Мария Емилова Чорбаджийска, Езикова гимназия „Акад. Л. Стоянов“ – Благоевград
„Да обичаш, въпреки…“
7 март, 1943г., София
В облачния късен следобед Павел се прибираше от служба в дома си на булевард „Дондуков“. Неспокойно, с треперещи ръце, държеше цигара и очакваше да завали дъжд, който да „измие“ притесненията и тревогите му. По-притеснителното бе, че по лицата на хората той четеше същите емоции, разпознаваше безгласните скърби. Не се усещаше мириса на свободата, не се чуваше смях, а само тежък дим от изпепелени желания се стелеше като непрогледна мъгла в центъра на София.
Павел се качи по стълбите до верандата на къщата си и взе да рови из чантата си. Напипа твърдата корица на книга и я извади. Отвори произволна страница – стихове на Яворов. Тъга обзе сърцето му. Не спираше да мисли за надвисналата опасност, опитваше се да се концентрира върху четивото, но всяко преминаваме по улицата го караше да трепва, да изостря очи. Отдалече се чуваше нервен разговор, груби мъжки гласове си разменяха реплики, шумът се приближаваше все повече, докато не тропнаха тежки военни обувки. Павел погледна двамата немски офицери, които разгорещено обсъждаха важен въпрос. Качиха се на верандата и го заговориха:
-Докторе, няма ли за нас по една лимонада?! Ожаднях от надвикване с този малоумник! – излая немецът с акцент. Двамата офицери започнаха да си мятат кръвожадни погледи.
– Разбира се, господа. Седнете, след малко ще ви донеса. – отвърна Павел.
Върна се с лимонадите в поднос, който беше изрисуван със знамето на Германия, а чашите му бяха подарък от професора от университета в Берлин. Жестът му явно направи впечатление на военните, защото те бързо си развързаха езика.
-Знаеш ли, докторе, ти си много учен и добър човек! – заразправя офицерът отляво на Павел – Сам разбираш, че и за теб ще е по-добре, ако я унищожим тая подла сган -евреите. България трябва да се отърве от тях. Тук ще ги срещнеш навсякъде ивсе най-хубавото искат. Евреите са ви шефове, администратори, служители на най-висока позиция. Окупирали са банките, пълнят си джобовете с парите на българския народ всеки ден.
– Но пък да ти кажем, докторе, по-големи вероотстъпници, измамници и подлеци от тая паплач евреите няма! – включи се и офицерът отдясно на Павел – Ето сега и на теб ти правят конкуренция. Парите с честен труд, дето ги вадиш всеки ден в лекарския кабинет, като помагаш от ранна утрин до късна вечер, искат да ти вземат нещастниците! Прав ще си, ако ги ненавиждаш колкото нас!
– Вижте, господа, стана късно, много съм изморен. Цял ден съм на крак и сили вече нямам дори и да приказвам – отговори им Павел.
– Е, разбира се, докторе, ние също имаме работа. Отбихме се просто да си поприказваме, да пийнем по една лимонада. Хайде добра ти вечер, със здраве! – рекоха офицерите, изтупаха си униформите, стиснаха си ръка с Павел и си тръгнаха помирени и развеселени.
Павел помръкна още повече след този разговор. Натискът смазваше всички. Българският народ се огъваше под тежестта на немските изисквания. Недоволството от политическата позиция на правителството изнервяше гражданите до краен предел. Сложните маневри на шепата хора, които ковяха съдбата на цял един народ по отношение на Пакта с Германия, въобще не съответстваха на силното желание на хората да наложат своята справедливост.
Такива мисли се въртяха в главата на Павел, който се настани удобно на креслото пред камината. Камината вече гореше, а на него дори му се струваше, че чува пукот от гръмотевица. Задаваше се буря, тежко им на горките минувачи в този час. Почти заспал, с книгата в ръце, Павел се събуди от силно тряскане по входната врата. За момент се изплаши, но се окопити и внимателно отвори вратата. Недоумение, смесено с чувство на тревожност, се изписа на лицето на Павел, когато видя своя посетител.
-Леви, какво правиш в този късен час при мен, приятелю? Нещо случило ли се е? – притеснено заразпитва докторът.
– Герджиков, сега съм добре, но до утре и на мен ще са ми връчили покана за депортация. Трябва да се спасявам, на живот и смърт е, разбираш ли?! – екзалтирано заговори г-н Леви.
– Но какво мога да направя за теб, приятелю? Как да ги спра? Нали знаеш колко много евреи се погубиха от чакане на неизвестната присъда?
– Така е, Павле, но аз съм твой стар другар, измисли нещо, помогни ми! – настоя старецът.
– Добре, доведи жена си и Ерика пред кабинета ми. Действайте бързо, защото тази звезда, дето я носиш на ревера си, ще ни докара големи неприятности, ако някой види, че влизаш със семейството си в моята служба.
– Благодаря ти, никога не ще забравя добрината ти! След половин час те чакаме, ще се скрием зад крушовите дръвчета – с насълзени от благодарност очи промълви Леви и се затича с пъргавината на млад момък до вкъщи.
Павел се разбърза. Сега му се отдаваше възможност да постъпи според принципите си. Да помогне, да спаси, каквото му беше призванието. Той и за миг не се поколеба, че е постъпил противозаконно. Ако сега не помогнеше на стария Леви и на семейството му, съвестта щеше да го преследва цял живот. Позамислен в рискованото дело, той взе един вързоп и в него сложи дрехи и храна. Нямаше време за губене, часът наближаваше. Сложи вързопа под мишница и се затича право по алеята в проливния дъжд. Тази тайна спасителна акция преобръщаше целия му живот на 180 градуса, караше го да се чувства жив, окрилен, че в това трудно време ще подкрепи поне едно семейство, чиято съдба беше неизвестна.
Запъхтян, Павел стигна докабинета, поогледа се, пердетата бяха спуснати. Нямаше жив човек навън. Отиде при крушовите дръвчета и там,той намери семейство Леви,премръзнало и уплашен. Влязоха в кабинета и Герджиков веднага запали печката, сложи отгоре й тенджера, зада се стопли вода.
-Видя ли ви някой на излизане? – запита докторът.
-Не, приятелю. Вече никой не се интересува какво правим ние, мизерниците. Откакто държавата ни отне всичкотоимущество, ограничи ни правата, ние сме никои в тая страна. Останаха ни само добритеприятели българи, но като най-човеколюбив и най-честен те знаем теб. Затова реших първо от тебе да поискам помощ – с умиление изрече Леви.
Павел замълча. Вдигна поглед и заразглежда лицата на двете жени. Госпожа Лежи седеше на стола, без да помръдва, физиономията й беше безжизнена, смазана. Герджиков си спомни колко привлекателна бе тази жена преди 3 години, когато беше поканен да празнува Пасха със семейство Леви. Лицето й бе закръглено, ведрина и свежест лъхаше от погледа й. Косите й бяха къдрави, ръцете фини, изискана дама с изтънчени обноски. Сега се беше променила. Войната беше изпила сока от красивите й черти. Кръвта й се беше вледенила.
Павел премести погледа си на Ерика- девойката със светли лешникови очи, от които бликаше радост от това, че за момента животът й е спасен. Беше слабичка, леко прегърбена, но от нея яростно напираше стремежът за живот, инстинктът за самосъхранение. Беше готова на всичко, за да не последва другите евреи към вагоните за Полша, където не знаеше какво я очаква.
-Е, сега започва една борба, която ще трябва да водим заедно. Ние четиримата вече сме едно семейство и затова аз ви обещавам, че ще пазя вашите животи с цената на моя собствен – заговори Павел.
Тримата евреи отправиха поглед към своя ангел спасител, занемели от възторг, отказали се да спрат напиращите сълзи в очите си. Вълна от любов и безгранична признателност заляха сърцата на членовете на семейство Леви. Всеки от тях виждаше Павел в по-ярка светлина и дори му придаваше нечовешки качества, отъждествявайки го с най-големите герои в българската история. Но за Ерика, Павел се превърна в най-важният човек в нейния живот. Той й даваше ново начало, когато тя бе съвсем млада, като агне,над което тегне ножът на кръвожадния режим на Хитлер.
Семейство Леви живееше при Герджиков, откакто скрепиха своя семеен съюз в бурята на 7-и март. Те се укриваха зад плъзгащата се стена на голямата библиотека на лекарския кабинет. Павел беше зает по цял ден с пациенти, работеше неуморно и помагаше на всеки. Често се прибираше и вкъщи, за да не се усъмни някой в работохолическата природа на доктора. Тогава не можеше да заспи по цяла нощ, защото го мъчеха кошмари как двамата офицери отиват да го търсят в кабинета, нахлуват и намират зад вратата на библиотеката неговото семейство. Той до такава степен се беше привързал към тези бедни и нещастни хора, че беше готов да сподели участта им. Павел често се събуждаше от такива кошмари и му трябваше известно време да се овладее, за да не прескочи до кабинета си, който се намираше на две улици от дома му, на улица „Бенковска“ 2. Спомняше си как беше грабнал 2-3 деца от вагоните, натоварени с евреите за Полша, за да не споделят съдбата на клетите си майки, които молеха за вода и хляб. Чувстваше се виновен, че оставяше тези жени да умрат в агония, чудещи се защо изтръгнаха децата от прегръдките им и къде ги отвеждат. А Герджиков от върховно състрадание беше взел децата, за да ги даде под крилото на български семейства, които искаха да бъдат благодетели на невинните сирачета. Павел беше минал през немската школа, дисциплина, култура. Той прекара студентските си години в Берлин и знаеше немски перфектно. Четеше на немски, обличаше се по немска мода. Но сега го отвращаваха мислите за това, което Германия причинява на неговата малка България и на нейните граждани. Той беше уважаван заради немските си връзки и неговият авторитет му позволяваше да използва възможностите си за спасение на шепа евреи, които с негова помощ можеха да избягат от лошата си съдба.
Когато имаше 10 минути почивка, иликогато наближаваше полунощ, Герджиков се промъкваше зад вратата и влизаше право при семейството, което го очакваше по всяко време. Семейство Леви много се радваше на неговата компания. Здравето на възрастните господин и госпожа Левизначително се подобри – разполагаха с храна и топла вода по всяко време, а Павел винаги се стараеше да задоволява нуждите им и да ги разсейва от страданията и мъчителните мисли, които понякога се настаняваха в умовете на тримата евреи. И за него бе мъка случващото се, но се замисляше, че има и други съвестни българи като него, които укриват приятелите си евреи. България не бе така настроена- мислеше си Герджиков. Всички бяха приятели, без значение българи или евреи. Честваха заедно празници, пееха песни, споделяха тежката участ на България от Първата световна война, милееха за изгубените територии, биеха се рамо до рамо във всяка битка. Но правителството реши, че българи и евреи не бяха братя нито по кръв, нито по отечество, нито по право на каквото и да било. Антиеврейските закони претопиха едно малцинство, което съжителстваше мирно с българското, въпреки че самите граждани не намериха за правдиво да почитат тези греховни закони.
