Фелия Барух е фотографка, която можеше да е и архитект, можеше да е и каквато си пожелае, защото е от хората, успяващи примамливо да убедят целите си да се превърнат в реалност.
Когато е в началото на тийнейджърските си години, животът я завежда през девет морета в десето чак в Мексико. Налага ѝ се веднага да влезе в час с испанския и след броени седмици се впуска в, както казва, едни от най-хубавите си години – гимназията в Мексико. Испанският вероятно предопределя и избора ѝ занапред – Мадрид е мястото, където продължава образованието си, учейки архитектура.
Там някъде се срещат с фотографията. Оттогава са неразделни и снимането става нейна професия. Освен на личните си фотографски проекти Фелия е сърцето и на фотографски фестивал ФотоФабрика, който курира вече шеста поредна година. Може да я видите редом със симпатична кокер шпаньолка, която прилича повече на Алф, отколкото на сериозно, истинско куче, и с фотоапарат през рамо. Но вероятността тя да ви е видяла първа е голяма. Защото Фелия харесва хората. И ги снима.
Та, днес в “Жените могат всичко” ще се снимаме.
– Фелия, кои са трите най-важни неща, които трябва да знаем за теб?
Нямам необходимото самочувствие, за да мисля, че има нещо специално, което трябва да се знае за мен. Вероятно заради това понякога изглеждам твърде надменна, защото всъщност искам да скрия колко НЕ съм. Ето го първото – не съм надменна, крия се в черупка.
Второто е, че, за добро или лошо, имам чувствителност, която винаги работи на максимална скорост.
За трето не мога да се сетя…
– Ако се сетиш за нещо трето, кажи, но преди това разкажи ни как се намерихте с фотографията?
Вече не знам точно как… Винаги разказвам историята как докато учих архитектура в Мадрид, ни дадоха дигитални фотоапарати, за да заснемем районите, в които трябваше да проектираме обектите си. Влюбих се в магията на дигиталката, преди да се влюбя и в аналоговия процес, докато учех фотография. Но вече не съм съвсем сигурна, че това е историятa. Мисля, че винаги са ме привличали хората, а не сградите. Хората, които правят всичко около тях, хората, чиято вибрация усещам прекалени силно. Фотографията се случи сякаш като извинение, за да мога да се доближа до тях.
Черната кутия, ©Фелия Барух
– Имало ли е момент, когато не си била сигурна, че това, което правиш, е правилният избор?
Да, само когато нямам достатъчно работа. Напоследък гледам да се справям с това, работейки и учейки други неща. Например италиански, бокс или как се прави книга. Спортът също винаги помага.
– Ако не беше фотограф, с какво щеше да се занимаваш?
Може би с психология. Много ме вълнуват хората, това, което чувстват, начина, по който го изразяват, причините, поради които са станали такива, каквито са, отношенията между тях, неразбраните неща, моментите, в които няма нужда от думи…
Животните са нещо друго, с което бих се занимавала, защото те биха могли да ме научат да се наслаждавам на момента и да живея в настоящето.
– Добре, тогава да питаме така: каква искаш да станеш, като пораснеш?
Боксьор, защото ще знам да ставам, след като съм паднала – на ринга и в живота; защото ще мога да си контролирам яда, да съм концентрирана; защото ще мога да прегърна човек, непосредствено след като ми е бил тупаници. И разбира се, защото бих имала страхотно тяло!
Портрети от Палермо, Черната кутия, ©Фелия Барух
– Какво обичаш да снимаш напоследък?
Боксьори. Защото искам да стана като тях като порасна. Но като цяло хора и пак хора. И животни. Защото ме привличат душите им, очите им, емоциите им – и на хората, и на животните. Има неща, които не забелязваме, но апаратът успява да хване.
– Какви? Какво успя да научиш за хората, гледайки ги през обектива?
За хората мисля, че успявам да науча повече, когато махна преградата на обектива между нас.
Когато съм с него, те са по-уязвими и се опитвам да ги накарам да не се чувстват така. Има фотографи – много добри фотографи – на които се възхищавам, но те работят така, че прекрачват една граница, събличат с помощта на „оръжието“ в ръцете си. Аз имам прекалено силна емпатия и не съм такава. За мен човешкият фактор е много по-важен от това да направиш великия кадър.
Барток, Черната кутия, ©Фелия Барух
– А притеснява ли те, че напоследък всеки е фотограф?
Не ме притеснява, всеки може да пише също, но не всеки е писател.
– Какво си мислят другите, че работи фотографът, и какво всъщност прави той?
Работата на фотографа не е да направи хубава снимка, а да разкаже разказ през собствената си призма.
В момента работя върху първия си по-съществен. Казва се Palermo Boxing („Палермо се боксира“) и е моята лична история в един нов град, в който не познавах никого. Там ми се наложи да се справя най-вече със себе си. Надявам се да го видите завършен напролет.
– Кои са любимите ти проекти? Къде можем да гледаме твои неща и да следим какво правиш?
Напоследък снимам личен проект в Палермо, него може да следите в Инстаграм.
Palermo Boxing, ©Фелия Барух
Друго любимо мое нещо е Черната кутия, което е ателието ми за портрети. Обичам този проект, защото тогава съм във вихъра си – снимам хора, а понякога и животни, и работя в жанр, който много харесвам – портрета. Вълнувам се седмици, преди да ми предстоят дни с Черната кутия. Сега покрай празниците ще имам отново. Всеки, който иска да се снима сам, с куче, с близките си, с любимия да заповяда, само трябва да се запише на телефона ми преди това, за да направя график с часовете за снимки. Сега ще бъдем в КО-ОП, точно преди Коледа. Според мен портрет е супер подарък.
– Дай ни още от твоите неща, че ни стана интересно.
Добре, ами други два любими мои проекта са Непознатият друг и Влез, направи си селфи. Първият беше част от програмата на фестивал ФотоФабрика, на който съм основател и куратор, и разказваше за бежанците от Сирия и българите, посрещащи ги тук. Имаше сблъсъци, имаше много дебати, обиди, скандали. Ние отидохме в местата на конфликтите и се оказа, че нещата извън фейсбук пространството са доста различни.
Влез, направи си селфи, ©Фелия Барух
Другият проект беше нещо, което представих на една Нощ на музеите и галериите в Пловдив. Направих една огромна конструкция, като кабина, в която канех всеки да влезе и да се снима сам. Когато се влезеше вътре обаче, имаше провокация от моя страна – цялото пространство беше в мои селфита, правени в тежък емоционален момент – фотографски експеримент. И това много промени начина, по който хората излязоха на снимките си.
Непознатият друг, ©Фелия Барух
– Разкажи ни за трима души, които те вдъхновяват и въодушевяват професионално.
Хората, които ме вдъхновяват, по-скоро не са фотографи. Това са хората около мен – истински и любими. Семейството ми. Вивалди напоследък.
– Какво ти се снима? Сподели ни го, за да ти го пожелаем като за финал.
Винаги ми се снимат хора, така че портрети – със сигурност. Снима ми се и театър, танци, музика, бокс на професионално ниво.
– Тогава ти пожелаваме всичките хора и всичкия бокс на света. Успех!
Благодаря ви!
Източник и снимки: „Жените могат всичко”
