Доминика Пасутхова, Братислава, Словакия ВТОРА НАГРАДА „Чуждестранни автори“

в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Който спаси един човешки живот, спасява цял свят

            Пустата къща на улица „Дълбока“ бе потънала в тишина. Ако край нея си играеха деца, щяха да подплашат тишината със своята глъчка сякаш е птица. Ако духаше вятър, щеше да я прогони със своята тъжна нестихваща песен. Ако там имаше много хора… Нямаше. Нямаше нито вятър, нито играещи палавници, нито тълпа. Там стоеше само една млада жена. Край нея единият ѝ син спеше в количката, а другият стоеше отстрана. Наблюдаваше я.

            Тя бе замръзнала като статуя и нейната тишина се смесваше с по-голямата, която обгръщаше мястото. Момчето нямаше представа защо така изневиделица тя застана на едно място. Мълчанието ѝ приличаше по дълбочина на мълчанието на къщата, но същевременно и напълно различно. Къщата вече няколко години стоеше пуста и се рушеше. По свой си начин тя бе един труп, който никой не бе погребал. Мълчанието на жената беше тишина на стотици потиснати емоции. Беше мълчание на жена, превърнала се във всичко и в нищо за своя мъж.

            Поне в дните като днешния имаше такова чувство. Беше сама с децата, на рождения си ден, въпреки че съпругът ѝ беше обещал, че ще намери време за нея. Синът ѝ знаеше това. И точно заради това я наблюдаваше със сините си очички с такова любопитство, каквото е свойствена само на децата в определена възраст.

            Подухна слаб ветрец и жената неволно стисна по-силно дръжката на количката. „Спиш точно като бебето“, промърмори.

„Какво бебе?“ – попита я по-големият ѝ син. Майката го погледна изненадано. Осъзна, че изобщо не го е забелязвала. „Няма значение. Беше отдавна.“, отговори, като шепнеше неволно. Сякаш се страхуваше да наруши мълчанието си.

„Мами, моля те, кажи ми!“ Жената въздъхна. „Много е страшно“, опита се да го откаже. Но очите на момчето светнаха още повече. „С духове и отрязани ръце ли?“

„Откъде ти хрумват тия! Никакви духове и отрязани ръце, много ясно! Ако ще ми говориш такива глупости, нищо няма да ти разкажа.“ Момчето се усмихна широко: „Ако не говоря глупости, ще ми разкажеш ли?“

            Жената пак въздъхна. „Да, но трябва да ми обещаеш, че на никого, ама наистина на никого няма да го казваш.“ Момчето кимна. „Честна пионерска!“ Тя завъртя очи. Пионерска! Ето това е едната от причините истината, цялата истина да не може да бъде разказана дори сега.

Показа му голямата вила. „Виждаш ли тази къща? Днес е пуста, но някога в нея живееха сестрите…“ „И чичо доктор,“ прекъсна я малкият палавник.

            Мама се засмя леко. „Не, никакъв доктор нямаше. Това бяха други сестрички. Такива, които носят воали.“ Замълча и се загледа в детето. „Разбираш ли?“

            Матьо първо се замисли, а после ядосано извика. „Мамо, ти ме лъжеш! Ще разказваш за страшилища! Воали носят само тия – белите призраци!.“

            „И аз носех воал, на сватбата си и не съм страшилище, нито призрак. Исках да кажа сестри – монахини,“ обясни му и за по-сигурно се огледа да не идва някой. „Носят такива, защото това е символ, че са посветили живота си на Бога, че Той е техен Жених.“

            Малкият завъртя глава: „Чудна работа. Учителят ни каза, че няма никакъв Бог. И какво изобщо означава посветили?“

            Въздъхна. Беше странно, че дори докато разказваше, пазеше мълчание по някакъв начин. Сякаш издърпваше напред части от историята, а други подреждаше след тях, все едно бяха книгите на полицата в хола. Така че отпред да се виждат тия, които спадат към препоръчаната литература, а след тях скрити другите, които не би трябвало да присъстват в библиотеката на порядъчното социалистическо семейство и даже в цялото общество.

