„НЕОБИКНОВЕНИ ПОСТЪПКИ НА ОБИКНОВЕНИ ХОРА“
В един прекрасен пролетен ден разчиствах старите си вещи от таванската стаичка на къщата, в която на времето живеех със семейството си. Навън птичките пееха, децата на двора се радваха на безкрижното си детство. Намерих много играчки от детсвото ми. Всяка една си имаше своята история –хубава или не чак толкова приятна. Отворих и прегледах всички големи и малки кутии. Картички, изрезки от списания, послания, красиви мисли … В ъгъла се мотаеше и едно прахливо дървено кутийче. Присегнах се да го забърша и да прегледам и него, но то нещо заяждаше. Опитах да го отворя, като го притиснах с коляно, но капачето му не помръдна. Това ме подразни, но пък и засили любопитството ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да го поотупам в пода, за да ми се подчини. Малък пожълтял бележник се изсипа от него. Първта страничка беше празна, но втората ме озадачи . Скромен надпис в горния десен ъгъл гласеше: „Дневникът на Хана“, а под него с по-малки букви беше написано категорично и със замах: „Аз успях да се спася от Аушвиц!“
Разгърнах с разтреперени пръсти следващата страничка. Мислите ми бушуваха неподредени. Хана! Та това е тя, моята баба, която отдавна вече е звездичка в небето и всяка вечер наднича през прозореца ми с милата си усмивка. Разказвам ѝ преди сън колко съм послушна и как добре се уча. Искам да е горда с мен. Миналата вечер ме помоли, когато съм свободна да почистя праха от вещите на тавана и да ги подредя. И да внимавам да не изхвърля нещо ценно. Сега като че ли я виждам пред себе си – усмихва ми се и ми казва: „Прочети! Трябва да знаеш корените си и да ги пазиш! “
Милата ми баба Хана – винаги е била до мен и винаги ме е изненадвала със силата на своя дух!
С огромно любопитство отгърнах следващата старничка:
21 февруари 1941година.
Със семейството ми се подготвяме на 13тия рожден ден на брат ми Йонас. С мама ще правим торта и много се вълнувам. Всичките ни родните ще ни дойдат на гости.
25 май 1941година.
Днес е моя 11ти рожден ден. Не знам дали родителите ми са ми подготвили нещо, но се вълнувам да разбера.
26 май 1941година.
Вчера беше рождения ми ден, мислих си, че ще бъде обикновен ден, в който няма да се случи нищо интересно. Получих малка кутиика и голяма торта. В малката кутийка се криеха 4 билета за увеселителен парк. Бях много щастлива.
12 юни 1941година
8:00 сутринта, закусваме и тръгваме за увеселителния парк. 8:45 вече сме пред входа на парка и чакаме на опашка. Когато влезнахме вътре беше по-голям, от колкото си го представях. Имаше наѝ различни неща, с бате се качихме на всичко. Беше прекрасен ден.
После вече нямаше нищо! Дали страниците бяха скъсани, или баба Хана не е искала да споделя? После, по-нататък прочетох:
Мило дневниче,
Днес е 11 април 1942година. Отивах към училище и всички ме гледаха много странно. Жена, която не познавам, ме спря и най-агресивно ми сложи жълта значка на блузката, а после заплашително ме предупреди, че не трябва да я свалям. Не знаех защо трябва да я нося. Всички мои приятели евреи имаха такива значки. Пред дома на господин Матей имаше табела, на която пишеше “нечиста раса”. Бях много объркана, не знаех какво се случва. Вкъщи всички мълчаха, а в училище всички страняха от мен. Учителката ми каза да седна на последния чин, а всички останали деца да дръпнат масите си напред. Чувствах се ужасно. Продавачката в стола на училището не ми даде обяда, който бяхме платили предварително. Когато попитах къде е моята супа, тя направо ме изгони. С нетърпение чаках деня да свърши, за да се прибера вкъщи при мама и татко. Но там не намерих никого и заплаках, не знаех какво се случва. Отвсякъде витаеше нещо необяснимо и страховито. Сетих се и за съня, който бях сънувала наскоро – страхувах се той да не се превърне в реалност. Имаше толкова много жестокост в него, че не ми се искаше да си го спомням! Стоях на дивана в хола и чаках някой от семейството ми да се прибере. За мое щастие всички се прибраха. Мама усети безпокойството ми се опита да ме успокои. Още чувам думите ѝ, че всичко ще бъде наред и да не се притеснявам за нищо.
15 юни 1942година
Изминаха няколко такива седмици.Днес с брат ми Йонас тръгнахме в обичайния час училище. На входа не ни пропуснаха вътре, Пратиха ни в един от ъглите на двора и ни предупредиха, че училището не е за евреи. Тръгнахме си към дома. Мълчахме. Нещо обидно и неясно стискаше гърдите ни. Само гордостта ни, че винаги сме били най-добрите ученици, задъжаше сълзите ни да не рукнат. Вървяхме мълчаливо към вкъщи и всеки беше сам със своите въпроси. Останахме мълчаливи и вкъщи. Вече знаехме, че нямаме много от правата на нашите връстници, но не знаехме защо. А и едва ли имаше човек, който можеше да ни предложи някакви ясни доводи!
