РАЗКАЗ
Споменът в мен…или как да спасиш любовта при врага (Писмо до моята дъщеря)
Русе – дунавската перла. Някъде към 1940 – та.
Ще ти разкажа не това, което видях, а това, което чух.
За добро или за лошо се родих повреме на световната касапница, но израснах с историите – онези истории за мизерията, кощунството, смъртта, гнилите сърца на воюващите, чийто мозък бе изпит от жаждата за власт, а съзнанието бе замъглено от отровните изпарения на пораженията, които нанасяше войната. Истории за кървави поля, обсипани с трупове на войници, защитаващи до последен дъх своите командващи и борещи се… за какво?!
Истории. За майки с отнети деца – обречени на смърт, за девойки очакващи със страх и надежда вест от фронта, за да знаят дали да закичат росна китка в непокорните си коси, или да преметнат черната забрадка и да ридаят над трупа на своите възлюбени, за младежи изпратени в окопите кървави по неволя, за семейства заличени, за любовни истории – от войната забранени.
Смърт. Разруха. Съдба.
Възможно ли е да се роди любов по време на война? Вероятно дори не можете да си представиш колко много си приличат войната и любовта. В живота пораждат се една от друга. Воюваме за любовта, а любим – за да няма война. Запитвал ли се е някой, колко струва правото на живот, за да опита да го отнеме? Войната струва пари – животът не се купува с валута.
Това, което ще ти разкажа е безценно! Някой се е опитал да го омерзи, друг е пробвал да го разруши, но не всичко може войната да заличи и отнеме от живота.
ЛЮБОВ.
Ще Ви разкажа за нея и него. Кои са те? Аз самата още не знам. Слушала съм много за тях. Дори знаеш ли, представяла съм си, че случайно, а може би не, се озовавам в тяхното време, в техния свят, живеейки тяхната съдба. В главата ми се развиваха какви ли не сюжети между нея и него. Сърцето ми като че ли чувстваше по малко от нейните чувства, по малко и от неговите. Всяка тяхна крачка беше моя. Всяко тяхно чувство – мое. Всеки техен дъх – мой. Живеех в тях и те живееха в мен. Така трайно оставиха следа, че аз започнах да разказвам и разказвам.
1.10.1940 г., Русе; България
Беше ден. Златна, мека и топла бе есента – най-подходящото време да се влюбиш, дори и в грешния човек. Залязващо слънце бе огряло и разпръснало лъчите си над кея, а жаркият и задушевен бриз раздвижваше позлатените брези в столицата на Северна България – град Русе.
Магично място, което събираше пътници от всички страни, умееше да привлече тяхното внимание и да задоволи вкуса им.
Вечерта бавно настъпваше и приканваше дамите да облекат най-ефирните си сатенени рокли с плисирани краища, да обуят малките черни токчета – не по високи от 3-5 см, придружени от перлени накити и черешово червени устни. Прелестните представителки на нежния пол тръпнеха в очакване на своите господа в изискани костюми, прикрити от дълги шлифери, в чиито джобове се побираха кутийка цигари и портомоне, и шапки с периферия, допълващи облеклото им.
Градът, притихнал досега в очакване на показното, трепнеше да види цялата красота, която щеше да се излее по улиците му. Нощта тепърва започваше, а с нея и забавленията, които щяха да траят или до сутринта, или докато парите свършеха.
Такъв беше градът преди, за някой хора такъв е и сега. Неоспоримо е обаче, че той се промени, промениха се и хората в северната столица. Малката Виена умееше да впечатлява. От бароковите сгради, през операта, игралните и бални зали, вечеринките, публичният дом, хазарта, сделките, политиката, разгулния за някой, а за други културен живот до крайбрежната панорамна алея с изглед към река Дунав и към почти винаги мрачното и навъсено небе над Румъния.
Русе беше лукс. Идваха да поотпочинат, заложат, проиграят, преспят и изхарчат парите си тук и политици, и влиятелни магнати, и аристрократи, и народни дейци, и артисти, и музиканти, и творци, даже обикновените хора идваха тук да харчат, прехласнати от безгрижния живот, който предлагаше градът. Тук жителите живееха добре, работеха, почиваха, забавляваха се и се наслаждаваха на безкрайните предложения, които поднасяше дунавската перла. Хората умееха да съживяват града и той самият оживяваше в техните светове.
