Интервю на доц. д-р Ерика Лазарова с член-кореспондент на БАН Николай Кауфман /1997/
Препечатано от З л а т е н ф о н д н а н а у к а т а Б и б л и о т е к а 5 ‘ 2 0 1 2
Николай Кауфман е изтъкнат български музиковед, фолклорист и композитор. Роден е през 1925 г. в гр. Русе. Завършва Музикалната академия (1952), а през 1962 г. защитава дисертация за получаване на научната степен „доктор“. Защитава докторат за степента „доктор на изкуствознанието“ (1973). От 1978 г. е ст.н.с. II ст., от 1979 г. е професор в Държавната музикална академия, а от 1997 г. чрез конкурс е избран от Събранието на академиците за член- кореспондент. Работил е в Института за музика и в Института за фолклор при БАН. Той работи в сферата на българското етномузикознание. Ав- тор е на 19 монографични изследвания. Резултат от научната му работа са над 600 студии и статии, публикувани у нас и в чужбина. Материалът, записан от Н. Кауфман на територията на страната и извън нея, съдържа над 40 000 народни песни и инструментални мелодии. Като композитор също е плодовит творец с над 2000 хорови песни, 240 оркестрови творби, музика към танцови постановки, пиеси за пиано и др. Носител е на престижни отличия – орден „Стара планина“ , орден „Кирил и Методий“ – I степен, орден „Марин Дринов“, наградата „Паисий Хилендарски“, награда „Грами“, наградата на Съюза на музикалните дейци „Кристална лира“, награда на Конкурса на европейските радиостанции и др.
Доц. д-р Ерика Лазарова:
Когато ви се обадих, за да уговорим нашата среща, ми направи много приятно впечатление, че обръщайки се към вас с новата титла „член-кореспондент“, вие казахте: „Не, просто Николай Кауфман“. Тъй като в историята на културата, в крайна сметка, великият олимпиец Гьоте е останал като творец, а не като тайния съветник Фон Гьоте, каквато е била цял живот неговата мечта и за която някои от неговите съвременници са го осмивали. Като скромен човек ли бихте се определили или просто като човек, който познава истинските стойности на нещата?
Чл.-кор. Николай Кауфман: А, вижте, за скромен човек не мога да се определя. А това, което вие казахте, че по ми е лесно, и по-приятно да ме титулуват с мойто име. Ако то няма никаква стойност, нищо пред него не може да го спаси.
Доц. Е. Лазарова: Естествено. Всичко друго е малко или много принадена стой- ност, докато онова, което човекът-творец носи със себе си, то именно остава през вековете. Човек трябва да знае кога тежи на мястото си. Но кога именно един творец и най-вече кога един учен тежи на мястото си?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Той сам не може да определи. Това ще определят другите след него. Много хора са тежали на мястото си в дадена епоха, но не се считат за толкова тежки за времето си след години, и обратно. За мен е било винаги радост, когато обикновени хора ми кажат: „Слушахме песните ти. Толкова са хубави, толкова са близки до нашето усещане. Така ги правите народните песни за народните хорове, че все едно, че ние сме си ги направили“. Също, когато колеги, които са ползвали мои трудове, считат, че съм написал доста ясно това, което съм мислил. И, че не съм се стремил нито да бъде на сложен език, нито да смайвам света с чудеса. А просто съм се старал това, което съм видял, това, което съм усетил в моите експедиции по цяла България – това е всъщност голямата ми гордост, че съм обиколил почти всеки край, стотици села, че това, което съм видял там, съм го отразил добре и в сборниците ми с народни песни, и в отделните изследвания, защото съм изследвал много Пиринския край, Родопите, Тракия, Добруджа, Северозападна България. Та, хората, които са се добрали до тия мои изследвания, ласкаво се отнасят към туй, което съм направил. Това е голямата ми гордост и това е голямата ми радост.
Доц. Е. Лазарова: Бих искала да ви върна назад, към началото на творческия ви път, понеже вие казахте, че никога не сте се стремил към някакъв висок, при- повдигнат стил, на който да говорите и да пишете. Не е ли било това използвано понякога като упрек от някои колеги?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, когато постъпих в Института по музика, той се казваше Институт за музика, това беше през 1952 година. Още като студент, на акад. Петко Стойнов нещо му направи впечатление в мен и каза: „Ти ще работиш при нас, след като завършиш. А сега започвай като студент“. И още тогава аз се готвих за записвач на народни песни. И дълги години като ме питаха: „Какво работиш?“, казвах: „Записвач на народни песни“. Не съм имал намерение дори, когато съм постъпил, да ставам научен работник, да се титулувам, да бъда старши научен сътрудник, професор, член-кореспондент, академик. Просто отишъл съм в тоя институт, за да записвам на- родни песни и инструментална музика. И постепенно, но всъщност още от началото, започнах да пиша, да публикувам по-малки статии, студии, а по-късно и книги. Така неусетно стъпих на другия стол, без да съм се готвил за това, без да съм искал така да бъде. Защото, когато следвах в Музикалната академия, завърших през 1952 г. два отдела – теоретичен и изпълнителски с тромпет. Готвех се за музикант. Изобщо не съм се готвел за научен работник. И в Музикалната академия за научни работници не са ни готвили. Те ни готвеха просто за теоретици, за учители по музика, за всичко друго, но не и за учени. Нямаше и кой да ни подготви там.
Доц. Е. Лазарова: Смятате ли, че е съдба или просто логиката на събрания материал ви подтикна към това?
Чл.-кор. Н. Кауфман: От една страна, събраният материал ме подтикна, от друга страна, това, че писаното от мен се посрещна добре. Посрещна се добре и от колегите ми в Института за музика. Аз имах щастието да работя с акад. Петко Стайнов, а в секцията, която се ръководеше от Райна Кацарова, работеха все големи фолклористи, родолюбци, които ме приеха много бащински. Просто ми дадоха път, за да направя каквото мога. Насочиха ме много добре. Аз и досега съм им благодарен за това, което са ми казали те навремето.
