Книга за кюстендилската акция за спасяването на българските евреи
Източник: fakel.bg
Автор: Асен Милчев
Светът ще мине през един огън, през едно вътрешно пречистване. Има едно вътрешно стълкновение и то ще дойде неизбежно. Ако хората са разумни, ще минат по-леко, ако са неразумни, ще минат мъчно. Нещо напряга отвътре. Тази енергия трябва да я пуснем да се прояви чрез нас, иначе тези сили ще разкъсат всичко. Човек, който противодейства, ще причини смърт. Днес има голямо обезверяване и най-умните хора не могат да разберат един елементарен закон – човещината.
Петър Дънов – Учителя
„Минимум човещина“ – така е нарекъл книгата си доц. д-р Ангел Джонев от Районния исторически музей (РИМ) в Кюстендил. Тези думи са изречени от адвоката Иван Момчилов, един от спасителите на кюстендилските евреи, когато обяснява какво е трябвало да притежават доблестните кюстендилци (те са, освен него и Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, видният деец на ВМРО Владимир Куртев, дядо ми – търговецът Асен Суичмезов и народният представител Петър Михалев – бел. А.М.), сформирали гражданско представителство и се опълчили срещу депортацията на техните съграждани евреи, предвиденa да се осъществи на 9 март 1943 г.
Книгата е едно от събитията, залегнали в специалната програма по случай 80-та годишнина от тази хуманна постъпка. По този повод тези дни се изрече и изписа не малко. Но много интересно е да се чуе и гласът на един историк, посветил над 20 години от живота си да изучава делото на своите земляци. Той е издирвал из архивите писмени свидетелства и документи и е един от двигателите в създаването и събирането на материали и експонати за къщата музей на Димитър Пешев в Кюстендил, която днес се посещава от стотици гости от страната и чужбина.
„Минимум човещина“ условно е разделена на публицистична и документална част. Използвани са и снимки. Авторът е обикалял централните и регионални фондохранилища, ходил е дори в Комисията по досиетата. Открил е солидни документални доказателства (малко известни и даже неизестни – бел. А.М.) за извършеното от спасителите. А някои от приложените документи се публикуват за първи път.
Дейността на „славната петорка“, която първа алармира за подготвяното депортиране на кюстендилските, а и от други градове евреи, е доста добре известна. Тази книга обаче доказва, че винаги може да има нови факти. Хубаво е да получиш информация за тях от един такъв сериозен професионалист като доцент Джонев. Ще се постарая да се придържам към неговата гледна точка за тогавашните съдбоносни събития, а ще давам думата и на преки участниците в тях, чиито писмени свидетелски показания са взети от архивите. (Повече за това можете да научите още от „Спомените на един Праведник на народите на света“ на дядо ми Асен Суичмезов, публикувани във „Факел“ от 06 март 2023 г.). През 1953 г. в Израел е създаден мемориалът „Яд Вашем”, посветен на Холокоста. Една от целите му е да издири и увековечи паметта на Праведниците на народите на света“ – хора с нееврейски произход, спасили евреи от техните палачи. В списъка на тези изключителни хора фигурират 20 души (едва!) българи, сред които са и спасителите на кюстендилските евреи. Но докато се достигне дотам…
КЮСТЕНДИЛ – ЦАРСТВОТО НА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ?
Не, разбира се, че това не е вярно. Такова определение по онова време сигурно е можело да се даде и на много други средностатистически наши градове. Като селище с хилядолетно минало, той е бил обитаван от хора от различни народности и религии. Съществува хипотеза, че още в римско време в древна Пауталия са живели романьотски (ромейски) евреи, дошли от сравнително близкото им средище в Солун, важен център особено в рамките на Византия. През късното Средновековие вече има далеч по-ясни индикации. Според венециански пътешественик през 1559 г. в османския вече Кюстендил се срещат и еврейски къщи. Основната част от евреите тогава са били сефаради – преселници от Испания пак през Солун. През XVII век тук вече се установяват и евреи ашкенази, дошли от Централна и Източна Европа. След Освобождението общността се увеличава и варира около 1000 души. Оформя се и еврейска махала в подножието на хълма „Хисарлъка“, в близост на минералните извори (там е била и старата къща на дядо ми Асен, затова той още от малък е общувал с еврейските деца, като дори е ходел на еврейска забавачка – бел. А.М.).
