Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Теодора Димитрова Бакърджиева, 18г., 134 СУ „Димчо Дебелянов” – София

Корабът „Струма“

Пристанището беше тихо в студената декемврийска нощ. Влагата обикаляше корабите и търсеше своята жертва. Доковете бяха замръзнали и хлъзгави от постоянно обливащата ги вода. Чуваха се само вълните. Зад един от стълбовете момче, около двадесетгодишно, бе приклекнало, свило се в дебелото си палто; от устата му излизаше честа и накъсана пара. Дишаше тежко като стар пушач, а в ръцете си държеше малка кожена чанта с видима липса на каквото и да е съдържание в нея. Постоянно въртеше глава.Явно се оглеждаше за нещо. Тишината продължи да изпълва цялото нощно пространство. Момчето се изправи и забърза надолу по дъсчената пътека. Краката му бяха готови да се затичат, но ледътпо който стъпваше, не му позволяваше. Продължаваше да диша тежко, раменете му бяха свити напрегнато, а лицето му излъчваше болката на хиляди души. На гърдите му бе закачена голяма мръсна звезда. Внимателно започна да се придвижва по заобиколните докове, когато изведнъж рязко се спря пред един от корабите. От него стърчаха три мачти, неотворени. В краябе изписана една дума, избледняла, но четяща се – „Струма“.

Момчето втренчено оглеждаше кораба, сякаш очаквашенещо. Минаваха минути, но нищо не се случваше. Вятърът удряшеголата му кожа. То започна да трепери, но не от студа. Притеснението обви цялото му тяло, гърдите му се повдигаха все по-тежко, а ръцете му трепкаво се свиваха в юмруци и се отпускаха. Бе стиснало челюстта си, а очите му блуждаеха в очакване на някакви действия.

След дванадесет минути, които то проследи на малкия си ръчен часовник, се появи силует, мъжки. Момчето бързо бръкна в чантата си и припряно извади два листа – единият, по-малкият, беше паспортът му. Имаше негова снимка, aдо нея бе изписано името му – Давид Столяр. Другият лист бе неговият билет за пътуването му с кораба. Върху хартията ясно бе написан денят на тръгване– 12-ти декември 1942 г. Вдигна двата листа нагоре към мъжкия силует. След малко бе спусната стълба. Давид даде воля натежката си въздишка, която дълго бе държал в себе си. Почти се усмихна. Изкачи се по стълбата и влезе бързо в пределите на кораба. Към него се приближи непознатата мъжка фигура, която вече се виждаше малко по-ясно. Мъжът го огледа и му направи знак да го последва.

Двамата слязоха по късо стълбище, което ги отведе в голямо пространство. Очите на младежа се разшириха и започнаха да обхождатнаоколо. Въпреки че бе тъмно, той можеше да види стотиците хора, които се бяха скупчили – възрастни, семейства с малки деца, мъже и жени, момичета и момчета. Чуваше се тих плач от много места, или шепот. Давид усещаше и едно надвиснало мълчание в част от присъстващите. Докато вървеше между тях, те обръщаха погледите си към него – всичките изпълнени с притеснение, тъга, тегота и най-вече със страх. Те бяха негови братя, негова кръв, с неговата съдба. В гърлото му се надигна буца, която той с усилие успя да задържи.

Човекът, който го посрещна, го съпроводи до края на помещението. Там се отвори малко пространство между многото народ.

–  Аз съм капитан Григор Тимофеев Горбатенко – обърна се към момчето мъжът. – След два часа тръгваме. Ще получите храна и вода след изгрева. Пътуването е 14 часа до Босфора. Настани се удобно.

 –  Добре. – отговори кратко Давид. Само толкова знаеше на български. Бе живял в бесарабските предели на Румъния и познаваше българи от този регион, които бе слушал как си говорят,и бе научил малко от езика им.

 –  Ти не беше ли румънец, момче? – зачуди се Горбатенко. Не изчака обаче отговора, а тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

Младежът седна до стената. В кораба бе студено, но едновременно с това и задушно от събралия се народ. Давид се присви в палтото си и скри лице. Едва сегададе воля свободно наскръбта си, насъбрала се в него от дълго време, и сълзите тръгнаха по лицето му.

Къде отиваше? Дали нямаше да ги хванат, преди да тръгнат? Дали щеше да стигне? Как ще се оправи сам в Палестина? Ами баща му? Бе му купил билета за този кораб с всичките си останали пари. Какво щеше да се случи с него нататък?

 –  Ей, момче! – чу Давид до себе си глас и бързо вдигна глава. Видя възрастен мъж, около шейсетте, с лице, цялото в бръчки, които определено го състаряваха. Човекът го гледаше с приветлива усмивка. Говореше му на добре познатия иврит и това някак успокои затуптялото сърце на младежа. – Защо си оклюмал така?

