Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Стефания Стефанова, 10 клас, ПГС „Христо Смирненски“, гр. Кърджали

Доброто в трудно време

 

                                                                  „Човекът обича своите спомени и често търси разговори с тях, но има спомени, които гоним, а те не ни напускат пак. Като нахални събеседници и злобно те седят с нас, където и да сме…“

                                                                     Откъс от поемата „Девети март“ на Симчо Исаков

         На стената, в дневната на къщата от моето детство, виси старинен часовник. Стрелките му сякаш са замръзнали. Стрелки, които приличат на безпощадни копия. Те бавно се размазват пред погледа ми. Оглеждам стаята, обръщам лице към прозореца. Всичко изглежда толкова нереално, като в кошмарен сън. Навън се чуват гласове. Отначало далечни, а после все по-близки и по близки: „Вън евреите“. Тогава все още не знаех, че се беше вдигнала невидима завеса и аз се намирам на непозната сцена, за да стана част от една трагедия, която щеше да продължи цели три години.

          Всичко започна през януари 1941 година. Тревога и смут се усещаше по улиците на София. Хората вървяха забързани, разминава се без поздрав и усмивка. В последните месеци, у дома все по-често започнаха да се събират колеги и приятели на татко. Лицата им бяха угрижени и разтревожени. Оживено обсъждаха събитията около Втората световна война. Коментираха новините за ужасяващото положение на евреите в Европа. Говореха, че нещо лошо се готви и за българските евреи…Никой не знаеше, че опасенията за дебнещата  заплаха ще ни достигнат толкова бързо.

          Една студена вечер, в края на януари, баща ми се върна вкъщи със смразяваща новина.  Беше влезнал в сила Закон за защита на нацията, със специален раздел, За лица от еврейски произход. С този закон се отнемаха почти всички права на евреите: правото да гласуват, да заемат държавни длъжности, да участват в управлението, да упражняват свободни професии, да имат собственост, да сменят местоживеенето си без позволение, да учат във висши заведения…Тате продължаваше да обяснява, но аз вече не го слушах. В главата ми се въртяха куп въпроси, на които не намирах логични отговори. Не бях достатъчно голяма, за да разбера какво точно става. Но ясно разбрах, че този закон отнемаше правото на евреите да живеят като пълноправни  граждани на страната. Разбрах, че отнемаше щастливото ми детство, мечтите ми. Питах се: „Защо наказват само нас?“ Знаех, че съм еврейка, но с нищо не се отличавах от другите. От векове евреите живеят в тази държава, съвместно с различни етноси и никога са нямали проблеми. „Как така изведнъж, само ние се оказахме врагове и заплаха за страната?“ Страната, за  която дядо ми и много други евреи, наред с българите, са били убити на фронта, за да я защитят. Нямах отговор. Но на улиците вече бях видяла надписи, „България за българите – вън чужденците“. Чужденците бяхме ние, евреите. Не! Ние бяхме като всички останали. Нямахме вина, че сме се родили евреи.

