Още една крачка
Беше хладна априлска вечер. Павел Герджиков излезе от сградата и заключи. Често оставаше до късно, за да вписва данни на пациенти и да води отчет. Той сви нагоре по улица Бенковска.Случаен минувач притича от другата страна на улицата. Някъде изсъска котка. Лек порив на вятъра разроши косата му, сенките, които хвърляше луната танцуваха по угриженото му лице.
Докторът беше висок широкоплещест мъж минаващ трийсетте. Походката му беше бърза и енергична. Живееше сам. Майка му се бе споминала преди няколко години. По-голямата си част от времето отдаваше на медицината. Като военен лекар, често лекуваше началниците на полицията и техните подчинени. От тях можеше да разбере последните подробности по „акцията“, която се провеждаше в момента. Всеки ден през София минаваше влак, който караше стотици хора към сигурна смърт. Във въздуха се трупаше тежест, която доктор Герджиков можеше да почувства. Мислите за стотиците невинни, които отиваха на сигурна смърт го преследваше нощем, като глас, който никога не млъкваше.
Улисан в размисли, докторът тръгна покрай старата бакалия, която се бе превърнала в свърталище на плъхове и бездомници. Малко камъче го удари по рамото. Той се обърна мигновено, но не видя никой.
-Насам! – тих шепот привлече вниманието му и той се приближи. Надникна през счупения прозорец и видя мъж, който го гледаше изплашен – Доктор Герджиков?
-Аз съм – отговори докторът и се огледа, да не би някой да го наблюдаваше.
-Аз съм Аврам – прошепна непознатия – Имам молба към вас. Ще влезете ли?
Докторът се поколеба.
-Няма да ви сторя нищо – мъжът се пристъпи напред. Светлината от замъглената улична лампа освети бледо и изпито лице – Моля ви, докторе! Вие сте последната ни надежда…
Доктор Герджиков прескочи и влезе сред отломките и боклуците. Последва мъжа по коридора. Двамата стигнаха до малка стая във вътрешната част на бакалията. Аврам спря на прага и извика нещо.
От мрака се показа жена, следвана от две девойки. Те се приближиха плахо. Бяха облечени в оръфани и избелели палта, които висяха върху слабите им тела.
-Тук сме от няколко дни – каза Аврам – Не знаем къде да се скрием.
Докторът мъчително преглътна. С дълбока въздишка потисна страха и умората, които пълзяха по тялото му.
-Наш приятел ни прати при вас. Каза, че вие…ще ни покажете изход – Аврам гледаше набразденото от преждевременни бръчки лице на доктора – Спасете ни, докторе!
Голямата стена в библиотеката се отмести. За семейство Леви това бе чудна магия, която разкри малка стая с две легла и прашно прозорче, което гледаше към улицата. Аврам Леви остави двата куфара до вратата, които представляваха единствения багаж на семейството, а дъщерите седнаха на чергата на пода.
-Благодаря, че правите това за нас, докторе! – каза Аврам.
-Казвайте ми Павел – докторът се усмихна.
-Не знам как да ви се отблагодаря! За мен и семейството ми означава много – преди да легне на едно от леглата, Аврам направи лек поклон.
-Това е най-малкото, което мога да направя. Важното сега е да бъдете много внимателни. Може да излизате само нощем и то не за дълго. Ще ви нося каквото ви е нужно когато идвам сутрин на работа – каза докторът – Ще ви донеса чисти дрехи и храна.
Павел Герджиков беше предоставил личната си стая за почивка, за която от години никой в лечебницата не се беше сещал. Отдавна беше свикнал с мисълта, че в такива ситуации рискът за кариерата и живота му беше голям.
Месеците започнаха да се нижат един след друг. Семейство Леви живееше в тайната стая. Всеки ден минаваха десетки пациенти през кабинета на доктора.Много от тях бяха нацисти. Докторът ги обслужваше с присъщия за него професионализъм без да се смути от военните униформи, оръжията и властните погледи, които обхождаха всяко кътче от кабинета.