Любимите моменти на Герджиков със семейство Леви бяха когато пееха еврейски песни, разказваха си вицове, спомняха си моменти отпреди войната. Павел възраждаше поетичния си талант, като съчиняваше нежни рими със стария Леви, обсъждаше десени и кройки с госпожа Леви. А с 23-годишната Ерика той обичаше да чете книги, да слуша за мечтите й, които се простираха отвъд края на войната и беше неин учител по природните науки. Най-напрегнатият момент беше, когато всички се събираха около радиото късно вечер към полунощ и слушаха новините от правителството. Няколко месеца новините около еврейския въпрос и конкретно около намесата на Пешев и кюстендилските депутати, се представяха в по-разширена версия. С мъка семейството слушаше за хилядите евреи, изпратени от Беломорска Тракия, Македония, Горна Джумая и Дупница, в Полша. Но неописуема радост се възцари в сърцата им, когато разбраха, че 48 000 бяха спасени. На България не беше лепнат позорниятпечат „майка-предателка“ , единствено благодарение на гражданското единство, на осъзналите се хора от правителството и решението на царя, изходът за евреите бе обърнал своя ход в полза на неписаните човешки закони, които бяха залегнали в сърцата на всеки един. Чарът на демоничното зло беше загубил обаянието си над България и беше настъпило време да се вземат решения по въпроси, касаещи положението на цялата нация.
Януари, 1944г.
Докато Павел се смееше със семейство Леви, бомба улучи кабинета му. Всички изпаднаха в паника, чуваха се сълзи, стонове, крясъци. Кабинетът гореше в огън и жупел, трябваше нещо да се предприеме на мига. Всички мечти за свобода изгоряха в този момент. Павел беше решил да действа и да изведе семейството през тайния изход на кабинета. Бегълците използваха паниката сред хората и се прибраха невредими в дома на доктора. Той беше обзет от еуфория и разхвърли всичко в него, докато не намери ценните книжа в долапа на бюрото. Той яростно прелистваше, докато не намери животоспасяващите документи. Беше подсигурил фалшифицирани лични документи за Ерика и майка й, но трябваше да намери и за стария Леви. Втурна се към полицията и след час се прибра с всичко необходимо за неговите документи. Толкова се беше вглъбил в мисията на своя живот, а именно да спаси еврейското семейство, че неразумното му поведение можеше да го издаде пред властите. Още същата вечер всички заминаха в село Герман, при пациент на Герджиков. Той остави семейството там без обяснения, защото знаеше колко привързан към него беше човекът, който му дължеше живота си. Сега той правеше същото, но за други. Почувствал прилив на мощ и енергия, в този момент, когато беше решителната фаза на неговата мисия, след стотици безсънни нощи прекарани в размисли дали ще го разкрият, Павел качи Ерика на мотоциклета си и я отведе в болницата. Зрението й бе силно увредено след бомбардировката в кабинета в София и се нуждаеше от спешна интервенция. За нещастие нямаше ток, нямаше вода, нямаше дори и лекари. Но докторът реши да използва пълния си потенциал, като намери лекар, който да оперира младата жена под светлината на петролна лампа, с примус и тенджера с вода.
Герджиков беше на ръба на силите си, стоеше неотлъчно до момичето по време на операцията с мисълта, че би направил всичко за тази клета жена, осакатена от фанатизма на тази погубваща човечеството война.
1947г., София
-Госпожо Герджикова, къде е докторът? Днес не е ли на работа? С мъжа ми дойдохме да го почерпим, че помогна на внучка ни да оздравее – усмихнато попита една стара баба, която чакаше отвън със своя съпруг.
-Не, госпожо. Аз го замествам, той е на заседание на партията. Ще му кажа непременно, че сте идвали – с умиление й каза Ерика.
– Но бива ли така, елате и двамата нагости. Знаете, че сме си сами, децата вече отдавна се ожениха. Честито и на Вас, виждам, че скоро ще ставате майка.
– Да, благодаря. След преживения ужас от войната Господ реши да подари една рожба на мен и Павел, символ на мира. Дано децата ни да не преживеят никога война, а да живеят свободно и щастливо.
– Пожелавам Ви го, госпожо. Хайде, останете си със здраве и ни навестете някой път! – рече старицата и излезе от кабинета.
А Ерика продължи да преглежда пациенти в кабинета и чакаше мъжа си да се върне, за да сключат брак пред църквата и пред закона.
РАЗКАЗЪТ Е БАЗИРАН НА ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА Д-Р ПАВЕЛ ГЕРДЖИКОВ И ЕРИКА ЛЕВИ.