           През следващите месеци се наложи да порасна бързо, да стана „зрял“ човек и да се науча да се справям с всички несгоди и опасности. Езикът на омразата завладяваше все повече слоеве от обществото и го тровеше с вредната си пропаганда. Всяка седмица се издаваха нови наредби и нови забрани. На вратите на жилищата, в които живееха евреи, поставиха табели с надпис „Еврейско жилище“. Още по-голямо унижение беше задължението, всички евреи над десет години да носят жълта шестоъгълна звезда на видно място на дрехите си. Тази звезда, която беше символ на нашата вяра, сега служеше за знак и контрол. Срамен белег, че сме „низша“ категория хора. Безправни същества. Произволът и насилието срещу евреите бяха безнаказани.  На улицата ни заобикаляха и гледаха с подозрение и презрение. Много често бранници чупеха прозорци и обираха еврейските домове, обиждаха и се подиграваха, нападаха възрастни хора и деца, полицаи биеха и арестуваха евреи без причина. Спомням си, един ден по нашата улица минаваше млада майка с малко дете. Насреща се зададе полицай и започна да крещи на жената: „Ти, мръсна еврейке, защо не ти виждам звездата?“ Започна да я дърпа за ръката „Тръгвай с мен за участъка.“ Жената се опитваше да обясни, че вятърът е обърнал палтото й, но той продължаваше да я обижда и дърпа. „Лъжкиня. Тръгвай за участъка. Там ще те науча как се крие звезда.“ Детето се изплаши и се разплака силно, но и това не трогна полицая. Отведе ги в участъка. Насъбраха се хора. Един мъж се опита да защити жената, но полицаят го блъсна и заплаши, че ще арестува и него. Всички се разпръснаха. Страхът караше хората бързо да се отказват от конфликти с властта. Но имаше и такива, които не се отказваха. Като моята приятелка Мария, Тя ме защитаваше от момчетата, които  ми се подиграваха и бутаха по коридорите в училище. Понякога Мария поставяше нарисувана жълта звезда на своите дрехи, в знак на солидарност, и ги предизвикваше да застанат срещу нея. Имаше няколко учители, които я наказваха, но тя не спря да ме подкрепя. Сега дори не можех  да я поканя на гости. Беше забранено на българите да посещават еврейските домове и да разговарят с тях. Някои от нашите познати  започнаха да ни отбягват. Не, че ни мразеха. Страхуваха се за себе си и семействата си. Не им се сърдехме. Ако някой ги издадеше в полицията, ги очакваха глоби и строги наказани. Страхът пускаше отровните си пипала  и превръщаше хората във врагове.

           Затвориха и конфискуваха адвокатската  кантората на баща ми. Нямаше право да практикува професията си. Търсеше каквато и да е работа, но никой не смееше и не искаше да наема евреи. Парите започнаха да намаляват. Любимите ни вечери около масата, изпълнени с шеги и весел смях, бяха заменени с кратки разговори и мълчание. Татко не се предаваше и ни уверяваше, че ще се справим. Но и тази  искра надежда изчезна, когато банките закриха всички еврейски сметки, наложиха голям имотен данък, конфискуваха всички ценни вещи, които евреите притежаваха- злато, бижута, коли, мотоциклети…Взеха дори телефоните и радиоапаратите, за да нямаме връзка помежду си и да не слушаме новините. Въпреки трудностите, бяхме благодарни, че сме живи, че сме заедно и все още имаме покрив над главата си.                                                                  

           Не разполагахме с много средства, но и без това можехме да пазаруваме  само в магазини определени за евреи, в които липсваха дори най-необходимите продукти. На вратите на другите –  пълни със стока, висяха табели „За кучета и евреи-забранено“. Често сънувах, че ям парче   шоколад, който така много обичах, и той се разтапяше в устата ми или, че изяждам цяла ягодова торта.  Опитваха се освен от свобода, да ни лишат и от храна. Забраниха да се движим в центъра. Можехме да минаваме само по определени за нас улици. Нямахме право да посещаваме паркове, заведения, кина и театри. Имаше и вечерен час. Патрули от полицаи и доброволци обикаляха улиците и се справяха жестоко с нарушителите. Само баба Мила, която по-рано помагаше на мама в домакинската работа, не се страхуваше от наказанията. Тя беше станала част от семейството ни. Грижила се е за мен и малкия ми брат Арон още от раждането ни. Въпреки забраната, идваше вкъщи и нищо не можеше да я спре. Няколко пъти я викаха в полицията и я предупреждаваха да не се среща с „чифутите“, но тя продължаваше да ни помага.. Ругаеше „проклетниците“, както тя наричаше всички, които правеха живота ни толкова труден. Отделяше от оскъдните си средства и ни купуваше това, което ние не можехме – захар, яйца, мляко, сирене, брашно, а понякога шоколад за мен и Арон. Когато родителите ни протестираха, тя казваше: „Децата трябва да ядат. Те растат, а моят живот си отива“. Съседите я виждаха, но не я издаваха. Дори често ни изпращаха по нея храна и дрехи. Не ни забравяше и приятелката на мама, леля Роза. Тя изработваше красиви дантелени покривки и ги продаваше. Мама също бродираше и плетеше. Един ден, късно вечерта, леля Роза дойде у дома и каза на мама: „Бети, така се казваше мама, отрупана съм с поръчки и не смогвам да ги изпълня, а не искам да загубя клиенти. Моля те, да ми помогнеш. Аз ще ти нося конците, а ти само ще плетеш и шиеш“. Знаехме, че няма толкова много работа в тези тежки военни времена, но искаше да помогне, без да нарани гордостта ни. Бяхме смачквани и отритвани от правителството, но не и от нашите български приятели, които ни помагаха кой с каквото може.