Основният поминък на евреите са били търговията и занаятчийството. Имало е, разбира се, и лекари, аптекари, адвокати, инженери, учители и обикновени работници. И всички кюстендилци – българи, турци, цигани, евреи и т.н. – са водели мирен и задружен живот. Кюстендил обаче не бива да се възприема като уникален оазис на етническата толерантност. Дори има примери на антисемитски прояви в началото и през трийсетте години на миналия век. Ето защо не е учудващо, че след успешната акция по спасяването на кюстендилските евреи, която е основната тема на тази книга, в края месец март 1941 г. антиеврейските сили в града правят пред околийския управител Любен Милтенов следната характеристика на ситуацията в града: Тука са евреите на власт, еврейско царство е и очакваме да го разгоните вие и (да) се премахнат недоволствата, за което ние ви молим като българи, които мразят еврейщината.
И всичко това, след като тукашното общество бе излъчило вече свои представители и буквално в последния момент бе спряло ешелоните на смъртта да заминат за концлагерите в „Треблинка“. Въпреки всичко обаче човещината е победила!
ДА БЯГАШ ОТ СЯНКАТА НА ВОЙНАТА
За да се осмислят по-добре бурните събития в навечерието и по време на Втората световна война, когато довчерашни приятели и съюзници стават смъртни врагове и обратното – несъвместими идеологически страни се обединяват в името на общия враг, което има съдбоносно значение за Царство България и в частност и за еврейските й поданици, е необходимо да се направи един съвсем кратък геополитически анализ. В резултат на катастрофалните за нас две балкански и Първата световна война идеалът за „обединеното отечество“ рухва. Естествено, че след разочарованието ние се озоваваме сред силите, които желаят да се ревизират резултатите от несправедливата Версайлска система от мирни договори, което автоматично ни включва към лагера на може би най-пострадалата от тях държава – Германия. Особено след идването на Хитлер на власт. Междувременно, на 1 септември 1939 г. избухва Втората световна война, в която съюзените диктатори Хитлер и Сталин нападат Полша и по силата на подписания между тях пакт за ненападение (каква ирония на съдбата!) я разкъсват. Германия и Съветският съюз, всеки зад гърба на другия, трескаво търсят съюзници.
Тъй като в този момент основната цел на България е да се промени насила постигнатото териториално разделение от Първата световна война по мирен път, тя неколкократно отказва да се присъедини към свръхсилите. Връх в успеха на тази наша дипломацията е подписването на 7 септември 1940 г. на Крайовската спогодба, според която Румъния ни връща Южна Добруджа. Това се осъществява със съдействието на велите сили като особен принос имат Германия (най-вече!) и Съветският съюз. Още една причина да се сближим с Третия райх.
Същевременно антисемитската му политика постепенно започва да се практикува и в съюзените и завладените от него държави. През януари 1941 г., малко преди да се включим в Тристранния пакт (Рим – Берлин – Токио), въпреки съпротивата на редица обществени и културни организации, Българската православна църква и видни личности, у нас е въведено антиеврейско законодателство – Законът за защита на нацията. Той съдържа клаузи, които ограничават конституционните права на евреите, но същевременно той не е расистки, а е много „по-мек“ и дори „нелеп“ (определението е на Хана Аренд, една от най-задълбочените изследователки по темата и авторка на прочутата книга „Баналността на злото“ – А.М.) – от гледна точка на първообраза – Нюрнбергските нацистки закони, защото се допускат множество изключения, като например българските евреи не са лишени от поданство. Цялата работа е една имитация, за да се хвърли прах в очите на германците. В този дух са били намеренията, а и някои изказвания на царя.