Вечер оставаше до късно в кабинета, не толкова заради задачите, а заради семейство Леви, които бяха много приятна компания. Заедно говореха за живота преди войната, за това какво ще правят след като всичко това приключи. Имаше вечери, в които докторът им четеше различни произведения от любимите си автори. Обичаше да чете поезия.Павел Герджиков знаеше много по най-различни теми и на всички им беше много интересно да го слушат. Но най-интересни бяха историите за евреите, които бе спасил докторът. Той имаше своя печатница за фалшиви документи, с която правеше фалшиви лични карти на евреи. Веднъж доктор Герджиков им разказа как на косъм бе спасил пет деца от депортиране.
-Застанах пред вагона и заповядах на немски, пазачът да отвори вратите – разказваше докторът – Майките им не искаха да ги пускат. Наложи се да ги изтръгна със сила и да ги изкарам от там под предлог, че трябва да отидат за контрол в болницата. До днес се чудя, дали взех правилното решение, като направих смъртта на тези жени по-мъчителна.
-Правилното решение е било, докторе – каза Айла – Като майка ви казвам…предпочитам детето ми да живее и да има бъдеще. Няма нищо по-важно от това…
-Едно от момчетата избяга и се върна във вагона. Опитах се да го спра…опитах се да го върна, но нямах повече време. Влакът отпътува – докторът сведе глава – Сега децата са скрити на сигурно. Поне това ми дава спокойствие – всички замълчаха. Павел Герджиков беше лъч надежда в мрака, който бе обвил цялото човечество. И семейство Леви го знаеха.
Аврам Леви работел като обущар преди войната. Имал работилница в западната част на града и бизнесът вървял доста добре. Съпругата му работела в семейната сладкарница.
-Мама прави най-вкусните сладки на света – казваше често Яел – по-малката сестра на Ерика.
Семейството печелело добре и можело да си позволи хубаво училище за момичетата.
Ерика притежаваше вродено любопитство.Имаше големи, кафяви очи и буден поглед. Човек трудно можеше да скрие нещо. Може би за това на доктора му беше много трудно да прикрие интереса си към нея. Тя говореше по-малко, усмихваше се по сдържано за разлика от сестра си, коятовъпреки, положението в което се намираха успяваше да се шегува. Ерика Леви беше красива загадка, която Павел Герджиков не можеше да пренебрегне.
-Как така не ви е страх докторе? – прошепна веднъж Ерика. Двамата стояха в ъгъла на тайната стая докато останалите вечеряха тихо в кабинета. Горяха само две свещи – една на неговото бюро и една в отдалечения ъгъл на стаята – Всеки момент някой може да ви издаде – беше минала година и половина от както семейството й беше пристъпило прага на лекарския кабинет за пръв път.
-Съмнявам се – каза докторът леко смутен при тази мисъл – Аз съм последния човек, който биха претърсили. Пагоните ми дават известен имунитет – той се усмихна, но изглежда отговорът не удовлетвори девойката.
-И все пак…рискувате всичко за… – Ерика млъкна. Малка сълза се отрони от окото й. Павел Герджиков я избърса с палец и докосна лицето й, което пламна при този жест. Той отдръпна ръката си.
-Вярвам в любовта към хората. Всичко това е грешно и трябва да се спре. Хората са равни – Трябваше ли да каже, че го е страх или да признае, че тъмните очи на девойката го смущаваха нощем – Не трябва да спираме да се борим.
-Може би в един момент борбата няма смисъл – Ерика завтъкна кичур коса зад ухото си –може би човек има граници.
Докторът сведе глава. Загледа се в процепа между каменните плочи на пода. Малка мравка се опитваше да избута голяма троха хляб.