„Това не е важно. Нали разбираш, че става дума за събития отпреди петнайсет години?“ Момчето се замисли. „През войната ли?“ Майката кимна. „Точно така. През войната и се вършеха безброй лоши неща. Отнеха всичко на евреите и убиха много от тях.“

И въпреки че тогава тя беше само десетгодишно момиченце, разбираше, че се върши нещо лошо. Евреите живееха в Братислава открай време, а изведнъж се случиха тези неща. Не можеше да си представи как са се чувствали. Случи се, защото? „Случи се, защото в страната на власт бяха особени, горделиви хора, които си измисляха разни лоши неща за тях,“ – изрече на глас пред сина си, „Само за да могат да се отърват от тях. Но моите родители бяха умни, не им повярваха. Почнаха да помагат на евреите.“

Замълча за момент. До днес си спомняше един дочут разговор между баща си и майка си за това дали е добра идеята. От една страна имаха приятели сред евреите и представата, че ще ги отведат и те не са им помогнали, им бе неприятна. Но пък и скриването им би означавало разбира се поемане на огромен риск за цялото семейство. От тези мисли я изтръгна гласът на момченцето ѝ: „Как?“

            „Скрихме ги при нас вкъщи. Няма да ти обяснявам всичко, още си малък, но това, което трябва да знаеш, е, че ако не ги бяхме укрили, щяха да попаднат на място, където да ги убият. Първоначално бяха само мъж и жена, по-късно към края на четиридесет и четвърта към тях се присъедини и сестрата на единия от тях, Ерика, заедно с малкото си бебе. Горе-долу колкото Владко. И беше точно такова“, за миг прекъсна, „… ревливо.“

Погледна своя малък син в количката. Нощем той ставаше наистина страшен. Разликата бе само в това, че целият проблем, който Владко можеше да създаде, бяха ядосаните съседи. А тогава… Всяка вечер се молеше детето да не плаче, но почти никога Бог не чуваше молитвите ѝ.

Ако някой ги заподозре и съобщи, че у дома си имат таен гост и не само един!Вече знаеха или поне предполагаха какво се случва с хората, които откарват нанякъде. И точно поради тази причина се страхуваха, че малката скътана стаичка няма да убегне от вниманието на контролиращите органи след потушаването на Словашкото народно въстание и след това… Поклати глава. По-добре да не мисли за някои неща.

„Всички се страхувахме много някой да не ни разкрие. Заради това напрежение хич не можех да се съсредоточа в училище.“ Детето кимна с разбиране. „Ясно. Аз и сега не мога да се съсредоточа в час. Учителите имат много приспивни гласове…“

            „Обаче моите бяха много готини. Учеха ме сестрите, от ордена на света Урсула. Такива, дето носят забрадки и тук на „Дълбока“ – кимна с глава по посока на вилата, „някога имаха лятна резиденция. През повечето време бяха в града, където край Примациалния дворец имаше девическо училище. Те веднага забелязаха, че нещо не ми е наред. Игуменката ме извика настрана от другите деца и ме попита какво ми е. Знаеш ли какво ѝ отговорих?“

            „Не знам“, вдигна рамене Матьо. „Аз щях да отговоря, че понеже учим само скучни неща.“

            „Аха, това в никакъв случай не можеше да го кажа! Образованието е важно, това да го запомниш добре.“ Матьо бързо кимна и майката продължи: „Игуменката ме гледаше с добрите си очи и разбрах, че не мога да я излъжа. Признах си, че у дома крием еврейка с малко дете, което постоянно плаче.“

Замисли се. Сега вече схващаше, че това нейно признание можеше да означава катастрофа за цялото семейство. Тогава обаче не можеше да допусне, че игуменката, Майка Имелда, би могла да я предаде. Учеше я от години и ѝ имаше пълно доверие. Спомни си и как се разплака веднага, защото я обзе чувството, че предава родителите си. И след това безкрайната радост, когато игуменката се съгласи да помогне на семейството ѝ.

Помисли си, че и днес се нуждае от някого, на когото да може така всеотдайно да се довери. Имаше съпруг и деца. Но синовете ѝ бяха малки, а съпругът ѝ, да си го кажем направо, бе войник, доволен служител, което значеше усложнения за всички. Беше съгласна да не ходи на църква и да се моли във вътрешната си стаичка, както пише в Библията… Само да не застраши никого с вярата си и убежденията си. В някои дни като днешния тя имаше усещането, че държавната служба е на доста висока позиция в ценностната система на мъжа ѝ. Питаше се дали там има място и за Бога? И за нея? Примижа, за да попречи на сълзите, които напираха от многото емоции.

            „Мами? Ще ми кажеш ли какво стана после? Много си сенилна.“ Тя го погледна докачено. „Каква съм?!“ – попита го. „Ами сенилна де. Такава“, чудеше се как да го формулира, „…разчувствана. Като някои момичета в класа ни“, обясни най-накрая.

„Казва се сантиментална. Сенилни са старите хора, които вече нямат сили, но и на тях това не е възпитано да им се казва.“

Кимна. „Ясно. Хайде, продължавай!“

            „Добре, добре. Игуменката реши да ни помогне. Вече укриваха неколцина евреи в манастира.“, изрече с лека усмивка. Както винаги, не изговори всичко докрай. Беше почти сигурна, че една нейна съученичка, Любица, е еврейка. Имаше тъмни очи и коса, веднъж, като останаха сами, отбеляза, че нейният Бог разбира всички езици… Сестрите със сигурност някак така „неумишлено“ бяха забравили да проверят нейния произход…

Премигна с очи и се върна в реалността. Матьо още не протестираше, изненадващо. Може би не успяваше да намери подходящ синоним на думата сантиментална, с който да не я обиди. Продължи бързо: „Разбрахме се да доведем детето и майката следобеда в тази къща.“

„Ама тя е толкова страшна!“

„Тогава не беше такава. Беше красива… И бе далече от любопитни погледни и уши. Зарадвана тичах към къщи да кажа на нашите, че проблемът е решен.“

            Замълча и потъна в спомените, които я застигнаха със силата, натрупана от годините. Родителите ѝ тогава се ужасиха от постъпката ѝ. Страхуваха се от предателство. И смятаха преминаването на детето и майка му, младата и красива еврейка Ерика, през града за немислимо. Ами ако някой я познае? Но дори да не я познаят, със сигурност ще я забележат. По нещо си приличаха с нея днес.

„Родителите ми не знаеха дали е добра идея, но накрая самата Ерика ги убеди да опитат. Бе смела.“ Виждаше лицето ѝ живо пред себе си. Мама Ерика с бебето на ръце, излизаща от малката съседна стаичка, решена да приеме предложението, въпреки че можеше да означава смърт не само за нея, но и за детето, за целия им малък свят…

„Измислихме го така: аз с малкия в количката да вървя напред, а след петдесет метра зад мен да върви Ерика. Ако я хванат, аз трябва да отнеса детето на сигурно място. Спомням си как сърцето ми туптеше в гърлото ми, докато крачех, но стигнахме и двете без проблеми. Едва сега, когато ви имам вас, разбирам какво е изпитвала Ерика, когато ме натовари с такава отговорност. Аз изтръпвам, когато подавам Владко за малко на някого.“

            „Защо?“, попита Матьо.