Политическата обстановка бързо се променя така, че Германия е тласната да нападне Югославия и Гърция. Многохилядната й армия, под чийто ботуш вече пъшка половин Европа, е на Дунава и нашата страна е принудена да скъса с политиката си на неутралитет, като подписва Тройния пакт. Все пак българското правителство издейства да се приеме условието България да не участва в преки военни действия. Така ставаме съюзници с германците и се предотвратява разрухата и многобройните жертви, както става с държавите, дръзнали да воюват с тях. Оттук нататък царят, който в момента упражнява авторитарна власт и е запазил известна самостоятелност във външната политика, изпълнява (и то успешно!) поредица от дипломатически маневри, целящи да запази българската армия да не ходи на източния фронт. Бори се да опази и своите поданици евреи от териториите на стара България и да спаси колкото се може повече от тях в териториите, в които е имал само административна власт.
През януари 1942 г. на конференцията във Ванзее край Берлин се приема документ „за окончателното решение на еврейския въпрос“, като се създават 300 концлагери, в които да се извършва промишлено умъртвяване на евреите. Службите на нацистка Германия предприемат стъпки за неговото осъществяване. Нараства натискът и над България за засилване на антисемитските мерки.
В края на август 1942 г. на базата на германско предложение е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕС) начело с отявления антисемит (някои изследователи отричат това – бел. А.М.) Александър Белев. Според провежданата политика Комисарството постепенно налага редица допълнителни ограничения за евреите, включително и изселването им из провинцията или извън пределите на Царството. Всъщност по този начин те са били държани далеч от погледите на Гестапо и другите германски служби в големите градове.
Във връзка с това в Кюстендил се създава известно напрежение при настаняването на преселниците от столицата – 203 души в 68 домакинства, с което през януари 1943 г. броят на евреите нараства от 816 на 1019 души. Говори се дори, че ще пристигнат нови хора от Скопие. Кметът на града д-р Георги Ефремов и околийският управител Любен Милтенов официално протестират пред висшестоящите: …ако това стане действително, страхуваме се, че ще ни се създадат множество неприятности и главоболия…
На 22 февруари 1943 г. комисарят Белев подписва с пратеника на Третия Райх Теодор Даникер „Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония в германските източни области“. ( Депортацията на евреите от новите земи е спорен, много дискутиран въпрос и е обект на немалко книги). Тъй като наличният брой в присъединените области е около 13 500, останалата част трябва да се допълни от довоенните предели на Царството. Изпълнението на споразумението се осъществява от чиновниците на Комисарството и на администрацията по места.
В Кюстендил е командирован груповият началник Борислав Тасев. Той пристига в родния си град на 26 февруари 1943 г. заедно с прекия си началник главният инспектор д-р Иван Попов. Съвместно с местната власт те започват подготовката за депортацията. Изготвят се точни списъци на местните и заселническите евреи в града. За временен лагер избират тютюневия склад на бившата еврейска фирма „Фернандес“ (днес постройката е част от Районния исторически музей – бел. А.М.). Колкото и властите да се стремят да запазят в тайна предстоящата операция, по различни пътища, от официални лица и по приятелска линия, обезпокоителната новина достига до еврейската общност.
Предприетите действия са инспектирани лично от самия комисар Александър Белев. На път за Скопие той минава през Кюстендил и на място дава своите разпореждания. Планът предвижда на 10-ти срещу 11-ти евреите да бъдат събрани в тютюневия склад, а на 13-ти март в 6,20 часа да потеглят в композиция от 27 вагона за Радомир. Всеки възрастен може да носи до 40 кг, а невръстните до 20 кг багаж. Изрично е наредено да не се извършват грубости при извеждане от жилищата, които да бъдат надлежно запечатани. Предвижда се 2-3 дена след депортирането да се разпродаде останалата им движима собственост. Плановете обаче се провалят, благодарение на
УСИЛИЯТА НА „ВЕЛИКОЛЕПНАТА ПЕТОРКА“
И така, през първите дни на март 1943 г., местните евреи, известени за съдбата, която ги очаква – депортацията им извън пределите на Царство България – се обръщат към изтъкнати свои съграждани и общественици за помощ. Нека да видим тези събития частично през погледа на адвоката Петер Михалев, народен представител от Кюстендил, които той споделя в едно свое изложение, взето от научните архиви на БАН:
На 6 и 7 март 1943 г. отсъствах от гр. Кюстендил. Следващия ден – 8 март, след пладне, се завърнах и минавайки по централната чаршийска улица, направи ми впечатление затишието, което бе необикновено за това време в града. Движението бе много слабо и като че ли животът бе замрял. Докато търсех обяснение на този факт, срещу мен идваше моят приятел Буко Лазаров, с когото се спрях и който беше много неспокоен. Обърна се към мен с думите: „с нас е свършено“.
