Скъпи мой дневнико,

Получих те като подарък от родителите си, за да мога всеки път, когато се почувствам уплашена, тъжна или някакво друго чувство, да споделя с теб всички свои мисли, и аз си мисля, че това е най-правилното нещо. Причината е, че днес, 29 октомври 1942 г., сутринта, германците влязоха на територията на Париж. Толкова се страхувам. Не знам какво ще стане, къде ще живея и на кого мога да имам доверие, освен родителите ми. Преди няколко месеца избягахме от Париж, но баба ми остана в Париж, защото отказа да напусне. Толкова се притеснявам за нея, страхувам се, че ще ѝ се случи нещо. Не ми е ясно, защо ѝ трябваше да остане в Париж. Тя не вярва, че за евреите сега там е по-опасно от всеки друг път! Надявам се, че е добре. Защо ми се случва това? Защото съм еврейка? Какво съм направила, че толкова ме мразят? Мама си говори с татко и не искам да им преча, защото те се страхуват. Не го показват, но аз знам. Те винаги ми казват, че всичко ще се оправи, че не трябва да се тревожа. Но аз осъзнавам какво се случва. Чух какви ли не истории от хора, които разказваха, че изпращат евреите на какви ли не места и не се връщат от там. Надявам се, че това не е вярно, че е само страшен слух. Залята съм от емоции. Объркана съм, уплашена и ядосана. Ти си единственият ми приятел, който ми е останал, и слушаш всяка дума, която искам да кажа. Мисля, че имаме вече посока… Чух, че сме на път към Марсей, не съм сигурна, защото родителите ми нищо не ми казват. Просто ми казаха да им се доверя и аз наистина им се доверявам и без да ми кажат дори и нещо малко за пътя, който ни предстои, защото те са ми родители и винаги ще им вярвам. Довиждане засега, скоро ще пиша отново.

Скъпи мой дневнико,

Днес е 18 ноември. Сега е вечер. Преди няколко дни пристигнахме в Марсей, точно както си мислех! Много се надявам, че ще ми бъде приятно да се установим тук наново. Мисля, че ще бъде много добре да живеем тук, при условие, че германците няма да стигнат и до тук, защото тогава ще се наложи отново да напуснем… Предпочитам да не мисля за това, това ще ми съсипе деня. Вместо това, ще ти опиша мястото, на което живея в Марсей, това може би ще ми помогне да забравя поне за малко ситуацията, в която се намираме в момента. Тук всичко е зелено. Има много растителност, което е просто прекрасно, гледката от прозореца на стаята ми е чудесна! Не мисля, че ще успея да я опиша така, както я виждам и това е жалко, но ще се опитам. От тук се вижда морето и има много специални къщи, които създават усещането за град-убежище, така че се чувствам сигурна. Въпреки това все още внимавам да не се разбере, че съм еврейка. Родителите ми казаха, че не е добре да излизам от къщи или да ходя на училище, така че си стоя у дома, докато те са на работа. Имам нова котка. Тя не е точно моя, но аз я осинових. Всеки път, когато родителите ми излизат от къщи, аз я вкарвам да стои с мен, за да не се чувствам самотна. Тя е единствената ми приятелка и я кръстих на името на любимата си баба, за да си я спомням, защото нямам представа какво става с нея или кога ще я видя отново. Мисля, че това е най-правилното, което мога да направя за нея междувременно: да я пазя в мислите и в спомените си и да се моля скоро да се видим отново.

Германия влезе на територита на Марсей през ноември 1942 г.