Доц. Е. Лазарова: Предполагам, че са ви давали и свобода? И доверие, което е толкова важно за един начинаещ?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Пълна свобода ми даваха и да пиша, и да записвам по селата. Факт е, че тогава първата ми работа, която беше отпечатана, беше по богослужебната практика на българските евреи. Една тема, която изобщо не се толерираше. Евреите тогава, тъй или инак, все си бяха на втора линия. А това беше един неизследван сектор за музика и то за българска музика, нали!? Втората ми значима работа пък беше „Народната музика на шпаньолските евреи в България“. Пак такава тема. Виждате, че съм се ползвал с много голяма свобода. И едва в 1992 година, когато се честваше годишнината от изгонването на евреите от Испания, започнах да работя по-силно с фолклорната, с народната песен на евреите. И направих много песни за хорове, които се изпълняват от най-добрите състави в България. Но успоредно с това пиша и много български, правя много български песни, които се пеят в цял свят.
Доц. Е. Лазарова: Вие с тях именно ставате носител на престижната награда „Грами“.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Да, „Грами“. И най-вече заедно с Марсел Селие, който създаде тия три компакдиска с „Мистерията на българските гласове“. Той е основният носител, а и хорът, както и композиторът, който участва.
Доц. Е. Лазарова: Имам един въпрос, разбира се, твърде условен. Първо композиторът ли е при вас или първо изследователят, ученият? Или те вървят ръка за ръка, като двама братя близнаци?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Първо е записвачът. След записвача, всъщност успоредно със записвача, е композиторът. Аз, като се върнах от първата ми командировка, харесах много една песен – „Заро моме“. Тя беше записана в с. Селище в Пиринския край, близо до Благоевград, а сега е квартал на Благоевград. И като се върнах, моментално я направих за хор. Изпълни я навремето ансамбъл „Полифония“, който тогава не се казваше тъй, а се казваше Хорова капела „Пеньо Пенев“. И тя стана репертоар на всички български хорове. Беше първата песен, която направих. А за- едно с нея направих още много песни по подобие на това, което Филип Кутев беше направил в 1951 година. Той тогава започна своята дейност. Любителски започнах работата си, тъй като аз не съм учил композиция в Музикалната академия. Съвсем любителски започнах тая дейност на композитор тогава. Но винаги дейността ми на композитор беше на втори план. На първи план беше работата ми на събирач на народни песни, на изследовател и на писач, просто казано за композиторската работа. От тридесет години съм член на Управителния съвет на Съюза и там ме считат повече за композитор. Колегите пък музиколози ме считат повече за музиколог. И аз не губя нито от едното, нито от другото. Тъй като нашият Съюз на композиторите изживя преди десетина години една много голяма рана. Раздели се. Музиколозите излязоха от Съюза и аз останах в управлението му само като композитор. Но винаги, доколкото можех, защитавах интересите и на музиколозите. Преди 2–3 години музиколозите се върнаха отново в Съюза ни.
Доц. Е. Лазарова: Разкажете как тръгнахте в музикалното поприще и защо именно се захванахте с тромпета? Какви са най-ранните ви детски спомени за музиката и нейното значение във вашия живот?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Това е много, много интересна история. Всъщност нещо съдбовно! При мене много често нещата стават случайно. Аз нямах никакво влече- ние към музиката. Като ученик в Априловската гимназия в Габрово интересът ми беше само към спорта. Бях много слаб ученик, защото като свършваха часовете, към дванадесет-един часа, мен не ме интересуваше даже да обядвам. Отивах и започвах да играя на гимнастически уреди, на лост, успоредка, халки, още се увличах от скачане, бягане. Само това ме вълнуваше. И то по 5–6 часа всеки ден. Това ми беше любовта. И един хубав ден, след като бях играл, може би 3–4 часа футбол и се бях изпоцапал, влизам в Априловската гимназия, защото вътре имаше чешмичка, да се поизмия малко. В коридора, а чешмичката е накрая на коридора, чувам учителят ни по музика Петър Чаракчиев (той е бащата на Ружка Чаракчиева, голямата наша пианистка и великолепен музикант), че се кара на някакъв ученик и го побийва. И му казва: „Глупак с глупак! Най-хубавия инструмент съм ти дал. Цяла година го държиш. Не свириш. Нищо не става от теб. Първият, когото срещна и му дам тоя инструмент, музикант ще стане“. Говори така и върви към мене, към чешмичката. Момчето си замина. И той, Петър Чаракчиев, държи инструмента в ръка и се загледа в мен: „Я, ела, ела!“ Аз бях, тогава може би, четиринадесет-петнадесетгодишен. Видя, че ми са тънки устните и каза: „Я, вземи тоя инструмент! От теб ще стане великолепен музикант, защото имаш много добри устни за тоя мундщук“. И аз казвам: „Добре, ще го взема“. Взех инструмента и си отидох вкъщи. Мъча се да го надуя, да свиря. Не може и не може. Но по-късничко свикнах малко по малко. И така станах тромпетист, така станах музикант. Тази случайност ме изведе на пътя.
Доц. Е. Лазарова: Да, пътят на съдбата е бил много неочакван, но и много благоприятен за вас.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Точно така. Много благоприятен. Запали ме това нещо. Започнах да свиря рок музика. Много скоро станах, според Чаракчиев, най-добрият музикант. Като войник ме изтеглиха в музиката, в оркестъра свирех. Има шанс, но има и случайност, защото започнах да следвам философия през 1946 година в Университета. Следвах една година, но мисълта ми беше все в музиката. И на следващата година се явих в Музикалната академия. Издържах конкурса. И така станах музикант. Това е една голяма, голяма случайност.
Доц. Е. Лазарова: Многостранна личност ли сте, господин Кауфман? Про- явявате интерес към философията, към теорията, към спорта, към музиката. Може би това ви помага и поддържа творческата ви младост?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Не знам колко е младост и не знам колко е творческа, но щом съм жив и здрав, и това е достатъчно.
Доц. Е. Лазарова: Изглежда наистина успехът ви съпътства. Най-напред щастливата случайност с първия ви инструмент, после да имате такъв учител и настойник като академик Стайнов, също е от значение.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Да, случих и с учителите ми в Музикалната академия, и с хората, които ме приеха така добре в Института за музика, и с които работих дълги, дълги години.