Давид не можа да разбере въпроса му, предвид ситуацията, в която се намираха и двамата.

  –  Страх ме е – отговори откровено.

  –  Не бой се, не бой се! Тук сме добре. Отиваме в Палестина, момче, в Палестина, в нашата земя, обещана ни от Бога. Трябва да си щастлив!

Столяр се опита да отговори с усмивка, но теготата лежеше в сърцето му и нямаше да се махне, докато той нестигнеше там,на своя земя. Трудно му беше да се довери на когото и да било.

Възрастният потупа момчето по рамото и отново се облегна на своята малка частица стена. Звездата на гърдите му бе голяма и чиста. „Той я носи с гордост“ – помисли си Давид.

Събуди го нечий силен плач, но не му направи голямо впечатление, тъй като това често се случваше. По-скоро се притесни заради факта, че отново бе заспал. Откакто се  качи на кораба, често задремваше, без да се усети. Отдавна бяха изминали обещаните 14 часа до Босфора. Всъщност вече пътуваха от10 дни. Намираха се някъде посред моретосъс силно намалели запаси от храна и вода. Погледна часовника си. Бе четири следобед. Хората наоколо дремеха в безсилието си като него, други плачеха в отчаяние. Събра воля, стана и тръгна, внимавайки да не настъпи някого. В края на помещението се озова пред врата, която беше леко открехната и водеше към капитанската каюта. Долови, че там се провеждашенякакъв трескав разговор:

–  Няма да успеем да стигнем – чу се нечий глас. – Двигателят отказва съвсем.

–  Знам, Диков! – Давид успя да различитембъра на капитана. – Но не мога да оставя тези хора да умрат! Ще ги докараме до Палестина и нямаме право на провал. А ти като помощник-капитан ще помагаш.

–  Капитан Горбатенко, не мислете, че аз искам да умрат, но…

 – Няма „но“, Диков, без „но“!Загубих цялото си семейство. Не желая да срещам повече смъртта, освен ако не е моята. Буксирът вече идва насам.

Капитан Горбатенко се отправи към вратата и при излизането сиедва не удари Столяр с нея. Погледна го объркано и явно притеснено, че бе чул целия разговор. Огледа го още малко и го подмина, но след няколко крачки се спря. Без да се обръща, каза:

–  Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви спася, момче!

Обещаният буксир пристигна чак след два дни и довлече „Струма“ само до Истанбул, където трябваше да бъде ремонтиран двигателят на кораба.Противно на всички очаквания обаче в продължение на повече от месец не дойдоха майстори, въпреки че бяха събрани златните пръстени на всички жени на кораба, за да се плати поправката. Самият Столяр вече не можеше да проследи времето, тъй като през по-голямата част от денонощието или спеше от липсата на сили, или се опитваше да помага на българския екипаж да успокои пътниците. От провизиите бяха останали плашещо малко запаси. Глад и дизентерия се бяха промъкнали на кораба и започваха да отнемат животите на по-слабите.

Давид успяваше да подочуе някои от разговорите на капитан Горбатенко, който се свързваше с турските власти и се опитваше да осигури позволение евреите му да преминат през границите на държавата. Гласът му, макар и дрезгав и болнав, се разнасяше из целия кораб. По някое време между хората се чу радостен слух, че ще пуснат поне децата под единадесетгодишна възраст, които бяха голяма част от останалите живи пътници– около стотина. Тази надежда обаче умря прекалено бързо, след като в един пореден смразяващ ден се разнесе познатият глас на капитана, който извика в неверие и недоумение новината, че връщат „Струма“ обратно в България.

  –  Но ние нямамеработещ двигател! – изкрещя Горбатенко. – Как се предполага да стигнем дотам?! Корабът е развалина. Не може да мине и сто метра.

Всички се разбунтуваха. Самият Давид се качи на горната палуба и започна да крещи към близкия турски бряг, на който се бяха наредили десетки войници, сякаш пазеха боен вражески кораб. Някои от пътниците взеха да замерят с каквото могат турците.Това видимо и доста сериозно ги ядоса и ги накара да се качат на „Струма“.Захванаха да бият с палки и голи ръце всеки, дръзнал дазастане на пътя им. Битката бе абсолютно неравностойна, затова и войниците с лекота успяха да натикат всичкия останал народ на долната палуба, заедно с екипажа, който се бореше рамо до рамо с евреите. Залостиха ги вътре, събрани като сардини. Не след дълго буксир се появи и закачи отново кораба, завличайки го обратно в морето.