-Винаги има още една крачка. Не трябва да се предаваме – той погледна девойката – Страх ме е. Но нима страхът не е човешко нещо? – той хвана ръката й – За някои неща заслужава да се борим. Въпреки страха. Аз вярвам в това за което се боря…
Звук от сирена наруши тишината на нощта. Протяжният ѝ вой обгърна кабинета. Ерика стисна ръката на доктора, който се изправи и отиде до прозореца. Чу се експлозия. След това още една, която беше сякаш по-близо. Прозорците затрепераха.
-Дръпнете се назад! – извика Павел Герджиков преди стената на сградата да бъде отнесена от снаряд.
Миг след това пепел и прах обгърна стаята.Като прекършени крила, листовете на любимите книги се носеха към пода. Докторът се надигна. Главата му кървеше. Той се изправи с мъка. Една горяща греда се свлече и падна точно до Ерика, която лежеше на пода. Докторът се спусна към безжизненото й тяло я пое в ръцете си. Провери пулса й и си отдъхна. Беше зашеметена.
Павел Герджиков изнесе тялото на Ерика в коридора, който още не беше разрушен. Върна се, за да помогнена Аврамда надигнат гредата, която беше затиснала Айла. Заведоха я в коридора при Ерика. Яел също излезе от стаята и застана до родителите си.
-Трябва да излезем от тук! – извика доктор Герджиков.
Докторът взе Ерика в ръцете си и петимата тръгнаха към изхода. След няколко секунди студения въздух освежи опърлените им лица. Павел Герджиков погледна към останките от кабинета си, които бяха обвити в пламъци. Снежинките блестяха невинно докато падаха тихо върху земята.
-Трябва да ви намерим нови документи – каза Павел Герджиков.
Бяха седнали в хола в апартамента му. Стаята беше просторна и светла. Портрет на генерал, който беше застанал величествено със сабя в ръка гледаше от стената. Той се приближи до шкафа, който стоеше в ляво от картината. От там извади малка кутия. Седна обратно на мястото, където стоеше до преди малко и махна капака. От вътре извади лична карта и я подаде на Айла.
-Това е личната карта на майка ми – каза той – Вземи я. За останалите документи ще се погрижа днес.
Докторът излезе за работа рано. В денят след бомбардировкитеградът беше в отломки. Хора изнасяха покъщнина. На места имаше горящи сгради. Чуваше се детски плач.Снегът беше кишав и мръсен.
В болницата цареше суматоха. Притеснени и забързани лекари, стенещи ранени, и хора, които бяха насядали по пейките и мръсния под. Павел Герджиков търсеше нещо определено.Той тръгна по коридора и стигна до вратата в дъното, която водеше до помещението, където отвеждаха починалите. Той се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Отвори вратата и влезе вътре.
Насочи се към първата платформа, върху която лежеше мъж. Претърси джобовете на панталона му но не намери нищо друго освен снимка на малко момиченце и конец. Претърси още двама покойника, но отново без успех. Тогава погледът му привлече дребна жена, чието тяло стоеше върху платформа в ъгъла на стаята. Ръцете му трескаво претършуваха десния джоб на палтото й и най-накрая намери това, което му трябваше. Личната карта на Елена Христова. Щеше да я даде на Ерика. Сега беше време да тръгва от тук.
Той заобиколи платформата и понечи да излезе, когато в стаята влезе медицинска сестра.
-Докторе, пак ли вие?
Павел Герджиков замълча. Реши да не лъже.
-Моя приятелка е в беда – каза той и извади личната карта, която беше откраднал – Ето за това дойдох.
Сестрата се приближи и разгледа документа. След това погледна доктора в измъчените му очи и силно го прегърна, след което се отдръпна от пътя му.
Павел Герджиков влезе в полицейското управление. Приближи се до жената, която стоеше зад бюрото в дъното на залата. Тя го измери с поглед преди да го попита какво желае.