            През зимата на 1942 година всички евреи от София, предимно жени с децата си, трябваше да бъдат разселени в различни градове на страната. Мъжете вече бяха  изпратени в трудови лагери, където работеха тежка физическа работа при нечовешки условия. Татко се намираше в трудов лагер и много рядко можеше да се връща вкъщи. Случи се така, че  когато получихме съобщението за нашето изселване, той си беше у дома. Бяхме разпределени в далечния град Видин. Нищо не можехме да направим, освен да се приготвим за път. Позволено ни беше да вземем само по десет килограма багаж. Парите ни бяха толкова оскъдни, че трябваше бързо да продадем останалата покъщнина, за да имаме някакви средства, поне за начало. Вестта, че продаваме се разнесе и се насъбраха хора. Мама и тате ме  издържаха да гледат как изчезват и последните парченца спомени от щастливия ни някога дом. Те взеха брат ми и излязоха на двора, а аз трябваше да се справям сама.  Повече от купувачите бяха съседи и хора, които вземаха вещи, дори да не им трябват, с доброто намерение да  помогнат в трудното ни положение. Но имаше и такива, които бяха дошли да се наслаждават на нашата безизходица. Един господин с начумерено, злобно лице взе една чаша от сватбения сервиз на родителите ми. Подържа я и после нарочно я пусна на пода. Обърна се и каза: „Исках да купя този сервиз, но сега не мога, тъй като липсва една чаша“ и посочи чашата на пода. До него беше застанал едър мъж, който се разгневи, хвана грубо натрапника за ревера, завлече го към вратата и го избута на улицата.  После се върна, взе сервиза и даде всичките пари, които извади от джоба си. Наведе поглед и излезе. Не познавах този човек, не можах дори да му благодаря. Но той и всички хора около нас, които ни подкрепяха, ми даваха надеждата, че има добро в този зъл свят на омраза и предателство.

           Прекарахме дълга безсънна нощ. Плакахме, прегръщахме се и пак плакахме. На следващата сутрин отидохме на гарата, където вече имаше огромна тълпа от хора. Чакахме на студения, мокър перон. Небето беше покрито с черни облаци, без лъч светлина. Не плачехме. Не ни бяха останали сълзи. Само държахме ръцете си, сплетени като корените на дърво, което никой не може да изкорени. Пристигнаха товарните вагони, където ни наблъскаха като добитък. Бяхме почти един върху друг. През процепите видях тате да тръгва с бързи стъпки, да не гледа отпътуващия влак. После изведнъж намали хода си и се спря. Знаех, че иска да ни помаха за последен път, но не го направи. Нямаше сили да гледа как влакът ни отнася в неизвестното, без да знае дали ще ни види отново. Сърцето ми се разкъсваше от болка и мъка.