Доц. Е. Лазарова: А какво е необходимо на един млад човек, за да се почувства свой в творческата и нравствената атмосфера на един колектив и да може да се разгърне? Питам ви, защото това е един неугасващо актуален въпрос.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Необходимо е той да бъде окрилен от всички около него, независимо от това колко талантлив е – много ли, малко ли. Но той трябва да почувства, че хората се отнасят с уважение към него, да усети добрината им. Няма по-голям стимул от тоя, да усетиш добрината у хората, които са около теб, да знаеш, че ти мислят доброто. Това дава спокойствие, това е в състояние да извади творчески сили, които са латентни и за които човек сам не подозира. Нали ви казвам, аз отидох на работа в Института за музика като записвач. Хич не съм мислил, че ще пиша книги, че ще получавам награди, че ще бъда носител на „Грами“, на наградата „Паисий Хилендарски“. То е пък друга една история. И тъжна, и радостна. Пак една случайност. Всъщност мечтата на всички български фолклористи е била да изследват българите от Бесарабия. Това е българското население, прадедите на което напущат пределите на България най-вече в началото на миналия век, като там българка е женена за руснак или българин е женен за рускиня. И те считат вече българина за руснак. Така, по тоя начин са скрити нашите българи. Шансът ми какъв беше? С един ансамбъл, който пееше мои народни песни, обработени за народен хор, през 1968 година посетих българите от Бесарабия. И там записах стотина песни от едно село, където хората са преселници от Сливенско. И у мене се роди идеята да тръгна от село на село и да запиша всичко, каквото мога. На следващата 1969 година отидох специално със собствени средства. Академията отказа да ме командирова. От Съюза на композиторите ми дадоха 500 рубли. С тия 500 рубли отидох в Бесарабия и записах около 1000 песни. Още една година по-късно, вече през 1971 година, бях там в командировка. С моята си кола отивам там. Представям се за български композитор, който търси теми за композиторското си творчество и имам такъв документ от Съюза на композиторите. В БАН не смеят да ми дадат документ, защото ги е страх, нали? Трябва да получат разрешение от Руската академия на науките, че са съгласни да изследвам и т.н. И аз така, малко нелегално действах. Но през 1971 година вече бях готов с един крупен сборник с 2600 народни песни инструментална музика, плюс един огромен увод. И го дадох за печат. Нещо уникално излезе. Излезе в два тома и за него получих Паисиевската награда. Обаче аз ви говоря за 1971 година. Със светкавична бързина и много обич подготвих тоя изключително ценен труд. Хваля се. Обаче не се хваля, щото той е ценен с материалите, които съдържа. Това са народни песни на българи, които са напуснали България преди две столетия, някои и по-отрано. И тия народни песни са съхранени там.
Доц. Е. Лазарова: И благодарение на вас не са загубени.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Това богатство се съхранява в тия два огромни тома. Но когато дадох за печат в БАН тоя труд, въведението беше около 200–250 страници. То беше прелистено от един мой колега, който работеше в кадровите сфери в Централния комитет. И открил, че аз на едно място пиша, че тъй като в училищата децата вече не учат български език, а учат руски, според моите наблюдения, а и според наблюденията на хората, които са там, излиза, че след не много години българският език там изобщо ще изчезне между хората и ще се забрави народна- та песен. Искаха даже да ме уволнят от Академията. Предложено беше да бъда уволнен като втори Солженицин, едва ли не. Но се застъпиха хора от Института и спасиха положението. Аз им казах: „Това изречение спокойно може да се махне. То е ръкописно, не е отпечатано“. Минаха десет години. Нещата се поуспокоиха. Отпечата се тая книга. През 1982 година тя излезе от печат и получих Паисиевската награда. Това беше първата Паисиевска награда на Университета и на БАН, която беше дадена, и беше дадена на мен за тоя труд. Но, разбира се, редактор на труда трябваше да стане „другарят от Централния комитет“, който трябваше да смени четири изречения и да вземе хонорар.
Доц. Е. Лазарова: В този разказ има важна поука за цензурата, за идеологическите бариери и идеологическите заблуди. Какво бихте споделили вече от дистанцията на времето по този въпрос. Кога са ви пречили най-много?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Аз не мога да кажа, че са ми пречили. Даже затуй, че бях предложен за уволнение и всички тия неща, които бяха, не мога да ги приема като нещо, което ми е спъвало живота. Аз отидох там и записвах нелегално. Няколко месеца съм ходил от село на село и хората са знаели, че аз върша друга работа, а не тая, която пише в моята бележка. Защото след последното село, когато записвахме и вече се готвех да се върна с моя „Москвич“, а се върнах към 12 часа през нощта, в хотела ми казаха (бях в едно малко градче на Азовско море): „Викат ви в милицията“. А милицията беше рядом, както те казват – съседната врата. Аз отидох. И един полковник, седнал на бюрото, навъсил се и ми казва: „Вашите документи?“ Дадох му моите документи. Той погледна и каза: „Това не са никакви документи“. – „Аз съм, казвам му, така и така, композитор“. И той тогава се обади в Одеса на някакъв човек, даже доскоро му помнех името, и каза: „Той е тук“. И оттам, даже, аз чух на руски, като каза: „Утре да си тръгва за България“. Но аз и бездруго си бях свършил работата. Значи, те са знаели какво правя и че свършвам, защото с мен винаги имаше по някой, който…Така че, те, хората, са знаели, че аз върша работа, която е от полза за тоя народ, който е там. И даже те не са ми пречели така, както ми пречеха тук тия мои колеги, които от завист да не излезе тоя труд, за малко да ме уволнят от Академията. Но, общо взето, аз не съм страдал. Макар че безпартиен съм бил винаги. Не мога да се оплача, че са ме подтискали. И съм и евреин, нали!? Не мога да се оплача, че са ме подтискали и че са ме спъвали в работата.
Доц. Е. Лазарова: Значи вие смятате, че по-страшни даже от идеологическата стагнация и цензурата са човешката завист и злоба?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Разбира се, че най-често тия неща се движеха именно от завист, злоба и от желание да се покажат, да се подредят, твърдейки: „Вижте ме! Аз съм толкова верен на идеите“. А аз съм доволен, че изпреварих времето. Търсих след време моите изпълнители – свирачи, гъдулари. Всичко измряло. От моите певици, стари певци – следа няма от тях днес. Не може да намериш един човек, който да ти изпее две песни от тия, които съм записал и са спасени. Така че туй, което съм направил, си е една спасителна дейност.