Аз все още живея в Русе. В стария еврейски квартал. Даже помня къщите, онези от моето детство. Сега ги няма. На тяхно място построиха две високи кооперации,,Димитър Миладинов‘‘ и ,,Константин Миладинов“ – оттогава живея в блок ,,Димитър Миладинов“ на 5-тия етаж. Незначителна подробност от моя живот, но след 1979г., когато бригадите събориха еврейските къщи, нещо в мен се пречупи. Спомените изплуваха. Нищо не можеше да потисне чувствата ми – внушаващи тъга, скръб и спомен, но не какъв да е, а за една история, която предстои да бъде завършена…
Докъде бяхме? А, да моят Русе!
Ти, скъпа моя Сара, познаваш до болка града. Едни от най-хубавите квартали от моите младини бяха централните: около Доходно здание, операта и музея, както и този до централната гара – еврейският квартал. Нека съзнанието ти обиколи дунавската перла. От центъра със златните плочки, през величествената съдебна палата, банките по ъглите, музеите, търговските магазинчета, над които по мое време в бароковите квартири живеехасобствениците, около ресторантите и паметниците. Прекосявяйки центъра на града, минаваме през сградата, която се извисява непосредствено встрани от съда – Доходно здание. Величие, аристократичност, финес и разкош – това е. Тръгвайки надолу по улицата, в първата пресечка надясно се е простряло учреждението, което даваше подслон на бедните момичета и на мъжете, лишени от ласки – Публичният дом.
Малко по-надолу в същата уличка и отляво, в една квартира живееха семейство Грънчарови. Под апартамента им се намираше малко магазинче за глинени изделия, а зад него и работилница. Отзаран до късна нощ Иван ваеше и извайваше глинени разкоши. За 30-те си навършени години в занаята, русенци го зовяха като най-можещия. Той бе скромен и работлив човек. Животът бе суров към него, докато не срещна съпругата си Ана. Младо, красиво, неопитомено и заможно момиче, което полудя от любов по него. Отказа се от наследството си и тръгна да дири любовта. Започна да помага на съпруга си в бизнеса с грънчарството. Тя умееше да говори с хората, а и визията й бе повече от задоволяващо-представителна – работеше в магазина и не оставяше клиент да си тръгне без глинено изделие вкъщи.
Семейство Грънчарови работеха и живееха приличен и морален живот. Едно нещо обаче не успяваше да им даде така или иначе несправедливия живот – рожба. Едва на възраст от 28 години Ана зачена и роди. И след мъките, трудностите и болката, която животът им бе поднесъл, се появи Елена – светла като слънце, което блесна в живота им. Грънчарови изучиха дъщеря си прилично. Тя от своя страна бе взела от работливия и скромен нрав на баща си, но бе попила и от изискаността на майка си. На вече навършени 6 годинки тя започна да помага на родителите си в занаята, попивашевсеки ден от знанията им.
Летата минаваха. Ето, че тази есен Елена навърши 17. Оставаше й още година в девическата гимназия ,,Баба Тонка“, но момичето не подозираше какво бе подготвила златната есен в дунавската перла за нея…
В другия край на града, в квартала до централна гара, живееха Естер (дошла със семейството си след първата голяма война в Европа, да търси един по-добър свят и препитание, запазила немските си корен и идентичност) мъжът й Исаак (български евреин) и синът им Дáниел – еврейско, набожно семейство, чийто бизнес бе златото. От край време родителите на Дáниел, чийто съдник бе Бог, търсеха за своя най-малък от три деца син – съпруга. Семейството държеше бъдещата жена до него да бъде също еврейка, за предпочитане набожна. Всичко извън тези две условия – не бе подходящо. Естер и Исаак вече веднъж бяха прекрачвали изискванията си и това по техни думи бе ,,…Роза, ти чуваш ли се, как така ще обичаш мъж с друга вяра..истински грях пред бога…срам за семейството…“. Роза – обаятелна, разкрепостена, млада жена съгрешила пред тях и се омъжила за онзи, когото обича, нищо, че друга вяра изповядва. Това бе дъщеря им. Седем години по-голяма от Дáниел. Тя бе пример за ,,черната овца“ в семейството. Естер и мъжът й се отказаха от Роза, цялото семейство се отказа от нея – освен брат й. Той ревностно бе застанал на страната на любовта. Тази есен, преди неговото завършване в мъжката гимназия ,,Княз Борис“ щеше да се случи нещо, което дори неговият съдник не би разбрал.
25.10.1940 г.,(петък), Русе, България
Петък вечерта в дунавската перла бе спокойна. Хората бяха излезли да пийнат по едно питие и да се насладят на красотата, която тъмнината придаваше на града. Един клуб на центъра(където предимно се събираха младежи и тук-там някои редовни пияници)стана повод за необичайно запознанство…
Мария бе пристигнала у Грънчарови някъде към 17 следобяд и заедно с Елена сега се приготвяха за една бърза вечерна разходка. Момичета облякоха най-официалните си рокли, зачервиха леко устни и излязоха…
Пред едно павилионче, същата вечер Янко чакаше приятеля си Дáниел – бил срещнал едно момиче преди седмица в парка и се разбрали петъка да се видят. За да не ходи сам, Янко с много усилия убеди Дáниел да го придружи до клуба, където имаше уговорка с тайнственото момиче.