             Във Видин ни разпределиха да живеем в къща при едно семейство, в еврейския квартал „Калето“. Ние бяхме от „щастливците“, защото голяма част от пристигналите бяха „изсипани“  в класните стаи на затвореното еврейско училище. Къщата не беше голяма, но хората ни посрещнаха с топлина и съчувствие. Та нали неволите ни бяха едни и същи. Трите им деца-Рафи на 19 години, Стела на моята възраст и Аврам, на възрастта на брат ми, ни приеха като свои родни брат и сестра. В този град забраните и всички правила, наложени на евреите,  като че ли не се спазваха толкова стриктно. Хората все още се възстановяваха от голямото наводнение, заляло почти целия град през пролетта. Бяха заети със своите грижи и тревоги. Един ден Рафи ми разказа за преживяния ужас от стихията на водата. Случило се вечерта, когато всички са спели. Камбаната на църквата ги събудила. Студената вода на реката поглъщала всичко по пътя си. Започнала бърза евакуация. На помощ пристигнала армията с лодки. Те чакали на брега, заедно с останалите изплашени хора, да бъдат качени на лодка. От едната лодка някой  извикал: „Спасявайте първо българите!“ Но един офицер заповядал: „Всички са видинчани, всички са хора. Качвай всички!“. Така, в този съдбоносен момент, в една лодката се озовали българи и евреи. Рафи не знаеше кой е този офицер, но беше твърдо решен, че един ден ще го издири, защото благодарение на него сега  бяха живи. Семейството имаше малка плетачна работилница, но  бяха им конфискували всичките машини. Били в безизходица, когато един техен познат българин им помогнал. Като влиятелен адвокат се застъпил и успял да издейства да им върнат поне едната машина. Благославяха го, защото ги беше спасил от глад. Сега мама помагаше в плетенето и в домакинството, като благодарност за подслона, който ни бяха дали. Аз и Стела също помагахме. Аврам ходеше на училище. Разбрахме, че затворили еврейското училище, защото там започнали да настаняват интернираните евреи. Директорът на българското училище разбрал и предложил на родителите: „Нека децата ви да идват да учат тук- ние сме сутрин, а вашите деца ще учат следобед“.  Обичта към децата му бяха дали сили и  смелост  да се опълчи на властите и да не позволи невинни деца да бъдат лишени от правото им да учат. Арон също започна да посещава класните занимания. Рафи, заедно с много младежи от квартала, ходеше на работа в една тютюнева фабрика. Директорът на фабриката успял, въпреки строгите закони, да извоюва право да наеми на работа еврейски младежи. Всеки ден един камион ги  извозваше сутрин и ги връщаше вечер. Работата не беше тежка, освен това им плащаше за положения труд. Какво ли беше коствала постъпката  на този  доблестен човек?  Никой не знаеше. Но той беше помогнал, еврейски младежи да бъдат спасени от жестоките условия на трудовите лагери, където дори по-възрастните трудно издържаха.

           Март 1943 година. Вече открито се коментираше, че ще ни изпращат да работим извън страната. Никой не казваше къде и защо, но се досещахме. Чухме, че евреи от „новите земи“ вече се намират на гарата в Лом и оттам ще ги депортират към лагерите в Полша. Това се готвеше и за нас. На 7 март, човек от кметството дойде и разгласи: „Всички евреи ще бъдат изпратени на работа извън пределите на страната. Преди заминаването всички да си подготвят багаж от пет килограма с храна и дрехи.“ Това беше краят. Никой не можеше да застане срещу Закона. Бяхме безправни, бяхме заложници на съдбата.  Депортирането беше предвидено за сутринта на 9 март. Вечерта никой не можа да заспи, дори и децата. Бяхме се скупчили в тясната стая и примирено чакахме да настъпи сутринта, да чуем заповедта за тръгване. Но вместо лоша, дойде най-радостната вест, за която дори не смеехме да мечтаем. Видинският митрополит Неофит лично дойде да ни съобщи новината: „ВСИЧКО СВЪРШИ!“

БЯХМЕ СПАСЕНИ! Спасени благодарение на всички честни българи, които се вдигнаха в наша подкрепа и заставиха правителството за се откаже от пъкления си план да унищожи  евреите в България. Спасени благодарение на безброй именни и безименни хора, които не  ни оставиха и ни помагаха с малки, но безценни жестове. Такива като баба Мила, Ани, леля Роза, приятели и съседи, видинския офицер, директора на училището, собственика на тютюневата фабрика…Всички, които ни приемаха като равни хора, а не „хора втора ръка“. Това е „ДОБРОТО В ТРУДНО ВРЕМЕ.“

Стрелките на часовника, в дневната на къщата от моето детство, отново започнаха да тиктакат с мелодичния си ритъм!

8 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad