„Отменено е“
10.03.1943г. Облачно е. Небето е някак ниско и неравно. Синьо-сиво. Слънце няма. Няма и да има. Хладен, тънък ветрец близва листата на дърветата. Просвирва край ъглите на къщите. Или това е воят на чакащия там някъде влак? Вървя. Раницата монотонно издишва глухия шум от триене на плат в плат. Не усещам тежестта й. Очите ми гледат и не виждат прашния асфалт. Мъгливо пред тях трепти угасналата жълта звезда върху протрития ревер на якето. Отдавна са спрели да забелязват и нея. Виждат само редящите се сиви картини на скорошното минало.
23.01.1941г. Стволовете на дърветата попукват от студ. Клоните им се люлеят зловещо. Тънка мъгла излъсква косите на строените в училищния двор възпитаници. Движат се само дъховете им. Хилавата висока фигура на директора се е изправила отпред, всяваща респект с безукорната си строгост. Фина мрежа от бръчици оплита нетрепващите му бледи очи, когато произнася на глас три имена:
-Ана Аврам Вентура! Две крачки напред!
-Ема Сами Валицер! Две крачки напред!
-Мими-Матилда Пизанти! …
Дъхът ми секва. Сърцето ми спира. Кръвта ми се смръзва. Вълна на мътна тишина залива ушите ми. В ума ми остава само пустота. Цялото ми същество се вцепенява. Като в унес правя две малки крачки. Стъпките отекват в съзнанието ми. Сякаш от много далеч до мен долита ясният, отрезвяващ глас на директора. Вдигам глава с широко отворени очи. Не трепвам, докато не се разнася резкият вик „Свободно!“ Смисълът на чутото започва плахо като леден планински ручей да се процежда в съзнанието ми. Изключена съм. Защото съм еврейка.
Бягам. Свивам се на пода в някаква мрачна прашасала стая. Тялото ми се тресе от напиращи вопли. Вратата се открехва с тихо пискливо проскърцване. Една сянка се приближава безшумно и бързо обгръща врата ми с нежните си ръце.
Дългите й смолисти плитки се сгушват в скута ми. Това е тя. Таня. Били сме заедно във всичко. В часовете и ваканциите. В игрите и изпитите. В болестите и радостите. Тя е с мен и сега.
Месеците се нижат бавно. Мудно. Тежко. Бримката на негодуванието и жаждата за бунт се затяга все повече с всеки ден. Чувствам се точно като куче на каишка. Защото нямам свобода. В скромната ни къща освен петчленното ни семейство живеят още две. Никой от нас няма право нито да работи, нито да учи. Каква работа, какво учене! Позволено е да излизаме от претъпкания ни като дядовата ръкавичка дом от 10:00 – 12:00. И дори в това време не е спокойно. Легионерите често биват жестоки към сънародниците ми. Купоните ни за храна не се зачитат. Всеки се спасява, както може. Моето спасение се казва Таня.
Тя идва до вкъщи. Обикновено веднъж в седмицата. Винаги носи нещо, което може да е от полза на мен или близките ми. Хляб, сирене, пари… Прави го тайно. По тъмно. Сутрин е на училище. А от загриженост, родителите й не биха я пуснали. Така че тя отмъква каквото може от тях и се прокрадва в дамгосания ни квартал, по кривите ни разбити улици, покрай бездиханните ни къщи със замъртвели дворове. В тази сива земя, от която радостта се е оттеглила, а недоумението, мъката, отчаянието и гневът са надвиснали тежко, задушаващо.
Тя почуква предпазливо пукнатото стъкло на прозорчето от задната страна на къщата. След минутка то потраква звънко, аз провирам отънялото си тяло през него и двете се свиваме една до друга в нощния мрак. Говорим дълго. Природната й интелигентност и прозорливост й помагат винаги да е в течение на случващото се. Споделя ми новините спокойно и информиращо. Вдъхва ми надежда и вяра. Винаги успява.
13.10.1942г. Хладна есенна нощ е. Таня ми разказва история със старите ми съученици. Не успявам да сдържа кикота си. Тази малка искра младост и живот. Точно тогава окъснял легионер минава покрай нас. Притихваме и притискаме телата си към грубата стена. Но закъсняваме. Искричката е разсеяла за миг мрака и младите враждебни очи я виждат. С един гъвкав скок едрият мъж прескача огънатата до земята телена мрежа. Замахва с приклада си. Светлината изгасва.
Събуждам се след два дни. Поне така ми казват родителите. Не мога да стана от леглото повече от три седмици. Раните не са толкова сериозни, но липсата на храна забавя оздравяването им. А Таня не идва. Месец. Два. … Никой не знае нищо за нея. Сърцето ми се къса от болка, страх, безсилие и гняв. Срещу всичко, което огрябва живота, младостта, правата ми. Аз съм човек! Колкото всички други! И мога, трябва да бъда свободна! А съм принудена да ям хляб от пораснала по божия милост тиква и изпросено брашно. И едничката утеха, която имах, едничкият бистър извор на силите ми изчезна зловещо и безследно.
До началото на 1943 г. Таня се завърна. Жива, здрава и светла като зората. Не била пострадала сериозно. Получила само един удар по дясната си ръка. Успяла да избяга. Но родителите се научили за раната й и я следели зорко. Но сега е тук.
Срещите ни се подновяват. Ала ужасът не си отива. Не и този път. Носят се слухове, истории. За отведени евреи от Македония, Гърция… Пътуващи във влакове, от които се носят съкрушаващи молби и викове за хляб и вода. С оглушителната сирената на влака заглъхват и пронизващите писъци. За да не бъдат чути никога повече.
А какво ще стане с нас?
08.03.1943г. Аз и още десетки, стотици евреи получаваме повиквателно. Ще бъдем откарани в Полша, за да работим. Имам право на една десеткилограмова раница, в която да нося багажа си. Чета напечатания лист. Изучавам името си на него, сякаш го виждам за първи път. Разглеждам завъртяните подписи. И в мислите ми изникват всичи ужасяващи истории. Наивницата в мен иска да вярва на написаното, но разумът крещи, че това е призовката на смъртта.
10.03.1943г.
И така аз вървя. Вихърът от мисли се мята бясно из съзнанието ми. Но тялото ми, движено от някакво тъпо, примирено равнодушие не спира. Върви. Не вижда. Не чува. Не чувства. „Като агне водено на клане…“
Изненадващо дори за себе си усещам парещите си очи. Спирам. Поемам рязко дъх. Студена болка срязва дробовете ми. Свивам ръцете си в юмруци. Ноктите ми се забиват в дланите. Вдигам рязко глава. Отварям широко очи. Поглеждам ниското неравно синьо- сиво небе. И всяка частица от съществото ми се раздира от вика „Защо?“.
Но пробуждането трае само миг. Раболепието ме обхваща отново. И около ходилата ми започват да се вият ситните облачета прах. Зад гърба ми остават самотни ситни стъпки.
Ръце. Коса. Плитки. Прегръдка. Плаче. Ридае. Смее се. Целува ме. Прошепва. „Отменя се.“
Слънцето проблясва. А по пътя към дома остават три пътечки ситни стъпки.