Към 19 вечерта пред централния клуб стояха две момчета с по кутия цигари в джобовете, а към тях приближаваха две изкусителки. Щом Янко зърна Мария веднага се засили към нея, но дори не подозираше, че момичето също бе предприело умелия ход с взимането на компания.
Друга бе ситуацията при Елена и Дáниел. Щом срешнаха погледи, младежите като че ли се влюбиха. Цяла вечер не можаха до отлепят очи от другия. Играха на карти, на табла, придружени от малки сандвичи с оскъдна плънка и липов чай – това предлагаше клубът. Ръчно навиващият се грамофон не спираше да увлича с ритъма си младите им душú. Вечерта бе към края си, но ново начало се задаваше…
Не беше само трепет, това което се случи между Елена и Дáниел. Скоро последа молба за първа среща – насаме. Разхождаха се, говориха, очите им проблясваха, душите им се запалваха, умовете им се омайваха от сладките думи. Последваха редица взгяди…
Минаха двамесеца. Бяха изпълнени със слънце, топлина и любов. Време беше за сватба. Но кой щеше да разреши това? Грънчарови нямаха проблем с избраника на дъщеря си, ала Естер и Исаак бяха против. Те категорично забраниха на сина си да се среща с ,,такова момиче‘‘, камо ли да става на въпрос за женитба. Любовта на мледежите растеше и забраната още повече подхранваше чувствата им. В безизходица, решиха…ще се женят! През зимата, тайно! Все повече обаче започваха да върлуват приказките за войната, която вече бе започнала.
Любовта бе сляпа и не искаше да вижда война, затова просто затвори очи.
7.12.1940 г., Русе, България
Зимата бе настанила студа, скрежеца и снега върху дунавската перла, превръщайки я в ледена приказка. Бе късно, след залез слънце. Пред олтар, направен саморъчно от цветя, стоеше крехък силует на девойка, облечена в рокля, която изглеждаше кремава на фона на снега. До нея бе застанал висок, снажен младеж, облечен в дълго палто с кожена яка от самур. Зад тях мъждееха още две сенки, които държаха прецизно изработени златни халки, изготвени тайно специално за тях от Роза. Това бяха сестра му и мъжът й – единствените, присъстващи на сватбата на Елена и Дáниел. Венчавката бе тайна, привечер в присъствието на двама. Сега възлюбените отговаряха само пред Бог и той бе единствен техен съдник. Врекоха се в любов и вярност. Тайната се превърна в техен живот. Любовта възцарува…а войната….
2.03.1941г., Русе, България
Събудиха се във война.
Скоро след сватбата на Елена и Дáниел в сила бе влязъл ,,Закона за защита на нацията“. Социалното положение на семейството на Естер и Исаак бе добро. Законът засегна много от роднините им, но като че ли тях пощади. Към онзи момент те съумяха да запазят своя социален статус, ползвайки се от своето име в русенската общественост. Благодарение на своето трудолюбие продължаваха да развиват и печелят от своята професия.
Войната продължаваше. Законът започваше да набира сила между населението. Държавата се мобилизираше. Гоненоята на евреи зачестяваха. Пред нашите възлюбени се задаваше нова буря, която може би щеше да е фатална. Трябваше да бягат. От войната, от родителите на Дáниел, от залавянето, от смъртта, от бщата на Елена – от скоро привърженик на германската идея. Но как? Елена не искаше да бяга. Всичко що имаше бе тук. Дáниел се противеше. Искаше бъдеще с Елена – заедно. И реши…ще бяга. Но къде?
Мъжът на сестра му Роза, притежаваше кокетно ателие за шиене на дрехи в уличките зад историческия музей в града. Планът беше ясен, поне за Дáниел. Кумът му, чието ателие от началото на войната, вече не шиеше ефирни фусти, а благодарение на договора си с германския магнат Хуго Бос, изработваше куртки и клинове за ,,Вермахт –та‘‘. Взе мерки и уши на Дáниел една, спретната немска, военна униформа.
Момчето, с германски корени по майчина линия знаеше отлично езика и нравите им. На вид Дáниел бе висок, слаб, със снежнобяла кожа и светлокос– минаваше за немец, а и с правдоподобния акцент…Остана да оправят документите и най-трудното да се сбогува с Елена. Кръстю освен за униформата се погрижи и за паспорта на момчето. Имаше един познат на много висока позиция в държавните дела, чиято жена редовно пътуваше от София до Русе само за да може Кръстю да й вземе мерки за нова рокля. Възползва се от това. При посещението на дамата, шивачът прати писмо с молба по нея до мъжа й.