Така Петър Михалев научава тревожната вест за подготвяната депортация. Каква била неговата реакция? За миг си представих тези хора – жени, мъже, деца и немощни старци, натъпкани като животни в товарните вагони… и силно негодувание ме обзе и едновременно с това и решимост да направя всичко възможно за осуетяване на този пъклен план. Казах на Лазаров, че веднага отивам при околийския управител, за да разбера какво е положението… Събрал необходимата информация, Петър Михалев разбира, че цялата еврейска общност в града вече знае за провежданата операция и се подготвя гражданска делегация, която да замине на следващия ден за София и да настоява за отмяна на депортацията. Желаещите били около 40 човека. Но както често се случва по нашите географски ширини, на гарата се явяват само четирима: Иван Момчилов, Владимир Куртев, Асен Суичмезов и Петър Михалев. „Бяхме 4-ма – разказва в спомените си Асен Суичмезов, – но куражът ни бе като за 400„.
Към групичката в София се присъединява и народният представител Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, когото уведомяват за проблемите в Кюстендил. Всички решават да отидат на следващия ден в 15 часа в Народното събрание, където Пешев ще иска среща с министър-председателя Богдан Филов.
По същото време Владо Куртев се отправя да търси съдействие по еврейския въпрос при други високопоставени лица. Срещата им с главата на правителството обаче е отказана. Тогава в министерския кабинет на Народното събрание се осъществява друга среща на група от 7 депутати, начело с Димитър Пешев и Петър Михалев, с министъра на вътрешните работи Петър Габровски, който отначало ги уверява, че не знае нищо за кюстендилската акцията.
Тайната операция обаче вече е разкрита. „Колко време престояхме в кабинета на министъра не помня – продължава в спомените си Петър Михалев. – Ние, които протестирахме и изразявахме протеста на кюстендилското гражданство против замисленото унищожение на стотици невинни хора, бяхме решили да не излезем, преди да бъдем удовлетворени. Накрая министърът отстъпи пред нашата настойчивост и непоколебимост…“
След като провежда дълъг телефонен разговор в съседно помещение, вероятно с цар Борис III, вътрешният министър се разпорежда мерките в старите предели да бъдат спрени. Сега можете да успокоите гражданите на Кюстендил – съобщил накрая министърът на делегацията. И дядо ми Асен Суичмезов хуква да занесе „благата вест“. Новината се разпространява бързо и още същата вечер евреите със сълзи на очи се прибират по домовете си.
Малко по-различна гледна точка за събитията от 8 и 9 март 1943 г. представя един от другите участници в делегацията, адвокатът Иван Момчилов, в спомените си, написани към 1966 г:
„Кюстендилските евреи знаеха, че единственият човек, който може да им бъде полезен, е генерал Никола Жеков, бивш главнокомандващ българската армия през 1915 -1918 г.– спомня си той. – Защото Хитлер прояви към него извънредно внимание, отпусна му пари за издръжка, подари му кола с шофьор, откупи му една вила – ЛАНДА – в Княжево, извика го в Берлин, води го в резиденцията и бункера си в Берхтесгаден в Бавария. Знаеха и за моите връзки с Жеков (генералът му е кум, а двамата му сина са кръстници на двамата сина на Момчилов – бел. А. М.), макар че политически не бяхме на едно мнение. Ето защо те настояха да говоря с него по телефона. Жеков ми отговори, че по такива ГОЛЕМИ въпроси не се говори по телефон…“
След този разговор Иван Момчилов отива при кума си в Княжево, като се уговаря с останалите от делегацията да се срещнат следобед в Народното събрание. Във вилата Момчилов описва на генерала трагичната ситуация с кюстендилските евреи и моли влиятелния си приятел за помощ. „Евреите могат да излязат късметлии – казва Жеков. – Тук е маршал фон Масов, представител на кайзера при мен в главната ми квартира (по време на Първата световна война – бел. А. М.) Той има син в легацията и е дошъл да го види. Тук е и ген. Ганчев, представител на цар Фердинанд при Германската главна квартира 1915 – 1918 г. Бекерле (посланикът на Германия у нас в периода 1941 – 1944 г. – бел. А.М.) ги е поканил на обед днес. Покани и мен. Сега отивам там…“
Иван Момчилов се отправя към Народното събрание, където разбира, че министър-председателят им е отказал изслушване,
а министърът на Вътрешните работи отрича за кюстендилската акция по депортацията. Разочарован, си тръгва, но около 4 часа следобед случайно среща на улицата генерал Жеков, който с усмивка му казва: „Твоите приятели са спасени!“ Генерал Ганчев изиграл блестящо ролята си, а Жеков и фон Масов само го подкрепяли. Представили, като че ли целият народ се е вдигнал против депортирането и пр. …Жеков настоятелно помолил да не намесват името му в тази афера, докато е жив.