Замисли се. „Защото някои майки са такива. Страхуват се за децата си, защото за тях те са целият свят.“

„И учителят ни казва същото“, заяви Матьо, „и той също ни дава разни съвети, че ние сме бъдещето и сме много важни. Като е така, не разбирам що трябва да ни дава домашни работи, че и да ги проверява после!“

            Майката отговори: „Прав е. И е длъжен да провери дали сте си написали домашните. Трябва да знае кога може да разчита на другия човек и кога не. Постепенно се научаваме на това.“ Матьо я погледна изненадан. „Вярно? Ти научила ли си се?“

„Не, иначе нямаше да повярвам на татко ти, че днес ще намери време за мен“, въздъхна и се вгледа в стените на къщата. Вярваше, че бъдещето ще бъде по-добро, а режимът отново е тоталитарен. Тъжно. Отново на власт бяха особени и горделиви хора, които искат да се отърват от… от кого всъщност? Монахините изгубиха имуществото си също като Ерика и семейството ѝ някога. Тя за по-сигурно замина за чужбина с детето си, когато още можеше. Добре направи, но ѝ липсваше.

„Според мен не си права за татко“, внимателно отбеляза Матьо. „Кажи ми, ако ще празнуваш, може ли да ти честитя пръв?“ Майката горчиво поклати глава. „Не, няма да има празник. Освен ако сама не си го направя… Трябва да се прибираме, брат ти след малко ще се събуди…“

Влезе в апартамента, както очакваше, с ревящо дете. Бързо го препови, влезе в хола и застана изненадана. На дивана седеше съпругът ѝ, а на масата имаше торта и ваза с цветя. Тя се засрами. Мислеше за Ерика. Как е могла да ѝ се довери тогава? Трябва да е вярвала. Да ѝ е вярвала, че няма да размени своята сигурност срещу живота на една еврейка и детето ѝ. Детето! Целият ѝ малък свят!

Вяра. Това е нещото, в което тя, вече като възрастна, се провали напълно. Не повярва дори на съпруга си, че ще изпълни обещанието си да бъде с нея на рождения ѝ ден. По лицето ѝ потекоха сълзи на радост, но и на срам.

Приближи се към него и му прошепна: „Прости ми, че не ти повярвах.“ Той се засмя. „Това беше целта! Дори ти не можеш всеки ден да спасяваш света.“ След тия думи тя се почувства по-добре. Може би наистина не може, въпреки че някога спаси два свята. Помисли, че при първа възможност трябва да напише на Ерика, за да разбере как бе успяла тогава. Но предполагаше, че няма да го стори, въпреки че Ерика щеше да ѝ отговори. Защото Ерика винаги вярваше, че нещата ще бъдат добре. Че някой я закриля отгоре. И сигурно това беше тайната на нейния „успех“.

Решението да се довери на десетгодишна сополанка не беше необмислено. В него имаше нещо повече. Погледът ѝ неволно се спря на рафта с книгите. Цял ден се питаше каква точно е ценностната система на мъжа ѝ. Обаче точният въпрос може би беше каква е нейната собствена?

Със сигурност разбъркана. С части, скрити като Ерика и бебето в най-малката стая. Скрити зад „препоръчаната“ литература. Прегърна мъжа си. Ако не го беше сторила, навярно в къщата щеше да е тишина, детето нека си плаче, колкото поиска. Ако не беше разказала на големия си син случая със спасяването на живота, навярно и тя самата щеше да се превърне в тишина. А ако не беше размишлявала над постъпката си, навярно целият свят щеше да се превърне в тишина.

….

Бележка

Описаните събития в разказа са отчасти вдъхновени от действителността. Монахините урсулинки действително по времето на Втората световна война са укривали хора от еврейски произход в манастира си. Момичето, споменато в текста с името Любица, днес е артист в САЩ, където е заминала след войната. Истинското ѝ име е Габриела. Живяла е при монахините през учебната 1941/1942 и е учила в тяхното училище три години.

Останалите персонажи в текста, еврейката Ерика и нейният син, също са основани на реални прототипи, въпреки че Ерика имаше в действителност дъщеря, Отилка, не син. Частта, в която момичето от семейството, при което се е укривала Ерика, разказва в училище за това, също е правдива, както и решението на монахините да помогнат.

Сградите на улица „Дълбока“ и училището край Примациалния дворец (на улица „Недбалова“) също са действителни. Останалото е литературна фикция, която се отнася с респект към историческата истина.