Не след дълго мама и татко се прибраха и казаха, че са уволнени от работа и от утре вече няма да ходят във фабриката. Щели да заминават за Германия. Какво значеше това? Защо бяха толкова тъжни? Та нали щяха да имат работа, а ние щяхме да учим в ново училище?
…………………………………………………………………………………………………………
4 март 1943година
Немски войници похлопаха настоятелно на портата и дойдоха да ни кажат, че скоро заминаваме за Германия. Не трябваше да закъсняваме и трябваше да приготвим багаж само с пари и ценни вещи. Вероятно там има всичко, което ни е необходимо. Но защо мама и татко мълчаха смутено? Защо не се радваха?
7 март 1943година
Събудих се много рано сутринта, беше едва 5 часа и навън беше все още тъмно. Не можех да спя спокойно, бях притеснена. Стоях през цялото време на леглото си и мислех за съня, който сънувах. Някой ми крещеше, дърпаше ме за косите и те падаха. Боляха ме коленете и пръстите на ръцете. Не можех да мръдна, а някъде в тъмното чувах гласа на мама: „Бягай, бягай, по-бързо бягай…“ И после се събудих.
В 6:25 и брат ми дойде да ме събуди както обикновено, но този път ме видя вече седнала в леглото. Питаше ме защо съм станала толкова рано, защо изглеждам така… Под „така“ разбирах „толкова ужасно“. Той не го каза, но беше изписано на лицето му. Стисках в пазвата си малкото дневниче и не смеех нито да пиша, нито да разкажа за съня си. Брат ми седна до мен и кротко ми каза, че мама и татко са вече готови. Трябва да се приготвя и аз, защото ни чака дълъг път. По-късно разбрахме, че този път беше до най-страшното място на света.
В този момент входната врата се разби с трясък, а дворът се изпълни с немска реч. За миг изведоха родителите ни, като ги блъскаха с прикладите на пушките си. Едва успяхме да се скрием под леглото от ужас! Но какво можеше да ни скрие там? Нищо! Само разгневихме още повече войниците, които ме измъкнаха за косата и така ме влачиха по стълбите до камиона. Когато се освестих, брат ми седеше до мен с разкървавено лице и очи , пълни с болка и ужас. Мълчахме всички и гледахме разбитите врати на къщите, покрай които камионът минаваше. Всички те имаха един и същи надпис „Нечиста раса“. По-късно същия ден всички евреи ни натовариха в един стар влак и бяхме плътно набутани един до друг. И да искаш да паднеш – не можеш. Нямаше къде! Толкова беше претъпкан! Въздухът не стигаше. Не знаех какво се случва,но със сигурност се бях простила с надеждата за по-хубав живот.
9 март 1943година
Пристигнахме в Аушвиц. Тук е още по-ужасно от вагона на влака. Краката ми са надути, болят ме, едва стъпвам. Дадоха ми раирани дрехи – всички бяхме еднакво облечени. Изгориха паспортите ни, остригаха ни, сложиха ни номера на ръцете. Толкова болеше! Моя номер беше 5543. Брат ми го изпратиха в другия край в мъжкото отделение. Родителите ни ги нямаше и нямаше кого да попитаме за тях. През цялото време се питах какво се случва, защо не сме заедно, къде попаднахме, това ли е хубавият живот, за който мечтаехме … Все въпроси без отговори. Един недружелюбен немец ни разясни къде сме и ни разясни правилата, които трябваше да се спазват от всички. Провериха ни дали сме годни за работа и ни препратиха на друго място. Там видяхме видяхме съседката леля Арис, която лежеше и крещеше, но не знаехме защо, викаше за помощ, но никой не ѝ помагаше.Двама мъже я хванаха за ръцете и краката и я помъкнаха нанякъде. Човекът до нас ни каза, че вероятно ще я вкарат в камерата. Това било място, където се освобождавали от всички негодни за физическа работа. Аз бях ужасена. Страхувах се за бъдещето ни, страхувах се дали ще успеем да излезем живи от този ад.
Подложени сме на нечовешки условия, но въпреки всичкото оцелявахме някак. Храната не стигаше, уморявахме се много, малко спяхме, но бяхме млади и силни и това ниспасяваше.Не бяхме виждали родителите си имислено се притеснявахме и за тях.
Измина година, в която от целия сектор успяхме да оцелеем само няколко човека. Беше страшно – всеки ден изчезваше по някой и повече не го виждахме. А на тяхно място идваха нови евреи, после изчезваха и те … Убийствено беше да чакаме и своя ред.