Доц. Е. Лазарова: В контекста на онова, което говорихме за научния работник, за неговите недоброжелатели, за трудностите по пътя, бих искала да ви попи- там, срещнахте ли трудности, когато разглеждахте важната тема за песните на българските мохамедани? В нея, доколкото знам, вие подчертавате именно българските корени на музикалната култура, наблягате, че музикалните традиции се променят по-бавно, отколкото тяхното овеществяване в слово, в светогледа?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Аз с тая тема се залових още в началото на моята изследователска работа. Още в средата на 50-те години тръгнах из Родопите и там – от село на село, та обиколих целите Родопи. Записал съм хиляди песни оттам. Приемайки мохамеданската религия, българите-мохамедани не са имали право да изпълняват обредните си песни, не са имали право да изпълняват историческите си песни. Но всички останали видове песни, най-вече обикновените, любовните, са си останали такива, каквито са били преди. И направих паралел на музикалната тъкан, на словесната. Това беше всъщност кандидатската ми дисертация, която защитих през 1962 година. Това беше и първата защитена в България дисертация на музиколог. И в нея основното беше, че най-важните компоненти на песента – като структура, като лад, като орнаментика и т.н., са еднакви и у българите, и у българите-мохамедани. Ако има някои различия, те са понякога в текста, понякога в маниера на изпълнение, но основната тъкан е обща. И стигнах до един съществен извод, който съм подкрепял и доказвал и в бъдеще, когато съм изследвал народното многогласие, а именно че мелодиката, мелодията е изключително стабилен фактор. Че промените в текста могат да стават много по-свободно. Че може, дори, да се смени езика. Да предположим, например, че тракийското племе е имало свой език. То може да приеме славянския език, но музикалните белези остават. Те са много по-трайни. Защото с езика трябва да се контактува с хората. Но мелодиката, мелодията, остава.
Доц. Е. Лазарова: Преди да се развали „точната ни апаратура“, вие дори я сравнихте с конвертируема валута.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Това е твърдата валута в изкуството. Тя не търпи промени. Или изчезва. Но, разбира се, варира. В основата си обаче тя остава неизменна. Тя остава белега, по който може да разпознае човек японеца от арабина, българина от скандинавеца и т.н.
Доц. Е. Лазарова: Изследванията за българите-мохамедани създавали ли са ви през някой период от вашия живот и научна дейност проблеми? Имаше години „възродителски“, например?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Не, нямах никакви проблеми. Действително беше много трудно понякога да се събират материали там. Но аз успявах. С добро всичко се постига.
Доц. Е. Лазарова: Това ли е вашият девиз?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Може да се каже. Просто ме познаваха в Родопите. И после аз и като композитор винаги съм правил песни за техни ансамбли без пари. Искат ми да им направя някои песни за малък хор, за по-голям хор. Изпращам им ги, без да искам някакви средства. И като отида там, съм все едно в мое семейство. Те ме посрещат като цар. Водят ме дори при жените си. Друг няма да заведат, ама мен ще ме заведат. Осигуряваха ми спокойни изследвания.
Доц. Е. Лазарова: Значи са ви възприемали като свой човек?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Като свой, да. Аз имам приятели навред в България. Това е още едно доказателство, че ние сме наистина едно голямо семейство, в което в крайна сметка проблемите могат да се решат именно чрез добротата и толерантността. И не е важно кой какъв е роден. Много важно е да се подхожда с добрина, да направиш добро на човек, без да мислиш, че изобщо той ще ти се отплаща. И идва време, когато ти се отплаща. Аз си спомням, като студент, ми бяха отнели стипендията, понеже всъщност искаха да ме изключат от Академията, от Музикалната, защото когато умря Георги Димитров през 1949 година, аз свирех в мазето, където живеех, на булевард „Руски“. През тия седем дни на траура трябваше да свиря, защото тръгвахме на бригада веднага след това, а аз съм тромпетист и трябваше да си науча партията. И ме наклеветили едни комунисти, които живееха до нас. Дошъл милиционерът. Аз даже не съм забелязал. Той протоколирал, че когато народът страда, минава шествието и се покланя на Георги Димитров, аз през туй време се радвам и свиря на тромпет. Когато се върнах след бригадата през есента, отивам в Академията и кадровикът ми казва: „Ти си вече изключен от Музикалната академия“. – „Защо? “ – „Защото така. Ти си свирел, когато народът страдал“. – И аз видях, че няма спасение. Отивам при професора ми по тромпет Атанас Гърдев, той беше тогава ректор на Музикалната академия, и му казвам: „Така и така. Помогни. Изключен съм от Академията“. А той самият не знаеше. И ми каза: „Ела с мен!“ И отиваме при Сава Гановски. Сава Гановски беше министър на културата. Отиваме с ректора и с моя учител. И ректорът му казва на Сава Гановски: „Това е най-добрият ми ученик. Вие сте го изключили“. – „Да, знам случая“. А пък Сава Гановски живееше до нас. И аз очевидно съм му пречил, като съм свирил на тромпет: „Той, когато цял народ страда за Георги Димитров, той се радва! “ – „Не се е радвал! Човекът е свирел, щото отива на бригада и трябва да свири пред публика там“. Доц. Е. Лазарова: Какви абсурди, наистина!
Чл.-кор. Н. Кауфман: И тогава ректорът каза: „Дайте ми един лист!“ – „За какво ви е?”– вика Сава Гановски. – „Една молба искам да напиша пред вас, че си давам оставката като ректор и като професор в Музикалната академия, щом вие не може да повярвате, че това е най-добрият ми студент и добър човек. Не е такъв, какъвто го изкарват“. И Сава Гановски мисли, мисли, пък каза: „Айде, да се маха! Само стипендията ще му отнема!“ И ми отнеха стипендията. И аз след време си отивам вкъщи и гледам три хиляди лева в джоба ми. Чудя се от какво са. Допуснах, че Гърдев ми слага тия пари в джоба, но не бях сигурен. На следващия урок вече реших да го наблюдавам. А неговият маниер на работа беше, докато свириш, да се приближи до теб съвсем неусетно. И в сакото ми пусне някакви пари. Помолих го, казвам му: „Така и така, и миналия път сте ми пуснали. Не бива“. Просто ми беше неудобно, защото го знам, че той трудно също живееше. Имаше голямо семейство. И тогава той ми каза: „Ще дойде време и ти ще се отплатиш на моите деца“. И то стана така действително. След време дойде възможността и аз да се отплатя на децата му. Е, не така, както той и толкова, но все пак.
Доц. Е. Лазарова: Това е много обнадеждаващо. И мисля, че точно от такива уроци имаме нужда днес. Но да се върнем към вашата голяма любов – народната песен, българската народна песен. Вие сте написали много дълбоки и проникновени неща. Показвате, че именно тя е начинът, по който можем да се доближим до разбиране на народопсихологията и историята на един народ. Как стигнахте до тази голяма тема, която се превърна в тема на живота ви?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Тя беше темата, с която постъпих в Института за музика. Изобщо тема, върху която непрекъснато работих. Тя имаше различни разклонения, разбира се. Ние имаме много широка тематика, фолклористите. Голямата тема, която след българите мохамедани правих, беше „Народното многогласие“. То беше почти непознат проблем за Балканския полуостров. Тогава изследвах многогласието на българската музика.
Доц. Е. Лазарова: Това е структурообразуващ принцип на българската народна песен, ако го наречем на съвременен език.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Това е един от най-важните белези на народната песен от Югозападна България, Пиринския край и Шоплука. И написах тогава вече док- торската си дисертация за българското многогласие в народната песен. След това написах книгата „Общи черти между българската и източнославянската песен“. Направих и книгата „Българската сватбена песен“. Със съпругата ми пък направихме за оплакванията един голям труд, който също получи наградата за музикознание на Софийския университет и на Българската академия на науките през 1988 година. И много, много други неща. А първият ми най-солиден труд навремето беше „Песните на българското работническо движение от 1891 до 1944 година“.
Доц. Е. Лазарова: Сега ме провокирате към един въпрос, който, надявам се, няма да прозвучи некуртоазно. Днес много се говори има ли неща, от които човек би се отказал в творчеството си.
Чл.-кор. Н. Кауфман: От нищо няма да се откажа. Тия песни, които са се изпълнявали тогава от българските социалисти и комунисти, в началото са само социалистически. Това са песни, които не зоват към революция, а към някаква социална правда. Тия песни са се изпълнявали от хора, които са вярвали в тия идеи. Това беше идеологията на семейството на майка ми, на сестра й, Роза Херчкович, актриса, убита като партизанка. Брат й е Изидор Херчкович. Това бяха актьори, единствените актьори, които тогава бяха антифашисти, истински антифашисти. Те съвсем не бяха готови за туй, което стана след 1944 година. И когато евреите се преселваха, вуйчо ми, който беше режисьор и актьор, великолепен режисьор и актьор, дойде при мене и каза: „Николай, аз си напущам страната, защото ние не се бихме и леля ти не загина за това, което става“. През 1948 година, четири години след 9.IХ.1944 година, те се изселиха. Аз съм изследвал песните на българското работническо движение с оглед на това, че те са изпълнявани от хора, които са вярвали в тая идеология, в тая действително хуманна идея. Религия, ако щете. Историята на тия песни е много интересна. Тя показва една много здрава връзка на българските социалисти и комунисти с тия от Австрия и Германия. От там идва връзката. Така че, те правят първата връзка със Запада.
Доц. Е. Лазарова: Пътят към Европа май започва още тогава?
Чл.-кор. Н. Кауфман: След 1917 година. Пътят към Европа започва всъщност в края на миналия век и през първите 6–7 години на двайсетото столетие. След това вече започва вносът от Русия. Това мое изследване се ползва с много голям авторитет. Това беше първото изследване в света на работническата песен в една страна. Обемист, грамаден труд. След това написах книга, която е по-сгъстена. Това беше сборник за всяка песен с историята й, с какво място е заемала в историята. Никой не ги знаеше. А излезе огромен том. Та аз не се срамувам от това и не се отказвам от това творчество. Нали ви казвам и пак подчертавам – не съм бил партиен член никога и не съм желал да бъда. Та, след това написах и много други книги за връз- ката, както ви казах, между българската и западната музика, между българската и източната музика, за особеностите на българските народни песни и на гагаузи, на власи, на евреи, на цинцари. Изобщо в много широк план работех.
Доц. Е. Лазарова: С това показвате цялата многопластовост на българската фолклорна музика. Как оценявате кръстопътното положение на България между Изтока и Запада от гледна точка на фолклористиката?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Това оплождане, тая сила на българската народна музика ми се струва, че идва точно от това, че тя се намира на място, където са се събирали много култури, много хора от различни места от двата континента. Големи културни потоци са минавали оттук и са оставяли от себе си по нещо. Оставяли са семе, няма какво да се лъжем, което като резултат е дало това богатство, което имаме. Не случайно, когато нашите песни се пеят в света, всички казва: „Това е като че ли от началото на света!“ Доц. Е. Лазарова: Наистина космическа музика… Вие като композитор и като теоретик как оценявате този псевдофолк, който господства, върлува и помита всичко?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, аз в тия спорове не се меся по една много проста причина. Аз съм основател на фестивала „Златен кестен“ и непрекъснато съм бил негов председател, а след това и „Пирин фест“. И не съм влизал в тия спорове, за да не се помисли, че ние делим мегдан, както народът казва. Вижте, когато ви казвах в какви области съм работил, не ви казах за това, че издадох първия български сборник, голям, обемист, представляващ първото изследване на българската градска песен. От времето на Добри Чинтулов, от 1842-ра, песните на Петко Рачов Славейков от 1852 година, до към 50-те години. Той обхващаше една материя, която се криеше. Една материя, която се считаше за буржоазна. Материя, която считаха, че повече няма място в живота. Просто българската градска песен беше извадена от живота. А това беше песента на Петко Рачов Славейков, на Иван Вазов, на Яворов, на Николай Илиев, на Пенчо Славейков. Тука спадат и шлагерните ни песни от 30-те години, което е едно ново течение и етап от развитието на градската ни песен. Изобщо море от музика, което беше декласирано. Едно море от музика, което трябваше да остане скрито. От него се срамуваха. Аз на инат обаче направих сборник с „Българските градски песни“ и ги отпечатах през 1968 година. И той имаше невероятен успех, когато се появи. Това бяха песни, които бях записвал само аз, някъде към 700. Тогава и в Българското радио започнаха да вадят песни и да ги дават на Рафаилов и на други певци. И постепенно тая градска песен си зае мястото в радиото. Но все още шлагерната песен, песента от 30-те години, чийто основоположник е Йосиф Цанков, нашият великолепен композитор и колега, който тук работеше дълги години, тая песен изобщо не разрешиха да влезе в моя сборник „Български градски песни“. „Златния кестен“ обаче потегли благодарение на туй, че имахме вече едно събудено внимание към тоя род песни, които дълги години стояха вън от живота. И така от 1992 година, откакто започнахме „Златния кестен“, имаме симпозиуми, на които каним и чужди изследователи. И постепенно „Златния кестен“ ще стане база за изследване на балканския градски фолклор.
Доц. Е. Лазарова: Това ще реабилитира българският градски фолклор. Австрия например е много известна в това отношение. Те даже определят като градски фолклор и творчеството на Щраус.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Ама, разбира се. И не само творчеството на Щраус. И на Шуберт. В голямата си част неговите песни са всъщност градски виенски песни, които той прави фантастично. Та, мисълта ми е, че „Пирин фолк“ не бива да го сблъскваме със „Златен кестен“. Те са две съвсем различни неща. Аз направих и второ издание на тоя голям сборник с 1200 градски песни, като включих и шлагерните. Готов е за издаване, обаче от десет години няма кой да го издаде. Няма пари.
Доц. Е. Лазарова: Големият проблем днес са парите за българската култура. Вие споменахте, че Съюзът на композиторите е един от малкото, които са в облагодетелствано положение в сложната пазарна ситуация.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Съюзът на композиторите още навремето, когато беше Филип Кутев председател, си събра пари и си построи тая великолепна сграда, която дълго време изплащахме. И е единственият съюз, който на такова централно място си има собствена сграда. Ето, сега, в тия трудни години, сме дали партера под наем на една банка. Банката си работи много добре и с наема, който ни плаща, водим нашия творчески и организационен живот. Провеждаме всяка година „Нова българска музика“– фестивал, за който много народи могат да ни завидят, защото в продължение на 15 дни всеки ден има концерт със симфонична музика, камерна музика, хорова музика, фолклорна музика. Сега ние сами се субсидираме. Съюзът съществува. И доколкото можем, сме на повърхността.
Доц. Е. Лазарова: Това е хубав израз. Нека от Съюза на композиторите да минем към БАН, която също се задържа на повърхността и трябва да се задържи, тъй като е крепост и представително лице на българската наука. Беше ли Академията наистина генератор на нови идеи през всичките тези години?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Българската академия на науките си остава най-солидният научен институт и е сравнително чист откъм политически влияния. В Академията на науките ми се струва, че винаги е имало все пак едно колегиално отношение към хората. И генератор на нови идеи тя винаги е била, защото тъй или иначе от Академията на науките излязоха много изобретения. Да не говорим пък в областта на хуманитарните науки колко много нови неща се появиха.
Доц. Е. Лазарова: Това, което казвате, е много важно, защото обикновено хуманитаристиката се подценява.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Доскоро Академията на науките нямаше отделения за изкуство и изкуствознание. Завчера на събранието на академици и на член-кореспонденти, по предложение на акад. Марин Големинов, акад. Иван Ненов и член- кореспондент Николай Кауфман се формира едно четвърто отделение, а именно отделение за „Изкуство и изкуствознание“, което ще издигне, според мен, повече авторитета на учения пред нашето общество и пред света. Така нещата вече ще са много по-балансирани и ще имаме малко повечко представители на изкуствата в борда на Академията. Защото колкото и да ми е неудобно да го кажа, но много крупни музиканти, известни и тачени, хора на голямото изкуство и култура, остават вън от Академията. Ние почти нямаме изтъкнати писатели, почти нямаме изтъкнати музиканти, с изключение на Марин Големинов. А сега чрез това отделение, ми се струва, ще може вече да се направи един солиден отдел, в който ще заемат добро място композитори като Лазар Николов, като Александър Райчев, които са всепризнати, на практика са академици. Като Радичков, като Валери Петров.
Доц. Е. Лазарова: Самото понятие „Академия“ ще придобие повече тежест с подобни личности. А когато сте пътували в чужбина, когато сте общували с колеги от чужбина, каква е тяхната оценка за БАН? Как те оценяват нашите научни постижения?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, нямам чувството, че много съм пътувал. Аз не съм ходил много и все пак доста страни съм посещавал като участник на симпозиуми. Особено нашето музикознание винаги се е ценяло изключително високо, защото всички знаят какво музикално богатство имаме и всички знаят как го изследваме. Примерно, проф. Джуджев, който още през 40-те и началото на 50-те години издава своята „Теория на българската народна музика“. По неговите трудове всъщност всички балкански народи са почнали изследването на своя музикален фолклор. Това пък, което Васил Стоин прави през 20-те и 30-те години с издаването на капитални сборници с по 3–5 хиляди народни песни е неповторимо. Няма го у никой друг народ. Много по-късно Бела Барток и Золтан издават своите сборници, крупни сборници, в Унгария. Така че туй, което българите са направили в областта на фолклорното музикознание, спокойно мога да кажа, че никой европейски народ не е направил. Нито някой от американските наши колеги е направил, или азиатски и т.н. Това, което българите са спасили, е уникално. Един малък институт, какъвто е Институтът за музикознание при БАН, има архив с 350 000 български народни песни и инструментални мелодии. Докато има страни, големи страни, които ми е неудобно да назова сега, а в музикалните им архиви са с по 40 000–50 000 народни песни. А те имат и действително много хубави условия за анализ на тия песни. Картотекират си ги, сегментират си ги… Ние имаме това богатство и го обогатяваме всеки момент. Е, сега действително, както сме бедни, нямаме възможност да ходим в командировки и да събираме, и да трупаме, но… скоро имахме в Благоевград симпозиум, свързан с големия фестивал „Пирин пее“, показващ как е отразен Пиринският фолклор в трудовете на етнографи, на музиколози, на фолклористи. И там трите института на БАН си подадоха ръка. Четоха заедно доклади. Обсъждаха докладите заедно. Изобщо има сродяване, но и ново опознаване предстои. Струва ми се, че именно това сродяване на най-висшите инстанции с институтите, с междуинститутския живот, особено там, където са сродни институтите, ще обогати и осъвремени научния живот. Не може да се каже, че всеки институт се е затворил и си дълбае само в неговото място. И във физиката, и в химията, и в много други науки си съществува тая родственост и тая общност…
Доц. Е. Лазарова: Какво, според вас, трябва да се промени в битието на БАН, за да стане наистина най-престижната ни научна институция?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Не смея, а и не мога да кажа това, защото аз съм бил винаги далеч от ръководството на БАН, даже когато бях ръководител на секция, беше така. Аз дълги години – 35 години, съм ръководил Секцията за музикален фолклор в Института за музика, но даже и тогава не съм ръководел, защото имахме партиен секретар, който беше от нашата секция и който всъщност си водеше секцията, а аз се водех на книга. Помните ги тия времена.. Няма какво да се връщаме. Но даже и това не ме е обиждало и унижавало, защото пък аз съм си гледал работата добре. И мисля, че секцията си работеше добре тогава.
