете момчета се захванаха да ровят из кашоните. Не знаеха какво точно търсят, но бяха убедени, че сред вехториите се крият съкровища.
След броени минути Емо и Сабетай вече бяха попаднали на първите си находки. Емо с широко отворени очи разглеждаше една стара сабя в черен калъф, а Сабетай държеше някакво дървено сандъче. На пръв поглед то изглеждаше невзрачно, но момчето бе привлечено от изящните фигури, резбовани по него.
Двете момчета седнаха на пода, всеки със своята придобивка. Докато Емо разглеждаше сабята, прокарвайки пръст по острието, Сабетай нетърпеливо повдигна капака на сандъчето. Вътре намери купчина листи, обвити в дебела агнешка кожа и завързани с тънко червено конче. На кожата бяха гравирани инициалите: „Н. В.“. Това предизвика любопитството на Сабетай и той внимателно развърза овехтялата връвчица. Старите листи бяха изкусно изписани. Почеркът му изглеждаше някак познат. Сабетай се намести до прозорчето и се зачете.
12.07.1939
Скъпа мамо,
От една седмица съм във Видин. Пътят беше дълъг и изтощителен, но мисълта за идните месеци ми дава сила.
Подготовката ми за пътуването е в ход. Започнах да усвоявам основите на земеделието. Знам, че ще са ми от полза. Прекарвам време и в изучаване на Иврит. Обетованата земя изглежда все по-близо!
Надявам се, че всички вкъщи са добре!
Нисим
Сабетай осъзна, че в ръцете си държи стари писма, които баща му е писал до своята майка. Тази мисъл премина като пареща тръпка през цялото му тяло. Той измъкна още едно писмо от купчината.
15.11.1940
Скъпа мамо,
Не съм ти писал отдавна и сигурно си разтревожена. Истината е ,че последните седмици бях силно обезпокоен от събитията в Полша. Слуховете за въвеждане на Закон за защита на нацията у нас смути сърцето ми още повече. Разтревожен от тези вести, направих опит да избягам в Палестина. Миналия понеделник се скрих в потегляща за там гемия. Планът ми обаче бе осуетен. Преди да потегли гемията, на нея беше извършена проверка и бях разкрит.
Знам, че споделеното от мен ще угрижи още повече сърцето ти, но се чувствам длъжен да ти разкрия своите планове. Реших да не се отказвам. Скоро от пристанището на Варна тръгва друга гемия. Заедно с евреи като мен ще потеглим за Отечеството на 3 декември. Надявам се, следващото писмо да ти пиша от земята на предците ни.
Твой син,
Нисим
Сабетай нетърпеливо разгърна следващите листи.
15.12.1940
Скъпа мамо,
Жив съм! Предполагам, че новините за корабокрушението на „Салвадор“ силно са те разтревожили. Това наистина бе страшна трагедия! На кораба бяхме 380 мъже, жени и деца.
Качихме се на прогнилата гемия, която се оказа без двигател. Влекачи ни издърпаха донякъде, след което бяхме оставени по течението. За нещастие, след като минахме Босфора, се разви ужасна буря. Вълните разбиха кораба в подводни скали, той се разцепи на две и потъна. Заедно с него, морските дълбини погълнаха и още 200 сънародници. Оцеляхме само 123 души.
Всеки момент ще потегля с влак към България. Надявам се, че всички сте добре!
Нисим
Сабетай беше повлечен от силното течение на бащините си истории. Беше се пренесъл в някакъв друг свят – в света на татко си, и преживяваше описаните събития заедно с него. Момчето с трепереща ръка бързо прехвърли писмата и стигна до последните в купчината.
07.03.1943
Скъпа мамо,
Последните седмици тук са изключително трудни. Чувствам се сломен – отвътре и отвън. Освен тежкия физически труд и непосилния обем работа, в трудовия лагер живеем в мъчителни условия. В лагера плъзна нова, поредна епидемия. Храната е оскъдна, а проблемът с въшките нараства. От няколко дни се появи и малария.
Сърцето ми не може да намери мир. Да, условията и тежкият труд в лагера са потискащи, но не и колкото мисълта за депортация. Мисълта за съдбата на нашите събратя в Македония е ужасяваща. А реалната опасност това да сполети и нас, не ни дава и миг покой.
Нисим
Сабетай остави кутията настрана и се загледа през прозореца. Навън бе вече тъмно, а приятелят му Емо си бе тръгнал. Сабетай не беше усетил, че вече е останал сам в притихналия мрак на тавана. Като ням покровител, луната блестеше над задрямалите селски къщи. Тишина обличаше празните улици, а по вечерното небе потрепваха няколко ярки звезди. Това небе! Колко ли молитви е спотаило в себе си? Мълчалив свидетел на много човешки съдби, то е скътало в своята безбрежност и болки, и радости, и мечти…!
Сабетай остана неподвижен, облегнат на стената известно време. Стоеше и размишляваше. Малка сълза се търколи по бузата му. После по пътечката след нея се плъзна още една. Той погледна нагоре и тихичко прошепна: „Благодаря!“. Да, беше благодарност към баща му, към неговата сила и борбеност. Благодарност и към Небесния му баща. Благодарност за безценния им дар. Момчето бавно зачете и последното писмо
Мила мамо,
Сълзи от радост напират в мен, докато пиша това писмо! Избавени сме! Само преди месец положението изглеждаше безнадеждно. Започнаха арести. Вагоните за депортацията бяха подготвени, списъците с имена – съставени. Но ето, че се намериха човечни българи, които се застъпиха за нас и извоюваха нашето спасение!
Преди малко се прибрах у дома. Все още целият треперя от вълнение!
Заедно с още бургаски евреи ще се съберем в синагогата да отпразнуваме, макар и тихо, Избавлението!
Базирано на истинската история на Сабетай Варсанов и неговия баща – Нисим Варсанов.