15 май 1943година
Голяма част от хората в лагера го напускаха под строй незнайно накъде, но никой от тях повече не се връщаше. Бяхме деца и нищо не разбирахме, но се досещахме… Доставяха раирани дрехи, които съвсем не бях нови. Не бяха и чисти … Не исках да повярвам, че това, което пробягваше в мислите ми, е истина. Йонас и още няколко момчета пренасяха чувалите от камионите в склада, аз и други момичета ги подреждахме така, че да не заемат много място. Един ден Йонас ме придърпа и ме завлече с него зад един от камионите, който трябваше да тръгва. Сърцето ми биеше нестройно, но му се подчиних. Имах чувството, че това е краят на живота ми. В каросерията едни големи варели, незнайно за какво са там, бяха ни послужили за прикритие. Камионът тръгна бързо и спря за проверка пред портала. Суровата реч на охраната се забиваше в съзнанието ми и всяваше ужас, но вече не мислех за последствията. Нямаше връщане назад! Някой хвърли отзад няколко чувала и в миг камионът тръгна отново. Останахме сами с подрънкващата ламарина на варелите и търкалящите се при всеки завой чували. Мекотата им ме накара да развържа един от тях. Не, не можех да повярвам – дрехи, хубави дрехи! Чии ли бяха и за кого ли ги изпращаха? Нямаше време за мислене. Взехме по нещо подходящо, преоблякохме се, вързахме отново чувала и още на първия възможен завой се „изсипахме“ от камиона заедно с дрехите от лагера. Не можехме да ги оставим в камиона – не искахме да има следи от нас. Йонас беше зле. Беше се натъртил при скачането. Болеше го кръста и трудно вървеше, но трябваше да се придвижваме някак. И първо заровихме дрехите. Не биваше никой да ги намери, въпреки че в този пушинак едва ли стъпваше човешки крак. Но бяхме длъжни да не оставяме никаква повод да ни търсят тук.
Силите не ни стигаха, краката ни се израниха, бяхме гладни… И най-лошото – не знаехме къде сме и накъде да вървим… Но понякога съдбата помага, защото навсякъде живеят добри хора. Чувахме някъде в гората, че някой сече дърва. Чуваше се отдалече. Страхувахме се да се срещнем с някого, но пък и тук, в гората, нямахме никаква алтернатива. Спогледахме се за миг и осъзнахме, че мислим еднакво – трябваше да потърсим изход. И тръгнахме натам, откъдето се чуваха ударите на брадва. Явно посоката ни беше правилна, защото тези удари ставаха все по-силни и по-отчетливи.
В далечината мъж, почти старец, размахваше уморено брадвата. До него имаше вързан сноп дърва и явно приготвяше втори. Уплаши се като ни видя! Колкото и да искахме да сме внимателни с него, явно видът ни е бил твърде недобър. Впоследствие разбрахме, че той вече наистина няма от какво да се страхува. Понакуцваше от рана от фронта, жена му без време се споминала, а синовете му някъде воюват, но няма никакъв хабер от тях къде са и дали са добре. Измъченото му бащино сърце не му позволяваше да си мисли, че няма да се върнат…
Така, приютени от този човек, намерихме спасение за известно време. После той ни свърза със сестра си, леля Герта, която често ходеше в града и чистеше домовете на богати хора, грижеше се за прането, гладеше, понякога гледаше децата им и припечелваше добри пари. И тя имаше нужда от нас, и ние от нея. Помагахме ѝ много и скоро започнахме да се справяме не по-лошо от нея. Хората знаеха, че сме нейни племеници, сираци, и не се интересуваха от нас. Ние просто бяхме децата на жената, която им слугуваше.Бързо свикнахме и с новите си имена – аз вече се казвах Ана, а Йонас стана Бруно… Леля Герта не ни разпитваше за нищо – тя знаеше всичко и без да пита. Ние бяхме нейната опора, тя – нашата сигурност!
………………………………………………………………………………………………
15 май 1945 година – Германия капитулира!
Ние с Йонас бяхме попораснали и все по-често мислехме за родителите си. Един ден просто разбрахме това, което отдавна предполагахме – те бяха си „тръгнали“ от Аушвиц, като всички онези, които никога вече не се върнаха живи. Една всеобща съдба, резултат от убийствена и безчовечна идея за „чиста раса“.
………………………………………………………………………………………………………
Май 1985 година
Гледам сега моята малка Герта – расте умна, красива, щастлива. Често ходим на гости на семейството на Йонас. Той си има едни прекрасни близнаци – Ана и Бруно. Когато сме при тях, Йонас води съпруга ми и трите деца в гората на разходка и им разказва за нашето детство. А ние със съпругата му бързаме да приготвим яденето за изгладнялото ни домочадие. Обичах я, но не споделях с нея спомените си. Не исках да я разстройвам, не исках и аз да се връщам към ужаса на онези години.
Но един ден, при едно от гостуванията, останах силно изненадана. Тя извади от чекмеджето на скрина един непрозрачен пакет и ми го подаде. Надникнах от отворения край. О, ужас – нашите раирани дрехи! Чистички, огладени и грижливо сгънати в пакета. Беше ги приготвила за музейната сбирка на училището, в което работи. Притиснах ги до гърдите си и се разплаках! За първи път от толкова години! Животът беше направил характера ми железен, но този път не можах да удържа сълзите си…
Нищо, нищо не е забравено и нищо не е загубено, докато има памет!