МИНИМУМ СЪЧУВСТВИЕ СРЕЩУ МАКСИМУМ НАКАЗАНИЕ
В документалната част от книгата на Ангел Джонев има достатъчно материали за участието на най-важния човек в акцията по спасяването на българските евреи – зам. председателят на Народното събрание Димитър Пешев: забележителен човек, известен адвокат и първостепенна фигура на българската политическа сцена от преди войната. Той извършва почти единствен по рода си подвиг в историята на Холокоста. Ако не бяха неустрашимите му усилия да събере подписката на негови съмишленици в парламента, с което законодателната власт (а това в този момент става изключително рядко – бел. А. М.)
се опълчва на изпълнителната, като тя е принудена да се откаже от жестоките си намерения, щяха да загинат хиляди невинни хора. Но дейността на Димитър Пешев е сравнително известни, а и има книги, написани за него. (Габриеле Нисим, „Човекът, който спря Хитлер“, изд. „Нов български университет“, първо издание 2003 г, а второто 2018 г.). Но за такива хора винаги трябва да се намери време да бъдат популяризирани, защото времето е тяхно.
В книгата, извън цялостния наратив за акцията и участниците в нея, не е отделено специално място и на Владимир Куртев. И това е разбираемо, тъй като този истински войвода, изчезва безследно след преврата на 9.IX.1944 г. преди да остави собственоръчно написани спомени за събитията. Това е станало вероятно на 8 юли 1946 г., когато по волята на Коминтерна и в интерес на титова Югославия, при акция на комунистическите власти срещу ВМРО, той е убит без съд и присъда.
Гузната съвест на неговите палачи ги караше дълги години да разпространяват слуха, че е бил сътрудник на ДС, което пречеше той да заеме мястото си сред Праведниците на света. След дълги проучвания около него на Държавния израелски институт „Яд Вашем“ и с изключителното съдействие, не на нашата държава, а на известния израелски общественик и писател Самуел Ардити, тази несправедливост е поправена (едва през 2010 г. – бел. А.М.). В личен разговор той сподели с мен, че Куртев е декларирал публично пред Габровски: „Слущай, ти ако удариш евреите, ще си имаш работа с нас, македонците.“
Може би и това е изиграло някаква роля, защото всички знаем как ВМРО се е разправяло със своите врагове. Ето как този член на ЦК на ВМРО, доказва, че не само е патриот, но и хуманист, който се бори (с оръжие или със слово) както за свободата на българите в Македония, така и за живота на еврейските си сънародници.
Вероятно читателят ще очаква да научи каква е съдбата и на останалите спасители. За съжаление те не са получили полагащото им се признание нито преди 9.IX.1944 г., а още по-мало след това.