Магнатът обичаше жена си, когато тя беше доволна и той беше доволен, а тя бе доволна, когато отидеше до Русе за поръчкова рокля. Бе благодарен на шивача, за удоволствието, което доставя на жена му – затова се съгласи.
След седмица подправените вече немски документи пристигнаха в дунавската перла. Планът беше в действие. Трябваше само да изчакат следваща влакова композиция и да качат Дáниел, облечен в немската униформа, с германските документи като пазач на вагон пълен с ушити униформи, пътуващ директно към Германия.
А сбогуването?
20.03.1941г.,Русе, България
Събуди се рано сутринта, преди изгрев. На тоалетната масичка остави бележка ,,Отивам в работнически лагер…ще тръгнт след мен, сигурен съм…ще се върна, обещавам…не ме търси, така ще е по-безопасно…обичам те“.
Вечерта се беше прибрал ,,българин‘‘, сутринта от квартирата излезе ,,немец‘‘. Композицията тъкмо бе пристигнала. Натовариха я с войнишки облекла, а с тях натовариха и Дáниел, вече Герхард Щауфберг. Никой не се усъмни. Може би успяха…?! След няколко дни пристигна на гара Висбаден. В Германия бяха останали двете сестри на майка му. Те бяха най-близкото му нещо до семейство сега, но и най-опасното. Герхарт продължи своето прикритие… Така и не получи писмо от Елена. Кръстю бе залъгал умът й като й каза, че взривили влаковете с евреите, които трябвало до пристигнат в лагерите. Сега възлюбените живееха в лъжа.
България смени отбора и картите си за игра. Застана от другата страна – руската. Семейство Грънчарови бяха разорени, както и много други български семейства. Войната ги погуби. Привърженика на германската идея, Грънчаров затъна в заеми. Елена нямаше избор, трябваше да помага на семейството си. Занаятът вече не изкарваше пари. Какво можеше да стори? Беше война. Момичето разбираше само от глина. Какво можеше да работи? Единствената възможност за нея бе работата, която леля й Минка можеше да й осигури в кожарската фабрика в Русе – тежка, обща работа.
Беше война. Къде бе възлюбеният й? Защо я остави? Защо остави нея, защо остави дъщеря им?…скорострелна мисъл прехвърча през ума й и за малко щеше да ощави ръцете си, обработвайки кожата…
6.09.1945 г., по света
Празнуваха. Свърши.
И този период от историята ни – свърши. Започна нов.
Бе някъде по пладне. В Русе бе жега цял ден и сега за пръв път подухна лек, прохладен бриз. На гарата пристигна пътнически влак от София. Из между пътниците се отличаваше един, висок, снажен мъж със светла коса, който бе минал цялото разстояние от Аржентина до Европа с параход, който бе слязъл на гръцкото пристанище ,,Пирея‘‘, с една-едничка цел: да достигне българската граница и с влак от Гоце Делчев и през София да се завърне в родния си град, където бе оставил любовта си. С бързи крачки, като на сън потегли към ателието на Иван Грънчаров.
На мястото на ателието, Дáниел заварва ,,Клуб на отечествения фронт“. Влиза в клуба и се натъква на стария си приятел – Янко, който е председател на клуба. След братската прегръдка, Дáниел настойчиво пита къде е жена му. Янко казва на своя приятел, че съпругата му сега работи във кожената фабрика и по живо по здраво се сбогуват…до следващата среща…
Видя я…Дали наистина бе тя? Сънуваше ли? Не! Реалност беше – неговата Елена, точно както я помнеше – нежна и красива, нещо се бе изменило у нея, но от първи взгляд той не разбра. Видение. Той ли беше? Сигурно полудява? Нали мъртъв до сега, пред нея стоеше съпругът й – от плът и кръв. Пет минути мълчание, две отронени сълзи. Познаха се!…Онова измененото у Елена бе дъщеря им – тя я измени. Дáниел не повярва – не бе оставил семейство и съпруга, бе оставил неродената си дъщеря…Как посмя?
Ерика.
Бях още малка. Не го познах. Мама каза, че ми е баща.
Да й вярвам ли? Кой бе този непознат, обгърнал в прегръдка моята майка?….
Заживяхме, може би щастливо…
Сара, в началото не знаех коя е тя и кой е той? До края не разбрах…тя бе моя майка и той бе мой баща, а историята бе тяхна…
Коя съм аз?
Ти ми разкажи…