Скъпи мой дневнико,

Днес, 29 ноември 1942 г. сутринта, не знам откъде да започна. Чувствам се ужасно. Объркана, ядосана и отчаяна. Аз и семейството ми отново бягаме и нямам дори и най-малка представа накъде и кога ще стигнем до новото ни убежище. Всеки път си мисля, че сме избягали, че сме се преместили възможно най-далеч и че германците няма да стигнат до там, но те винаги стигат. Не знам как го правят, но имам чувството, че са ми сложили някакво устройство, което може да ме следи. Беше такъв кеф в новата квартира в Марсей, срещу морето. Толкова е отчайващо, че отново се налага да бягаме. Има уговорен знак между родителите ми: те се договориха, че когато единият от тях чуе, че германците са в района, бягаме без колебание, за да останем живи. Няма по-важно нещо от това да останем живи! Оцеляване е името на играта в този период и в момента не е важно какво оставяме зад себе си отново и отново всеки път. Татко ми каза веднъж, че въобще не е важно от какво се отказваме, докато сме заедно. Докато сме здрави и читави. Докато сме живи. Затова, в момента, в който се чуе за наближаването на германците, ние напускаме и бягаме. Така и стана. Майка ми дойде съвсем рано, така и не разбрах защо, докато не ми каза, че германците са дошли. Когато баща ми се върна от работа, избягахме. Взехме всичко, което успяхме, и се измъкнахме навън преди два дни. Взехме само дрехи и пари. Сега сме във файтон, който наехме в Париж. Преди да излезем от къщи и да се качим във файтона, скрих котката си в палтото си и я взех със себе си. Не след дълго тя започна да се измъква и майка ми не разбра защо съм скрилал котка в палтото си. Разказах ѝ, че тя беше с мен у дома по цял ден, докато те бяха на работа и с нея въобще не се чувствах самотна. Тя ми правеше компания и можех да водя с нея дълги разговори, да споделям най-скритите си чувства и просто да съм весела и да разсея малко напрежението. Татко ми каза, че това е било много умно от моя страна, каза ми:

Наистина забелязах, че си радостна в последно време, и не разбрах от какво.

Мама ме попита как съм я кръстила и ѝ казах, че съм я нарекла на името на баба. Тя много се развълнува и се разплака. Мама наистина много се зарадва, че семейството ни си има още един член и котката намаляваше страха ни. Мама ми разказа накъде бягаме. Тя каза, че сме на път към италианската част на Франция, тих район, далеч от дългите ръце на нацистите. Разбрах, че там е относително спокойно. Имам им доверие, че там ще бъдем добре. Не искам да казвам лоши неща, като предишния път, когато ти писах, така че просто се надявам, че няма да се случи нищо по пътя и ще стигнем там скоро.

Лилиан и семейството ѝ стигат до италианския район

Скъпи дневнико,

Днес е 15 октомври 1943 г. по обед. Съжалявам, че не ти писах през това време, но мина година и вече съм на 13 години. Страхувах се какво може да се случи по пътя към италианския район, докато стигнахме, защото не знаех дали няма да минат войници и да открият, че сме евреи, но имахме късмет и пристигнахме! Минаха няколко дни и се настанихме в наистина мъничка квартира, но за нас беше достатъчна. Мебелите не струват особено. Всичко се рони, въздухът мирише на мухъл и вече не се усеща морето. Но каквото, такова. Предпочитам стария ни дом. Имахме изглед към морето и много зеленина. Чувствах се спокойна, все едно всичко е наред, а тук имам чувството, че във всеки момент могат да дойдат германците и да ме вземат. Почти година мина. Районът, в който се крием, изглежда ужасно. Улиците са запуснати. Не се чувствам удобно тук, но котката ми е тук и не съм самотна. Родителите ми се връщат след малко. Измислихме си сигнал и само ние си знаем, че преди да отворят вратата, те  ще почукат и така ще знам, че са те. Страхувам се да стоя сама, защото тук има страшни хора, на които нямам доверие. Усещам, че предстои да се случи нещо, така че си стоя у дома и изобщо не излизам. Уча вечер от къщи, след като родителите ми се приберат. Не ми е много приятно, но това е най-доброто решение, което намерихме. През деня преглеждам учебниците и тетрадките, зубря факти, решавам задачи, съвсем, съвсем тихо слушам новините по местната радиостанция и си играя с котката. Много се надявам, че това учене ще е достатъчно добро за да продължа нататък, но не съм убедена.

Германия влезе в италианския район на Франция през октомври 1943 г.

Скъпи дневнико,

Днес е 27 октоври 1943 г. по обед. До днес беше доста сигурно, както казаха родителите ми, и се чувствах добре след като живях година там. Но тази седмица Германия влезе в италианския район и още вчера исках да избягам. Родителите ми мислеха, че не е добра идея да напуснем в деня, в който германците влязоха. Те поискаха да се въоръжа с търпение и да пазя тишина. И ето ме тук с котката ми, чувам притеснителни разговори през прозореца на стаята ми. Хората казват, че им е известно, че тук има евреи. За пръв път се страхувам така. Не знам какво да правя. Стряскам се от всеки шум, защото ми се струва, че са разкрили, че сме евреи. Лежа си на леглото и ти пиша в огромна паника. Ужасно се страхувам. Поглеждам към улицата и виждам да прибират хора, деца и цели семейства, с голяма жестокост. Не мога да понасям да чувам виковете им, особено на малките деца, които са отделяни насила от родителите им. За какво ги взимате? След като плачат, ясно, че това са техните семейства! А те дори не знаят дали са евреи, или не, просто ги прибират! Уф! Защо точно на мен? На нас? Не искам да съм тук! Чух, че има хора, които посочват на германците къде има евреи, за пари. Не ми е ясно как човек може да направи такова нещо за пари. Ние сме хора, точно като вас! Защо го правите? Просто не знам какво да правя. Надявам се само, че родителите ми са добре. Къде са те? Всяка минута ми се струва като вечност. Не обичам да съм сама. Отново е тъмно. Нощ е, а родителите ми все още ги няма. Мислите се блъскат в главата ми и не ми остава нищо друго, освен да чакам търпеливо, както помоли тате.

Лилиан бяга сама

Скъпи дневнико,

Изглежда съм заспала. Родителите ми дойдоха много късно и ме стреснаха. Сега е нощ, обикновено не пиша по това време, но това е положението в момента. Вчера през нощта родителите ми казаха, че е по-добре да избягам сама. Паникьосах  се от тази мисъл. Не исках да ги оставя. Сега те изглеждат още по-твърдо решени. Казаха ми, че нямам избор и съм длъжна да избягам. Сама. Пиша ти от каруцата на съседа ни от село. Качиха ме на неговата каруца, защото откри, че сме евреи и въпреки това се съгласи да не казва на германцитие на улицата, срещу заплащане. Реши да ми помогне да избягам, при условие, че му платим. И аз бягам. Трябва да стигна до място, наречено Сюрен. Съседът ще ме свали, когато съм съвсем близо до следващата ни цел. Не знам къде е селото, но родителите ми казаха, че там е съвсем безопасно, но въпреки това да бъда бдителна и да внимавам. Не му вярвам. Кой знае дали няма да размисли и да ме предаде на германците? Родителите ми казаха, че той ще ме пази, но по някаква причина изобщо му нямам доверие. Толкова се страхувам, че германците ще ни спрат по пътя, каруцаат ще им се види подозрителна и ще я спрат да я претършуват и тогава ще ме открият тук, скрита под всички тези торби. Безкрайно пътуване. Пътят е толкова дълъг. Тук ми е тясно и задушно. Питах го след колко време ще стигнем и той ми отговори: „След два дни, ако не ни преследват и не те хванат“ – и се изсмя отблъскващо. Ако беше на мое място, нямаше да искаш да ти се смеят в толкова страшно положение! Надявам се, че всичко ще е наред и че ще успея да стигна до селото. Тук съм с котката си. Взех раницата, както ми казаха родителите, пари и дрехи. Съседът ми обещава, че всичко ще бъде наред, стига да съм тиха. Не мисля, че ще заспя, защото най-големият ми страх е, че когато заспя, той ще ме предаде. Така че ще стоя будна до сутринта. Поне ще опитам.

Скъпи дневнико,

Днес е 29 октомври 1943 г., сутринта. Съседът ми каза, че мога да спя, но не се съгласих. Вече е сутрин. Слънчевите лъчи приятно галят лицето ми и в течение на няколко мига се заслушах в тишината наоколо. Колелата на каруцата бяха единственият шум, който нарушаваше покоя. Съседът ми каза, че съм близо до селото и от тук трябва да продължа сама. Разделих се с него и му благодарих за помощта. Останах сама на пътеката. Много мисли се заредиха в главата ми. Страхувам се, че са хванали родителите ми или че някой е разбрал, че са евреи и ги е издал, и са ги отвели в онова страшно място, за което чух. Мястото, от което никой не се е върнал. Разкази, които се превърнаха  в мрачна действителност. Мъчно ми е за баба ми. Надявам се, че тя е добре. Мразя да съм тук сама. Не се чувствам в безопасност. Непрекъснато ми се струва, че някой ме следва. Надявам се, че съседът не ме е предал. Толкова искам да бъда в безопасност и да не си мисля, че някой ме преследва. Кога ще спре тази лудост?! Моля се родителите ми да са успели да избягат и да са на път към мен. Правя почивка, за да си отдъхна и да поспя. Спрях на красиво и спокойно място. Направо обикнах това място, то ме успокоява. Ще ти опиша какво виждам сега и това може би ще ми помогне да не мисля какво става със семейството ми. Тук има най-различни растения. Толкова много нюанси на зеленото. Голямото езеро пред мен ме успокоява. Седя на брега на езерото и това ми напомня какво ми каза баща ми. Той искаше да ни вземе с майка ми на едно езеро, което бе открил, малко преди всичко това да се случи.  Каза ми: „Когато стигнем там, свали си обувките и потопи крака във водата, това успокоява“, по негови думи, така бил правел в детството си с моя дядо. Така че си събух обувките, за да се успокоя, водата е доста студена, но това наистина успокоява. Баща ми беше прав! Толкова ме насърчава мисълта за родителите ми сега. Мъката ми по тях е непоносима, въпреки че са минали само няколко дни. Много съм благодарна, че ти си тук и че мога да ти говоря и да споделя мислите си. Не знам какво щеше да се случи с мен, ако ти и котката не бяхте с мен. Най-добре е да поспя сега. Лека нощ.

Скъпи дневнико,

Все още сме същия ден, само че вече е обяд. Събудих се преди няколко часа. Намерих селото, в което ме пратиха родителите ми, поне така си мисля. Попитах няколко души къде мога да намеря най-евтиния магазин тук. Мисля, че го намерих. Още малко и ще ми свършат парите, а не знам дали няма да се наложи отново да бягам. Опитвам се да не привличам вниманиие, за да не ме питат защо съм сама в селото. Малко е страшно тук сама, но хората ми изглеждат много симпатични. Надявам се, че ще се оправя.

Лилиан среща Емпро Отро Папо и семейството ѝ

Скъпи дневнико,

Още сме същия ден вечерта, седя и ти пиша за симпатичната жена, която срещнах тук. Тя видя, че седя тук сама и пиша в дневника. Приближи се до мен и ме попита какво пиша. Не ѝ отговорих. Тя ми даде ябълка, която току-що бе купила от плод-зеленчука. Говореше ми толкова мило, че исках да ѝ кажа, че имам нужда от помощ, но се страхувах, че ще ме издаде. Вкусът на ябълката беше прекрасен. Гладът ме притеснява все повече и повече. Изведнъж, докато си говорехме разни неща, тя ми предложи да отиде с нея у дома ѝ, защото навън е студено. Искаше ми се да се съглася, но се страхувах, че лъже. Как да знам, дали не е познала, че съм еврейка и затова да ми говори мило? Така че избягах. Ако я видя отново, ще ѝ благодаря за това, че беше мила с мен  и че ми обърна внимание. Междувременно ще си намеря топло скривалище, защото тук наистина е студено.