Доц. Е. Лазарова: А как бихте определили едно такова понятие, по което много се дискутира днес като „демократизация“ на науката?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Ами вижте, аз мисля, че нашата наука никога не е била недемократична. Въпреки обективните и субективните трудности.
Доц. Е. Лазарова: Смятате ли, че един учен трябва да се занимава и с политика, за да бъде политически ангажиран?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Не може ученият да бъде вън от живота. В края на краищата животът е политика. Дали ще бъде ориентиран надясно, дали ще бъде ориентиран наляво, то си е негово верую. Но не може той да се затвори само в черупката си и да бъде абсолютно откъснат от това, което става по света. Дали ще бъде на „червената“, дали ще бъде на „синята“ барикада, това си е негова работа. Но, струва ми се, че е съвсем естествено той да си има позиция. Е, разбира се, да, не бива да зареже работата си и да се занимава само с политика. Но не е изключено той да заема участие и в политическия живот. Стига да остане и в науката си. Да не жертва науката за политическия живот, защото тъй или инак за наука все пак са по-малко родени хората, отколкото за политика.
Доц. Е. Лазарова: Към края на нашия разговор искам да ви попитам това, че сте спасявали културния гений на народа от миналото, спасявало ли ви е вас самия от тегобите на научния работник вчера, пък и днес?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, аз не мога да кажа, че сме били при трудни условия. Дълги години ние бяхме пет души в две стаи. Аз имам две дъщери музикантки, флейтистки, които свиреха по пет-шест часа на ден. Жена ми и тя е музиколог. И аз на пианото трябваше да свиря. И майката на жена ми. Карахме 15 години в двустайно жилище, но оцеляхме. Как оцеляхме, ние си знаем. Човек свиква. Както казва народът: „Човек знае две, знае и двеста“. Аз, примерно, спокойно мога да си пиша, да работя при много невероятни условия. То това е причината, а може би е навик, който съм си създал от дете. Ние бяхме четирима души в една стая. И като съм си писал домашните, никога не ме е интересувало какво си говорят баща ми и майка ми. За сестра ми допускам, че тя също не се е интересувала. Просто ни е създаден навик да работим при трудни условия. На съпругата ми й беше малко по-трудничко, но изкарвахме. След това получих много хубаво ателие в „Зона Б–19“. Живяхме преди това в „Младост“. Сменихме си апартамента от „Младост“ в „Зона Б–5“ и ни стана много широко. Прекалено широко.
Доц. Е. Лазарова: Бихте ли могли да си представите своя професионален път извън страната. Може би за дълго, може би за кратко. Ако вие трябваше да изберете днес, щеше ли да е различен изборът ви?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Ами как да ви кажа? Аз съм имал много отдавна възможност да напусна България, тъй като съм евреин, и то чист евреин – с майка и баща евреи. И можех още през 1948 година да замина там. През 1963 година бях на един конгрес в Ерусалим. Музиколожки конгрес. И там ме поканиха да остана с много солидна заплата. Осигуряваха и цялото ми семейство. Аз категорично отказах. Не съм се замислял, не съм и помислял даже. Върнах си се в България. И съм работил винаги с много голяма любов това, което съм работил. И сега, ако имам възможност да почна от началото, пак от същото място ще започна. Но, за съжаление, не се връща това време. Доц. Е. Лазарова: Вие сте голям авторитет в своята област. Смятате ли, че успяхте да създадете и достойни свои ученици? Или школа? Тъй като за бъл- гарската наука понятието „школа“ е малко проблематично.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, за школа да се говори е малко надуто. Но имам много такива специализанти, които защитиха дипломни работи при мен в Музикалната академия. Аспиранти, които съм подготвил. И те заемат най-добрите места сега в университети, в Академията на науките, в Института за изкуствознание и фолклор. Но школа да съм създавал, не мога да кажа.
Доц. Е. Лазарова: В западното наукознание много голямо внимание се обръща на проблема за школата. Защо в България като че ли ние по-малко говорим, а и действаме в това отношение? За вас е сигурно, че имате много ученици. Но има крупни учени в други области, които не остават след себе си ученици. Остават си като самотни островчета. Понякога се поставя въпросът дали този феномен не е свързан с манталитета, с националната народопсихология?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Аз мисля, че това, от една страна, е индивидуално. От друга страна, някои учени не са търсени за такава дейност. Изхождало се и от политически съображения. От егоистични съображения – да не отиде тоя, който по-може, за да запази място за тоя, който не може.
Доц. Е. Лазарова: И се получава една обратна пирамида на знанието.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Ооо! Много често е. Жалко е, но е било и ще бъде така.
Доц. Е. Лазарова: Как може да избегнат лошите отношения с колегите, за да се получи оптимална атмосфера за творчество?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Според мен не може да се избегне. То си е в човека. Това е инстинкт за самосъхранение с най-лошите си разклонения.
Доц. Е. Лазарова: А добротата?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Добротата е велико нещо, но и рядко. Не се среща често, за съжаление.
Доц. Е. Лазарова: Въпреки всичко има и нотка песимизъм в разсъжданията ви!
Чл.-кор. Н. Кауфман: Да. В това отношение аз съм песимист. Смятам, че винаги ще остане това изтикване на кадърните за сметка на посредствените. Ето, сега бях в Нотариата. Там съпругата ми има един наследствен имот, който го прехвърля на дъщеря ни, на най-малката. И гледах как най-тъпите, като ги погледне човек и вижда, че това е абсолютно безмозъчен човек, та те най-много се натискат, те са начело на тия опашки, те успяват първи.
Доц. Е. Лазарова: Това е агресивността, която побеждава.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Така че ето и в най-простото местенце виждаш същото, което става и в голямата наука, и в голямото изкуство много често. Е, разбира се, тоя, който е роден за голямото, той рано или късно все си получава своето, но по- някога с много, много големи затруднения.
Доц. Е. Лазарова: И огорчения…
Чл.-кор. Н. Кауфман: А понякога човек и не може да стигне далеч, поради туй, че не му издържат нервите.
Доц. Е. Лазарова: Следователно конфликтът Моцарт и Салиери е вечен?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вечен е и вечен ще бъде.
Доц. Е. Лазарова: Да внесем една по-оптимистична нотка: в какво вярвате като човек? Кои са основните човешки добродетели, които уважавате?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Аз ви казах. Само в доброто трябва да вярваме. Аз не съм вярващ и много съжалявам за това.. Но туй, което християнството учи, макар че ми се струва невероятно за изпълнение, то си остава голямата мечта на човечеството.