Хората стенеха, крещяха и се бореха с всички останали им сили да отворят залостената врата. Истинкият ужас обаче се появи, когато изведнъж движението спря. Чу се шумното откачане и отдалечаване на буксира. Когато най-сетне мъжете успяха да отворят вратата, начело с Давид, само установиха, че корабът е изоставен в открито море. Турският бряг не беше толкова далеч, но разстоянието бе почти безкрайно за един счупен плавателен съд. Всички евреи започнаха да викат след буксира, молеха го да се върне. Плачевните им гласове огласяха сякаш цялото земно пространство, но никой не ги чуваше. Единственото, което успя да направи Давид, бе да се строполи на студения тенекиен под на „Струма“ – техния общ гроб. Капитан Горбатенко застана до младежа. На лицето му се четеше отчаяние и това още повече стресна Столяр…

Нощта настъпи и всички се прибраха. Всеки се бе свил и оплакваше положението си. От капитанската каюта се чуваше разпален разговор:

 –   Няма какво повече да направим, капитане – заключи помощник-капитан Диков. – Вече е 23-ти февруари. Навън е люта зима. Нямаме нито храна, нито вода. Дизентерията убива хората, а корабът едва ли ще бъде поправен.

 –   А ти какво предлагаш, Диков? Сега надеждата е единственото, което ни остана. Аз ще продължа да се надявам, каквото трябва да направиш и ти. Ще се борим да намерим решение.

Капитан Горбатенко не искаше да се остави на мисълта, че всичко е свършило.

Давид Столяр бе изгубил сили. Искаше да помага, но усещаше как заразата скоро ще достигне и него. Продължаваше да седи на своето малко място, което му бяха дали преди три месеца, когато се бе качил на този кораб. Погледна надясно, където бе седял възрастният мъж с голямата усмивка на лицето си. Нямаше го. Бе умрял още преди месец от глад.

Лицето на Давид бе хлътнало и бледо. Под очите му се очертаваха дълбоки сиви кръгове. Клепачите му едва стояха отворени, а устните му бяха сухи и се лющеха. Цялото му тяло трепереше от студ и болнавост. В главата му се въртеше една и съща мисъл – „Нека смъртта ме вземе по-бързо“.

Не можеше да стои буден много време, въпреки силния глас на Горбатенко, който звънтеше навсякъде, въпреки миризмата на смърт и въпреки люлеенето на кораба. Тялото му все повече отслабваше. Затоваи отново заспа.

Бе събуден от силна светлина, бурен вятър и студ. Мислеше, че още сънува, когато видя как лети, съзирайки мрачното небе, което все още не се бе осветило напълно. След секунди падна в хапещата леденина на морето. Осъзна, че нищо от това не е сън. Трескаво изплува на повърхността. Тялото му бе обвито от лед. Ушите му пищяха. Очите му не можеха да фокусират. Ръцете и краката му веднага се вкочониха и едва се задържеше над водата. Забеляза до себе си дъска и доплува до нея. Тогава се огледа и всъщност разбра какво се бе случило: корабът го нямаше. Бе се разбил на хиляди парчета. Хората пищяха и се мъчеха да останат на повърхността. Виковете им огласяха сякаш цялото море.

Минаваха часове, а никой не идваше. Мъже и жени около Столяр се вледеняваха и едно по едно телата им се спускаха в морската дълбина. Самият Давид дишаше тежко, хрипаше, докато дробовете му, замръзнали, се опитваха да работят. Цялото му тяло бе вкочанено. Съзнанието му едва работеше. С всички сили се опитваше да остане буден, защото знаеше, че заспи ли – умира.

По някое време до себе си съзря нечие тяло, от което се чуваха същите хрипания. Успя да различи лицето на помощник-капитана Диков, който също позна Столяр.

  –   Не можахме да ви спасим – каза накъсано Диков. – Удариха ни. Удари ни торпедо.

След минути тялото на Диков също се спусна към морското дъно.

Давид продължаваше да се крепи. Вярваше, че ще дойде помощ. Гледаше в далечината, където се виждаше брегът на Босфрора. Очакваше спасителни кораби, но такива не идваха, а всички гласове наоколо замлъкнаха. Никакъв плач или вик. Плаваха единствено останки от кораба и безжизнени тела.

Денят мина и нощта се появи след него с още по-страшен студ. Столяр стоеше буден и продължаваше да таи надежда. Трябваше да успее да оцелее, след като толкова хора се бяха борили за неговото спасение – баща му, Горбатенко, Диков…

На сутринта, когато слънцето започна да огрява небето, от силите на Давид не бе останало нищо. Очите му се затваряха и той бе готов да се предаде. И изведнъж усети как някой го издърпа. Щом отново отвори очи, видя турското знаме над себе си, чу непознат говор. Погледна към водата, където бе дъската, върху която се бе държал цяло денонощие. На нея, с малки, но видими букви, успя да различи думите: „Генерал Горбатенко“.

194 - 4

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad