ЕПИЗОД ОТ ЖИТИЕТО НА ЕДИН СПАСИТЕЛ
Всъщност… Започвам многозначително своята част от разказа за моя близък приятел Константин Марков, познат за повечето с църковното му име Кирил (тогава владика на Пловдив).
Трудно е да определя точно началото на историята, която започвам да разказвам, но смятам да прескоча по-ранните събития и да започна от случките в Пловдив през 1943-та.
Беше 9 март, същата година. Тогава все още бях директор на болница „Свети Йосиф“. Край на работния ден, изпълнен с най-различни посещения, необикновени от първото до последното. Като че нещо витаеше във въздуха…
– Абе, доктор Груев, много се напълниха улиците с военни! – възкликна един мой болен.
И така всеки следващ правеше подобна забележка, която се загнезди в съзнанието ми и нито за миг не ме оставяше намира. Не вярвах, или поне не исках. „Навярно някое глупаво всеобщо впечатление“ – помислих си.
Моят работен ден приключи. Когато излязох и поех своя път към дома, усетих някакво вълнение, тегнещо над иначе будния град. Цял ден затворен между четирите стени на кабинета си не можех да стана свидетел на нещо по-различно от поредното ново заболяване на пациент.
В еврейското училище, или по скоро в двора му, бяха събрани много еврейски семейства. Там се намираха се едни мои познати, също и други, които не бях виждал. Наоколо им се бяха скупчили много хора от всякаква възраст, които явно нямаха и бегла представа за случващото се пред тях.
Нещо спря погледа ми. Това беше господин Барух и неговото семейство. Те бяха в двора, близо до оградата. Той имаше две деца – момиче и момче, които бяха 3-4-годишни. До него стоеше жена му и родителите му.
– Барух, какво се случва? – попитах го аз. – Защо е всичко това?
– Единственото, което разбрахме е, че ще ни натоварят на влак и ще ни откарат нанякъде.
Нанякъде? Накъде? Разтревожих се и затова си проправих възможно най-бързо път през тълпата до постовия, който ги охраняваше. След като му се представих обясних, че искам да разбера какво се случва, но той не прояви желание да ми отвърне.
– Няма ли да ми отговорите? – попитах видно раздразнен.
Отговор не последва. Продължи да си стои изправен като струна и да се взира безчувствено в далечината.
Не беше редно. Тези хора стояха в неведение, охранявани от военен, и се страхуваха без и най-бегла представа какво ще се случи с тях. Трябваше да се направи нещо и всеки с чувство за човечност щеше да го усети. Но какво можех да сторя аз – безгласна буква насред всичко случващо се…
* * *
– Имам да ти обадя нещо – разтревожено рекох аз.
– Какво се е случило, докторе? – попита приятелят ми – владиката Кирил зачудено.
Извиних му се, че се е наложило да го притеснявам преди вечеря, но той ме увери, че имам достатъчно силно основание за да го направя.
– Пред еврейското училище става нещо, има някаква врява. Разбрах, че повечето еврейски семейства от Пловдив са събрани в двора му и никой не знае защо. Семейство на един мой познат също беше там. Той ми разказа, че щели да ги водят някъде с влак.
– Влак? Това не е добре… – промърмори Кирил на себе си, като че е запознат със случката. – А къде е това „някъде“?
– Попитах постовия, но той не си направи труда да се занимава с мен.
– Имало е постови?
– Да, имаше. Той стои пред училището и пази хората да не се измъкнат.
– Военна му работа… – проточи той. – Трябва да направим нещо! – каза след известно мълчание.
– Какво? – попитах.
И той ми отговори разпалено. След което запрашихме с невероятна скорост към мястото на действието.
* * *
Свечеряваше се. Скриването на слънцето зад хоризонта вещаеше само покой след изпълнителния с работа ден… но не и днес. Всяка минута се усещаше ужасът, надвиснал като воал над едни бедни души… Като че времето беше спряло и се опитва да изстиска душата ти, която предусеща зло…
Владиката се устреми през народа. Отиде до входа на двора и погледна постовия, който съвсем неочаквано бе омекнал.
– Пусни ме вътре! – изкомандва го приятелят ми.
– Ама, Ваше Високопреосвещенство… – запелтечи човекът. – Има заповед… Ама не може!
– Не може ли? Само се опитайте да ме спрете!
Миг по-късно, трудно уловим за обикновеното око, владиката Кирил вече беше прескочил училищната ограда и се бе озовал при обикновените „затворници“. Постовият, останалите и аз в това число се бяхме смаяли.
– Владико! – въодушевено възкликнаха евреите.
– Не се бойте, добри хора! Където отивате вие, там съм и аз!
Докато те се радваха на своя спасител, наоколо се накачулиха няколко по-старши военни.
