Вяра, надежда и любов
През един пролетен ден, семейство Смит се наслаждаваше на спокоен неделен следобед в техния апартамент, намиращ се на една от най-емблематичните улици в центъра на Бургас – ,,Богориди”. През широко отворения прозорец на всекидневната им навлизаше свежият морски бриз, съпроводен от нежни птичи песни. В същата тази стая, около масата, седяха Авен, Клаус и техният внук – Божидар.
Въпреки тежкото си минало Авен бе запазена и нежна дама. Белите ѝ коси бяха прибрани в стегнат кок, а сините ѝ очи гледаха с любов към съпруга и внука ѝ. Тежкото минало на бившия ветеран от Втората световна война, Клаус Шмит, бе отговорно за загрубелия му външен вид. По лицето му личаха множество белези и още по-страшно – едно от красивите му кехлибарени очи липсваше. Поради тази причина носеше черна превръзка от лявата си страна. Но това не скършваше за миг неговия дух. Даже напротив – той имаше много добро чувство за хумор и навика всеки път, когато разказва някакъв виц, да приглажда прошарените си коси. Божидар пък, техният внук, бе едро и високо момче. От време на време мяташе глава, защото гъстите му тъмни коси скриваха пъстрите му очи.
– Дядо, може ли да ти задам един въпрос? – Попита Божидар.
– Да, Боби, кажи моето момче.
– Ще ми разкажеш ли за белезите по лицето си. Но моля те, бъди откровен.
Клаус се усмихна и позасука мустака си. Той се изправи и коцуквайки се насочи към спалнята. Забелязала объркването в очите на своя внук, Авен се обади:
-Дядо ти е намислил нещо. Изчакай го и си изяж ругалаха, топли са най-вкусни.
Божидар така и направи. Не след дълго дядо му се върна. Той остави в ръцете на своя внук малка дървена кутийка и се настани до него.
– Отвори го, дядовото! – Подкани го възрастният мъж. Младежът сякаш това и чакаше. Пред него се разкри орден за храброст от немската армия.
– Първата ни среща с дядо ти не бе като по филмите. – Започна Авен. За първи път зърнах очите му на 16 март 1943 в лазарет, близо до Аушвиц. По това време бях мобилизирана на фронта като военен лекар. Дядо ти дойде за промивка на раните си и така се запознахме.
Клаус погледна нежно своята любима.
– Баба ти още от първата ни среща ме впечатли. – Рече Клаус. Затова всеки ден, когато бяхме в столовата, сядах до нея, защото топлия ѝ поглед и меден глас стопляха сърцето и душата ми. Макар и за миг се откъсвах от онази анархия, която цареше навън, и тайничко таях надежди, че след края на войната ще бъдем заедно.
– Но, не всичко в този живот е цветя и рози, Боби. – Каза Авен. Както знаеш – баба ти е еврейка. За да не ме убият, бях сменила гражданството си, говорех на немски, за да не ме заподозрат. – Бабата на Божидар въздъхна. Ала някой бе разкрил самоличността ми и на 01 януари 1944 дойдоха и ме арестуваха. Ден по-късно ми съобщиха, че ще бъда изпратена в лагера в Аушвиц. Оттам нататък знаех какво ме очаква. Мъчно ми бе за дядо ти, защото бях се привързала към него макар и за това кратко време.
– Аз обаче, научих какво става и задействах операция за спасение на баба ти. – Каза Клаус. Пазачът ми беше приятел, но с малко подкуп успях да я освободя, броени часове преди да я конвоират за Аушвиц.
– А, дядо, ти като си познавал баба съвсем отскоро, защо си решил да ѝ помогнеш? Не си ли се страхувал за живота си?
– Боби, дядовото, да знаеш на какво съм станал свидетел на фронта. Една спасителна мисия за моята любима ли ще ме уплаши? Също така усещах, че Бог ни закриля и иска да сме заедно. Та като дойдох, баба ти не можа да повярва на очите си. Нарече ме луд и ми каза да си тръгвам преди да е станало късно. Аз не ѝ обърнах внимание естествено, казах ѝ да мълчи и отключих килията ѝ. И ето ни. Двама младежи понесли се по пътя на свободата. Даже имах план за живота ни. Но, Боби, всяка история има своето ,,но“ и ето, че тук идва моето. В една студена февруарска нощ се намирахме в град Бон. Лазехме като мравки по земята, за да не бъдем забелязани. Вървях по-напред, за да може, ако има опасност да известя баба ти да има време да се скрие. В миг близо до мен избухна граната. Явно някое животно я беше закачило. От взрива пострада лицето ми. От болката съм изгубил съзнание.
Тежка кашлица из гърдите на Клаус прекъсна разказа му. Авен веднага му даде чаша с вода и го потупа, за да се увери, че нейният любим е добре. Божидар пък гледаше дядо си в захлас, чакайки завършека на разказа му.
– Пардон, моето момче. Но ето, че Бог ме бе опазил. Като дойдох на себе, осъзнах, че съм на някакво непознато място. А до мен на стол, държейки ръката ми, спеше баба ти. Понечих да стана, ала тя веднага ме усети и ме възпря.
– Една мила старица ни беше приютила. Съжали ни. Каза, че евреите с нищо не са виновни, че и те са божии чеда. Още повече съжали дядо ти, като и разказах защо е ранен и че му трябва помощ. Даде ми каквото имаше и в домашни условия се налагаше да го закрепя. За жалост не спасих едното му око, но за сметка на това той остана до мен жив и здрав. – Допълни Авен.
– Загубих окото си, но в замяна получих сърце, което ме обича както и аз него. – Каза Клаус. А милата старица ни приюти до края на войната. Живееше сама, защото този ужас бе погубил семейството ѝ. В знак на благодарност ние ѝ помагахме.
– След време дочухме, че жители на Бон ще имигрират в България. С дядо ти решихме да заживеем в тази мъничка, но спокойна държава. – Допълни Авен. Първо се установихме в София, но там не ни хареса. В последствие се преместихме в Бургас. Аз работех в местната болница, а дядо ти преподаваше немски език. След време, като се устроихме, се родиха майка ти и вуйчо ти Кайн.
– Трудно беше докато свикнем с българския език. – Засмивайки се, допълни Клаус. Хората тук са много добродушни и гостоприемни.
– А, дядо, ти нали си избягал от фронта, как така имаш орден за храброст? – Учудено попита Божидар.
– Преди да избягам, бях спасил някакъв генерал. Той написал препоръка за мен и около петнадесет години след войната получих това по пощата.
Авен пък хвана ръката на своя любим и я целуна нежно.
– Тежък бе нашият път с баба ти, но аз спасих нейния, тя спаси моя живот. И благодарение на милата старица от Бон ние ще бъдем заедно, колкото Бог ни е отредил.
– Бог също ни спаси. – Каза Авен и сложи още сладки в чинията на Божидар.