Добра новина пристигна от Националната мрежа за децата. Божидара Бойчева от гр. Гоце Делчев, заела второто място в седмия национален младежки литературен конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“ и получила като награда годишна стипендия, е отличена и в конкурса за есе на тема „Дискриминацията не ти отива“. Тя се класира на първо място с есето си „Огледален свят“ в конкуренция със 130 деца и младежи между 10 и 18 години от цяла България.
„Като победител се чувствам оценена, а от друга страна и по-уверена, и се надявам, че успявам да докосна сърцата на хората. 2020- та е успешна година за мен, защото до този момент имам 11 призови места в литературни конкурси, но най-ценно и значимо си остава второто място в „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“, сподели лауреатката на „Алеф“.
Споделяме радостта на Божидара от престижното класиране, като й желаем още много успехи. Вярваме, че ще поеме предизвикателството да участва и в осмия конкурс на „Алеф“.
Поместваме награденото есе, което също интерпретира важна за съвремието ни тема.
Огледален свят
Научих се да търся себе си, оглеждайки се. В огледалния свят, в който живеем, за да познаеш и откриеш себе си, трябва да се огледаш в другите. Ето, поглеждам се в огледалото, намествам немирните кичури и виждам момичето с луничките. Усмихва ми се някак смутено, придърпва плитката, плъзнала по раменете като житен клас, събрал слънце и злато в стъблото си. Тя се определя като мюсюлманка, а обществото я слага в графа „Етнос“. Някой ден това срамежливо момиче ще стане лекар. Ще лекува хората в нейното село, в което от години няма такъв, и затова ненавреме си отиде дядо й. Луничките й трепват, чертаят карта по лицето й, сливат се и играят на слънчеви зайчета със светлината.
Търся се във всички огледала по пътя. Тъмна кожа – черно димящо кафе. Коси – пламтящ хвойнов храст. Красив е. За много хора е чернилката, чието място е при маймуните в Африка, но той не им се сърди. Подминава с усмивка, по-бяла от мляко, и мечтае за времето, когато ще стане научен откривател. Знае, че човек може да бъде какъвто поиска, без неговия цвят и “Расова принадлежност“ да имат значение. Защото принадлежи единствено на себе си.
В напукано от болка огледало ме гледа момчето в инвалидна количка. В очите му се чете: „Хора, аз не се нуждая от съжаление“. Боли го от закачената с кламер към него табелка „инвалид“. Това, че краката му отказват да ходят, автоматично го изпраща в графа „Инвалиди“, но той отказва да се определя като такъв. Има мечти и вярва, че за да ги сбъдне, се нуждае само от разбиране. Боли го от многото отрицание, което понася, но знае, че за да го превъзмогне, трябва да се научи и той да приема другите така, както очаква да бъде приеман. Един двустранен процес на взаимност, разбиране и толерантност.
В огледалото в ъгъла стои свит онзи самотник, който вечно страни от хората. Винаги сам на последната пейка, последния ред в киното, последния чин, почти невидим, гледащ все надолу. Записан прилежно в графа „Аутсайдер. Интроверт“. Никой никога не го е питал – „Хей, човече, как я караш?“ Но ако все пак го попитат, може би ще сподели, че е такъв, откакто баща му си отива от този свят, а той остава да се грижи за болната си майка, братя и сестри. Иска да построи наново света си, но не знае как, нуждае се от подкрепа.
Ето го и момичето с богатия баща, скъпи коли, дрехи, живеещо в розов свят, поставено моментално в графа „Кифла“. Каква хубава дума. Веднъж лепната на челото, свети в неоново. И кой да предположи, че тя често плаче тайно. Пише стихове, обожава да чете, има нужда да споделя, но няма с кого. Мечтае да стане писател на детски приказки, които винаги, ама винаги, завършват щастливо.