Доц. Е. Лазарова: Говорите за уроците на любовта и за Христос! А какво е водещо в професионалната ви практика? И в тази светлина щастлив човек ли е Николай Кауфман?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Как да ви кажа? Аз съм действително щастлив човек, защото още мога да работя и още ме вълнува това, което правя. Напоследък работя само в областта на композиторското творчество. И като че ли сега получавам много по-добра атестация за това, което правя.
Доц. Е. Лазарова: Пожелавам ви да бъде все така. Много творчески успехи, много радост и щастие.
Чл.-кор. Н. Кауфман: И нека да бъдем щастливи с работата си.
Доц. Е. Лазарова: След това хубаво пожелание не мога да не ви запитам как работите и вярвате ли във вдъхновението?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вдъхновението е толкова измислена дума, колкото ня- мате представа. Нито за наука, нито за изкуство, нито за друго на човек му трябва вдъхновение. Трябва му сядане и работа.
Доц. Е. Лазарова: Глад за работа, може би?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Има ли глад за работа, това е вдъхновението. И навикът, и навикът има значение.
Доц. Е. Лазарова: Вие сте дори по-скептик и от Шилер, който казва „99% труд и 1% вдъхновение“.
Чл.-кор. Н. Кауфман: А, процентите никога не са ме вълнували. Обаче никога не съм чакал да имам настроение, за да работя.
Доц. Е. Лазарова: Тогава вие спокойно може да се подпишете под девиза, че смисълът на човешкия живот е трудът.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Трудът, който ми доставя радост. Бяхме много бедни хора. Сутрин съм в гимназията, а следобед отивам във фабрика. И работя шест часа, осем часа някога. И ми беше страшно труден тоя период. И страшно неприятен. И всяко лято аз, като свърша училище, почвам целодневна работа. Тухли правехме, какво ли не. Убийствена работа беше! И просто ми беше противна. И когато вече започнах да следвам музика, това ми доставяше такава радост, че не съм усещал, че работя, а съм имал усещането, че летя. Такава радост е!
Доц. Е. Лазарова: Може би това именно е призванието?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Точно това е. Човек трябва да изпитва радост от туй, което прави. И това е щастието всъщност. Иначе, нали ви казвам, оня убийствен труд си ме убиваше. Аз се бях специализирал и в още една дейност – правене кълбета за бродерия. И бях виртуоз на тая дейност. Но ме измъчваше, въпреки че с голяма лекота работех. Доц. Е. Лазарова: Може би защото мозъкът ви не е работил. Не е имало храна за душата.
Чл.-кор. Николай Кауфман: Не съм бил за това създаден. Не ми доставяше никакво удоволствие. Макар че го правех професионално най-добре.
Доц. Е. Лазарова: Струва ми се, че вие сте по начало перфекционист.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Да. В училище идваха работодателите да ме молят, защото тоя, който ме замества, объркал нещата, та аз да ги оправя. Що се отнася до начина ми на работа, по-рано пишех почти със светкавична бързина и почти не поглеждах, не правех коректури, нищо. И редакторите се мъчеха с мен. След туй почнах аз да се мъча със себе си. Започнах по-обстойно да си препрочитам нещата и ми се струва, че с това връщане ми се е случвало някоя песен да я правя двадесет години. Двадесет години! Оставам я за година, за две. Преглеждам я и все виждам, че трябва да се направи нещо. И накрая чак става. Общо взето работя бързо. Винаги ми е било лесно. Аз си спомням даже, имаше един период, когато пишех фейлетони. Това беше през 1954 година, цялата, и началото на 1955 година.
Доц. Е. Лазарова: Много творчески потоци бушуват във вас!
Чл.-кор. Н. Кауфман: По времето на първия ми брак живеех в „Лозенец“. И докато отида в Института за музика, който е в Ляпчевата къща, до Турската легация, минавайки трамвайната линия на Двойката, до Радиото, се раждаше фейлетон в главата ми. Готов напълно! И аз, като стигнех в Института, първата ми работа беше да го запиша. А тогава работехме по 10–12 часа на ден. Нямаше го това 8 часа, че и пиене на кафета. Сядах на пишещата машина и около два часа пишех за „Стършел“ и за други вестници. Около 300 фейлетона написах за около година. Но тогава подслушах един разговор. Колега казва: „Абе, тоя Кауфман що не си гледа работата, ами пише в „Стършел“?“ И реших – вече никакви фейлетони. Но ви казвам с каква лекота ми вървяха нещата. Основното ми хоби обаче е гъбарството. Просто смятам, че там съм по-добър специалист, отколкото като музиколог. Дори колегите, които учех на Витоша да разпознават гъбите, кръстиха една на мен – „Кауфманка“.
Доц. Е. Лазарова: Май трябва да напишете и „Ръководство по гъбарство“. А какви други дейности ви изкушават през свободното ви време?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Голямото ми хоби са заниманията ми с децата. Четиритях си деца съм приспивал с различни приказки, които никога не съм записвал. Но всяко от децата ми си имаше определен кръг от 50–60 приказки, които специално за него съм съчинявал.
Доц. Е. Лазарова: А кои са вашите любими писатели?
Чл.-кор. Н. Кауфман: Любим писател за мен беше Достоевски и си остана Достоевски. Най съм обичал и обичам руските писатели. Има нещо, което ме свързва много дълбоко с тяхното мислене, с тяхната емоция, с тяхната душевност. Несъмнено боготворя и нашите – и Елин Пелин, и Радичков, и цялата плеяда, Йордан Йовков. Но за мен най-високо си остава руското.
Доц. Е. Лазарова: В такъв смисъл вие имате няколко духовни родини. И България, и Русия, и Израел.
Чл.-кор. Н. Кауфман: Вижте, имам си една духовна родина и това е България. Така съм възпитавал и децата ми. Те по едно време, след промяната, викат: „Искаме да се махнем от България. Ти си евреин. Да идем в Израел“. А аз съм женен два пъти за българки. Те са половин еврейчета, половин българчета. Даже по еврей- ските закони те са българи, защото майките им са българки. С големи усилия ме увещаваха да отиваме в Израел. Донесоха формуляри. Всички ги попълвахме. И аз ща, не ща попълвам. И когато трябваше вече да ги носим, казах им: „Занесете трите. Аз си оставам тук“. Така завърши нашият