„Щом се прибрах в дома си в Кюстендил – пише в спомените си Иван Момчилов, – всички стъкла на прозорците ми бяха изпочупени от легионери и паисиевци…Същото сполетя и Суичмезов. Къщите ни баха цапани с надписи: Предател, продажник, евреин, мръсник и пр…“
И това продължава със седмици. Разпространяват се и позиви срещу тях. Дядо ми Асен Суичмезов получава и заплахи за саморазправа и е принуден да се укрива при приятели из провинцията. Истинските му неприятности обаче дойдоха след 9-ти септември 1944 г. Взеха му всичко. Като частник нямаше пенсия, закриха кожарската му работилница, не му позволиха да упражнява професията си. После решиха, че има много скрити пари. Многократно го привикваха в милицията и там яде бой да каже къде са. А той наистина вече нямаше нищо. Накрая заболя и му ампутираха крака. Беше принуден да продава етаж след етаж от къщата си, една от най-хубавите в града, за да се издържа. Благодарността на евреите се изразяваше в една минимална пенсия, която получаваше от Израел.
Заради застъпничеството му за евреите Димитър Пешев е бламиран в парламента и загубва зам. председателския си пост. Но това е нищо в сравнение с това, което го очаква след 9.IX.1944 г. Като виден политик от „фашистка“ България, го изправят пред
т. нар. народен съд и е осъден на 15 г. строг тъмничен затвор. 39
от 43-мата депутати, които подписват протесното писмо на Пешев срещу депортирането са осъдени на различни срокове затвор (20 смъртни присъди!).. НароПо ирония на съдбата в обвинителния му акт го обвиняват в „антисемитизъм“
Народният представител Петър Михалев получава доживотна присъда. Когато след време и двамата бивши кюстендилски политици са амнистирани, ги лишават от правото да упражняват адвокатската си професия и ги очаква мизерно съществуване. Тъй като апартаментът му е конфискуван, Пешев е принуден да живее в жилището на сестра си. На същото унижение – без средства, с конфискувано жилище е подложен и Иван Момчилов. Не е чудно огорчението, с което е пропит споменът му, писан някъде в края на 1966 г., последната в неговия живот: „Никой друг не се е отнел до мен за узнаване на истината. Наближават вече 24 години оттогава. Ний понасяхме ужасите на тази постъпка (борбата срещу депортацията – бел. А.М.), но никой не се обърна към нас. Аз поисках една-две дребни услуги от евреи. Не ми се даже обърна внимание. Един евреин поне не се намери да изкаже благодарност. Нещо ужасно стана. Искаше се ние да благодарим на евреите, защото те ни били спасили след 9.IX.1944 г. Каква неблагодарност!“
През 1991 г., с голямо закъснение, идва посмъртното му признание: държавата Израел го удостоява със званието Праведник на народите на света. Приживе, през 1973 г., тази чест бе отредена и на Асен Суичмезов, Димитър Пешев и Петър Михалев, а както казахме вече, Владимир Куртев е признат за Праведник едва през 2010 г. (Повече по въпроса можете да прочетете в публикацията „Съдбата на българските Праведници на света“ във Факел от 28.06.2020 г.).
В преломните исторически моменти човечеството показва дали е научило своя урок по хуманизъм. Може ли хората, които проявиха „минимум човещина“ и спасиха хиляди свои събратя, в замяна да получат „максимум“ наказания? И до днес този въпрос още чака своя отговор.
––––
Ангел Джонев е роден на 3 май 1971 г. в Кюстендил. Възпитаник е на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, където придобива магистърска степен по специалността „История и география” през 1997 г. От 1998 г. работи в Регионалния исторически музей – Кюстендил, последователно на длъжностите екскурзовод, уредник, научен сътрудник III ст., главен асистент в отдел „Научна група” на музея. Изпълнявал е по съвместителство длъжността на заместник-директор, а понастоящем – на ръководител на отдел „Научна група”. През 2007 г. успешно защитава докторска дисертация в СУ „Св. Климент Охридски” на тема: „Македония в железопътната политика на България (1878 -1918 г.)”. Десет години по-късно, през 2017 г., е избран за доцент. От 2021 г. работи и в Института за исторически изследвания при Българската академия на науките. Автор и съавтор на множество монографии, документални сборници, албуми, студии, статии, изложби, постоянни и временни експозиции. От 2002 г. участва в екипа, който развива къща музей „Димитър Пешев”, единственото място на памет от този вид в пределите на държавата, свързано със спасяването на българските евреи. Автор е на постоянната експозиция и на пътеводителя и диплянките свързани с нея. Плод на продължителните му издирвания е и книгата „Минимум човещина. Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи”.
