СПОМЕН
Спомените ни са онази част от живота, без която не можем! Да, това са отминалите ни дни, които никога няма да се върнат, но които ни дават правилната посока за бъдещето ни. Това са уроците, без чиято духовна сила не бихме могли да оценим истинския му смисъл!
В далечната 1914 година съдбата ме срещна Димитър Пешев – един скромен и далновиден младеж, с когото в последствие животът ме свърза завинаги. Добър събеседник и прекрасен приятел. Живеехме в трудни времена , видяхме много болка и страдание. Видяхме хилядите жертви и последиците от Първата световна война през 1914 година.И като се заредиха дни на кръв и безпокойство… В продължение на четири години войната вилнееше и разтърсваше Европа из основи. Въвлече ни в един световен конфликт с невиждани до този момент мащаби! Но успяхме да оцелеем и продължихме. Труден живот , на който един съвременик вероятно не би издържал.
Но не за войната исках да ви разкажа! Започнах от нея, защото тя ме отново ме срещна с Димитър Пешев, но вече на бойното поле. Бяхме състуденти, но малко се познавахме. Службата в армията ни сближи и когато всичко приключи, се върнахме към правния факултет на Софийския университет, а после, като млади юристи, заедно поехме към Пловдив.
Животът ни научи на труд, на воля и на постояннство. Научи ни, че във всеки ъгъл се крие опасност , затова трябва да бъдем готови за битка, готови за саможертва, готови да повярваме в справеливостта. Работехме усърдно. Димитър скоро стана прокурор, после го избраха за народен представител и срещите ни бяха по-редки, но никога не изпусках от очи другаря си. Това беше човек, с когото можеше да бъдеш винаги сигурен – честен, почтен, умен и прозорлив.
Но ето, че много скоро Европа отново се „запали“. Амбициите на Германия за доминираща позиция на територията на континента ни тласна към нова война. Според оценки по време на Втората световна война загиват 60 милиона души, близо две трети от които са цивилни граждани. Цифрите сами по себе си обаче не могат да предадат в пълна степен размера на личните трагедии, нито катастрофалните последици от тези събития за различни групи хора.
Малко повече от година след началото на войната XXV Обикновено Народно събрание гласува приемането на антисемитския Закон за защита на нацията и Димитър Пешев лично председателства заседанието. Спомням си новините от този 19 ноември на 1940 г., защото според този закон над 10 000 хиляди наши сънародници от еврейски произход не успяха да получат българско поданство , заради което бяха прогонени в Треблинка, където намериха своята гибел.
Всичко това беше един голям политически капан, който беше заложен от Хитлеристка Германия. Осъзнал безмислието на този акт, Димитър Пешев се противопостави на всички опити български граждани да бъдат принудително извеждани от страната. Държавата ни беше в опасност , усещаше се от всеки човек , от всяко една действие на правителството.
Спомням си една вечер Димитър беше безкрайно гневен. Крачеше от единия до другия край на стаята и нервно въртеше недопушен фас между пръстите си. Беше подписана тайна спогодба с Третия Райх и близо 50 000 евреи трябваше да бъдат депортирани за Германия. Това беше убийствена новина. Само за една нощ успя да инициира остро протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов против депортацията, което подписаха общо 43 народни представители. Но успокоението му беше кратко – само десет дни по-късно беше свален от поста си и тръгна към политическото безвремие, за да остане завинаги в историята. Безпрецедентният факт, че парламентът дискутира тайните планове за депортацията на българските евреи, допринесе много бързо за тяхното осуетяване. И Димитър вече се беше успокоил. Царският двор също не одобряваше антисемитските мерки, взети под натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите. В негово лице Димитър виждаше някаква надежда. Беше намерил и истински съюзници с лицето на софийският митрополит Стефан I Български , пловдивският митрополит Кирил, както и някои лидери на нашия съюз на адвокатите и на съюз на писателите.
Понякога обаче съдбата не е особено справедлива към доброто!
Хитлеристка Германия загуби войната, като преди това унищожи стотици хиляди еврейски животи. С това Димитър не можеше да се примири до края на живота си. За него това беше жестоко, зверско, неморално! През 1945 г. новата власт в лицето на Народният съд го осъди на цели 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Не затворът, а неразбирането на проблема го беше потресло до дъно. След малко повече от година го освободиха – за него се бяха застъпили евреи, които тогава имаха влияние сред новото комунистическо правителство.
Когато животът ни срещна отново в едно от софийските кафенета, той беше изтерзан от мисълта за човешката несправедливост, за ужаса и безмислието на войната. Беше си все същият – тих, непретенциозен и с болезнено чувство за справедливост. Вечерите ми с него бяха истинско богатство – на чаша вино и хубав тютюн чертаеше кривата на човешкия хуманизъм и всеки път все по-дълбоко се замисляше за смисъла на онази част от живота, която вече беше отминала!
Достойна ли е била, ще кажат само Господ и историята!