– Излезте от там, Ваше Високопреосвещенство! –приканваха го те един след друг. – Не бива да стоите там.
Владиката дори и не забеляза тяхното присъствие. Той се радваше на дечурлигата, които го гледаха като техен покровител. Взе едно ведро момиченце на рамо и хвана едно момченце за ръка. Това бяха дечицата на Барухови. После се обърна към своите енориаши, които като по знак замлъкнаха.
– Трябва да помним, че преди да сме български народ, ние сме християни и като такива от нас се иска да не отменяваме Христовия закон за обичта! Той ни задължава да се застъпваме за ближния! – След миг мълчание той изгледа всички, които мълчаливо поглъщаха всяка негова дума като свята манна. После продължи:
– Ние сме християни и, повтарям, като такива не можем да не стоим на почвата на светото Евангелие и на Христовото учение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на вероизповедание, вяра и произход! Следователно, българи, ние трябва да се застъпим за евреите! Нека, който посегне на български евреин, да бъде съден от Господ, както подобава! Затова да избавим тези честни хора!
– Но какво е щяло да се случи с тях? – някой попита Владиката.
Кирил изгледа военните многозначително. Под напрежението на неговата особа, в момента изпълнена с почест и строгост, най-възрастният военен отговори:
– Полша… В лагерите на смъртта.
Всички като жилнати се оживиха помежду си.
– Да ги спасим! – обадиха се няколко души.
– Нямаме право да ги спасим! – обадиха се важно военните.
Владиката извика пламенно:
– Обещавам ви, господа, че ако не ни помогнете, аз лично ще легна върху влаковите линии, ако композиции, натоварени с евреи от българските земи тръгнат към нацистките лагери на смъртта!
Тълпата спечели неговите симпатии и всички завикахме:
– Освободете ги!
* * *
Всички викаха в един глас. Това беше невероятно. Толкова хора изпълнени с толкова обич към нещастните евреи сега искаха свободата им!
Кирил вече не се интересуваше от всякакви власти. Той беше като фурия, опустошаваща всичко, което ѝ се изпречеше на пътя. Затова реши да не губи време и да изпрати бърза телеграма до столицата. Ето какво гласеше тя:
До Негово Величество цар Борис III, Двореца, София
Ваше Величество,
В име Божие, усърдно моля за милост към евреите!
+ Пловдивски Кирил
По-късно през деня евреите от училището бяха освободени чрез официална заповед от столицата. На следващия ден бяха публикувани думите на премиера Филов:
„Повече от сигурно е, че на вътрешния министър бяха дадени наставления от най-високо място – Двореца да преустанови изпълнението на планираното депортиране на евреи от Стара България. Във всеки случай на 9-ти март вътрешния министър, без каквото и да било участие на комисаря на еврейските въпроси, заповяда освобождаването на евреите.”
* * *
Не много дни след това разбирам, че Владиката Кирил е бил доста по-запознат със събитията покрай евреите, защото той сам ми довери, че му се е наложило да укрива няколко семейства в своя дом. Сподели го като тайна, защото не желаеше това да се разчува.
Обаче… Повече от година и половина вече беше изминала, някъде след 9 септември 1944 година, когато научих за неприятно приключение с моя приятел. Бил е хвърлен в затвора като „фашистки“ и „вражески“ елемент, заради укриване на „противници на държавата“ в дома си.
Това е абсурдно! Този обикновен човек е бил набеден заради силната си човечност. Той, чието призвание по душа е било да пази народа от всякакви зверства и неприемливи прояви над обикновените хора, е лишен от свобода!
За щастие, когато бях уведомен за ситуацията, делото срещу приятеля ми още не било свършило…
Много благородни и много благодарни хора, които му симпатизираха и които го бяха обикнали с цялото си сърце, чиито животи беше спасил, защото той живееше в народа, за народа, се бяха застъпили за него и за делото му. И бил освободен.
Не се беше минало време след това, когато се срещнахме. Бях се изплашил, когато бях го зърнал. Той е бил принуден да изтърпи жестоко унижение – насила обръснали брадата му, като са се подигравали с нея. Това, разбира се, било най-малкото, което е трябвало да изтърпи…
Но аз знам, че неговата духовна сила трудно е можела да бъде прекършена. Той покорно преживял всичко, което отрече да ми разкаже.
– Докторе, не знам какво да ти кажа. Тези добри и чистосърдечни, святи души ме защитиха. Рекоха ми, че ме обичат… Ами, ако не беше тяхната любов мен, какво щеше да ми се случи по-нататък?
Владиката ми говореше с такава лъчезарност и светлина за доброто дело на хората. Обаче аз исках да му кажа, че той бе освободен не само заради добрите хора, но и заради самия себе си…
Споделено от д-р Теофил Груев, близък приятел на Кирил