-Моят вуйчо е тежко болен и ме помоли да му направя услуга. Става въпрос за изгубена лична карта – обясни докторът – Преди да легне на легло я е загубил някъде. Може да я е забравил в автобуса, да е паднала от джоба му, кой знае. Нали ги знаете какви са като остареят – Павел Герджиков се опита да се пошегува, но на секретарката, изглежда не й беше забавно.
-Изчакайте тук – каза тя и влезе през вратата, която беше зад бюрото й.
След няколко минути се върна. Носеше документи, мастило и два печата.
-Чичо ви трябва да е вписван вече веднъж в регистъра, нали така – попита тя.
Ситни капчици пот избиха по челото на доктора. Трябваше да измисли как да се измъкне и то бързо.
-Да, разбира се – докторът преглътна – Данчо Панайотов – каза той.
Секретарката започна да движи пръста си по имената в тетрадката. Докторът прехапа устни. Трябваше да направи нещо. Тогава погледът му привлече бурканчето с мастило. Това можеше да е единственият му шанс. Той се присегна и го бутна. Мастилото се разсипа по бюрото. Започна да капе на пода.
-Ама по-внимателно, моля ви се! – секретарката отмести книгата и се надигна от мястото си.
-Съжалявам. Не видях, че мастилото е там – каза Павел Герджиков и се усмихна нервно.
Секретарката извади кърпа и започна да чисти течността. Това беше неговият шанс. Той се присегна и сгъна документа. Взе двата печата и ги пъхна в джобовете си, след което започна да пристъпва назад. Когато се отдалечи достатъчно от бюрото се обърна и излезе спокойно от управлението. Махна на дежурния полицай за поздрав преди да свие зад ъгъла и да побегне с всички сили.
-Като истински са –Аврам Леви прокара пръст по повърхността на хартията, когато Павел Герджиков му подаде неговата картата и тази на Яел.
-Намерил съм ви място, където да се скриете – каза докторът – Майката на мой пациент ще ви приеме. Тя живее в село Герман. Утре сутрин той ще ви качи на колата си и ще ви откара. Не забравяйте, вече сте български граждани.
Утрото на шести януари 1944 година посрещна семейство Леви, които стояха на тротоара пред дома на доктора. Улиците бяха потънали в мъртвешка тишина. Някъде излая куче. Друго му отговори. Аврам леви държеше куфар, в който беше побрано всичко, което бяха успели да спасят от живота им в лечебницата.
Колата паркира пред тях и от там слезе млад мъж, който се усмихна ведро и стисна ръката на Аврам.
-В сигурни ръце сте – каза той и натовари куфара в багажника.
Ерика Леви прегърна доктора. Топлото й тяло го обгърна сякаш беше спасителен пояс.
-Кога ще те видя отново? – попита тя.
-Обещавам, че ще дойда.
Той я целуна по бузата и ѝ помогна да се качи.
Докторът стисна ръката на Аврам.
-Вечно ще ви бъда благодарен за това, докторе – каза той и го прегърна.
Ерика допря лицето си на стъклото. Върху петното от дъха си нарисува сърце, след това сви пръсти и ги сложи до лявата си страна.
Павел Герджиков проследи с поглед отдалечаващата се кола. Опитваше се да погребе спомена, топлите очи на Ерика, тъжната усмивка, ръцете ѝ върху неговите книги, звучния ѝ глас, когато четеше, порива ѝ за свобода и мечтите ѝ като жена.
Колата спря, за да изчака преминаващ трамвай. Ерика Леви стоеше на задната седалка и мълчаливо гледаше хората, които вървяха по улиците. Надяваше се да го срещне сред минувачите. Тогава нечия ръка се стовари върху стъклото и тя изпищя. Павел Герджиков отвори вратата и пое Ерика в обятията си.
-Ще се омъжиш ли за мен? – прошепна той.
Тя се отдръпна от него и го погледна. Очите й радостно блестяха.
-Да! – отвърна тя и го целуна.
Дори сред хаоса можеше да се открие надежда, а сред пепелта – красота. В това вярваше Павел Герджиков и беше готов да се бори за него до край.