Толкова много лица и съдби. А исках само да пооправя косите си. Виждам се. Отива ми новата фиба. Но пък как ми отива да си отивам! От онези, които нараняват и разделят. От онези, които се опитват да ме напъхат в тясно пространство. Не искам да бъда балеринка, затворена насила в кутия. Щрак! Хлопват капака отгоре ми и ме оставят свита на кравайче в тъмното, за да чакам нечие благоволение и позволение да танцувам. Не искам да затварят танца ми в мрак, защото той е свобода, промяна, живот и светлина. Отива ми да си отивам от тези, които ме слагат в релси. Завъртат ключето на влакчето и го пускат го по коловоза да се носи от инерцията. Които ми залепят етикети. Категоризират ме като грозна, болна, глупава. Вписват ме в графи – ром, мюсюлманин, християнин, осиновен, гей. Които делят света на мъже и жени, черни и бели, силни и слаби, богати и бедни. Сочат ме с пръст, сочат ми път,
начертан от някой друг. Без да ме питат дали това е моят път. Само мой, по който да се спъвам в моите камъни, да засаждам моите цветя, да следвам моята цел. Отива ми да казвам „Не“, да отстоявам това, което съм, без значение как ме определят, в коя колонка ме вписват и в каква рамка рамкират.
Всъщност, във всички тези огледала оглеждам себе си. Взирайки се в другите, мога да се намеря и позная. Не искам да се деля на цветове, на мъж, жена, етнос, религия, партия. Не чувствам необходимост да анализирам тази до болка изтъркана дума “дискриминация“. Тя не ми пасва в речника и никак не ми отива. Не е моята дума, не я харесвам, защото сама по себе си подтиква към разделение и отрицание. Не знам какво постигат тези, които непрестанно я прокламират и втълпяват като един от най-сериозните проблеми в човечеството.
– Всички сме равни, Бог ни е създал еднакви. Човеци сме – казва мама.
– Не знам какво е това, чедо. По мое време си живеехме задружно, не се деляхме. Тогава нямаше такива модерни работи. – Баба е лаконична по въпроса за дискриминацията.
Вярвам им. Колко е простичко – човеци сме. Поотделно и заедно. Живеем поотделно в собствените ни малки светове, и заедно в големия огледален свят. Всички с личните ни малки радости и големи болки. Зад всяко огледало – една съдба. И очи – сини, черни, дръпнати, слепи – разказващи история. Или приказка. Толкова ни отива да бъдем човеци.
Човеците са красиви. Слагането в рамки и разделението загрозяват, лепенето на етикети също. Има една формула – приемане плюс разбиране. Но за да бъде действаща, трябва да я приложим най-напред върху себе си. Научим ли се да разбираме себе си, ще можем да разбираме и другите. А „другите“, които се самоопределят като различни, трябва да спрат да го правят. Тогава и светът вероятно ще спре да ги поставя в категории. Отричайки дискриминацията, ще я изолираме в ъгъла и тя ще бъде принудена да си отиде. Всички ще бъдем просто човеци, с равни човешки права. Въпреки, че сме обременени от наслагвани през вековете скрупули, норми, спуснати бариери и заличаване на индивидуализма. Въпреки, че така сме обучени, както изпяха в „South Pacific“. „Трябва да си обучен да мразиш и да се страхуваш, трябва да си старателно обучен, трябва да си научен да се страхуваш – от хора със странна форма на очите и хора, чиято кожа е с цвят различен. Трябва да си обучен, преди да стане твърде късно, преди да станеш на шест, или на седем“.
Светът се променя. Остарелите системи спират да работят. Стереотипите се чупят, сетивата се отварят, ценностите се пренареждат. Вътрешните ни коридори се разширяват, стават просторни и светли. И все някой ден ще осъзнаем колко е лесно без рамки и графи. И как омразата и разделението не ни отиват. Ще продължа да се оглеждам с любопитство и вдъхновение, като Алиса в огледалния свят. Ще се търся и намирам в нечии лица. Как само ни отива добротата! Като новата ми фиба. Ще продължа да търся светлината в очи, в прегръдка, протегната ръка, усмивка. Ще я прочитам в стих, ще я чувам в мелодия. Младостта ни отива. И старостта. Най-много любовта и свободата.