Скъпи дневнико,

Няма да повярваш, но отново срещнах милата жена, която ме почерпи с ябълка. Тя ме хвана да се опитвам да открадна хляб от селската фурна, защото ми свършиха парите. Отново ми предложи да дойда в дома ѝ. Този път се съгласих, защото знаех, че германците няма да чакат толкова дълго, а освен това не видях германци в района, така че ѝ се доверявам. Благодарих ѝ, че е толкова мила с мен, без да знае коя съм и каква съм. Тя ми каза, че се казва Емпро и ме попита за името ми. „Лилиан“ – отвърнах. Тя ме заведе в дома си, защото започваше да вали дъжд. Има симпатично семейство, има деца на моята възраст Жаклин и Жозеф. Не си говорих много с тях, защото се страхувам да не открият, че съм еврейка и да ме издадат, затова им казах, че съм сираче. Сега живея с тях и тук се чувствам у дома, въпреки че още внимавам. Усещам мириса на гостбите на Емпро, ароматът ми напомня ястията на баба и на мама. Това ми припомня момента, когато им помагах да приготвят яденето, преди всичко това да започне. Имах прекрасен и спокоен живот, обичах да живея в Париж, имах много приятели, дори някои от тях не бяха евреи. Чувствам се зле, като си спомням това, защото те ми липсват много. Животът ми вече не е същия. Несигурността ме кара да се чувствам зле, но съм много благодарна за новото семейство, което ме прибра при себе си, без да задава прекалено много въпроси. Това изобщо не се подразбира. Запознах семейството с котката си и децата много я обикнаха. Тя малко се страхува, защото не ги познава, напомня ми за някого… Но е много смешно, че бяга от тях и скача върху мен, за да не я пипат. Приятно е тук, да, чувствам се почти у дома, какъв късмет имам.

Скъпи ми дневнико,

Днес е 1 декември 1943 г., вечерта. Мина година и исках да ти кажа, че започвам да се чувствам наистина у дома. Започнах да се отварям повече и да говоря повече с членовете на семейството. Децата ми разказаха, че тя ги е осиновила и че всъщност е тяхна леля. Дори и котката ми вече не бяга от тях, даже е с нас на масата и не се крие в някакви нейни си тайни места. Жаклин, Жозеф и аз винаги я търсехме, както и тайното ѝ скривалище, когато се страхуваше, но не я намирахме. И досега не сме го намерили и не вярвам, че ще го намерим, но беше удоволствие. Яденето е готово. Довиждане засега.

Скъпи ми дневнико,

Днес е 27 декемри 1943 г. сутринта, мисля, че трябва да кажа на Емпро, че съм еврейка, защото Емпро ми каза, че ще се присъединя към училището на Жаклин и Жозеф след няколко дни. Не мисля, че е добре да ходя на училище в селото. Твърде е опасно за мен. Мисля, че трябва да ѝ кажа, че е по-добре тя да ме обучава у дома. Какъв е шансът да се съгласи? Тя не знае, че съм еврейка и сигурно ще задава въпроси. Мисля, че това е правилният момент да ѝ кажа. Още повече, че чух слухове, когато излязох с Жаклин по магазините в селото, че германците са на път към района на селото и след няколко месеца ще стигнат до тук, така че най-добре е отсега да внимавам и да не ходя на училище. Много се надявам, докато те дойдат никой да не научи, че съм еврейка и да не ме издаде. По обед семейството излезе за няколко часа. Въпреки че ми предложиха да се присъединя към тях, казах, че не мога, защото не се чувствам съвсем добре. За моя изненада, Емпро реши да остане с мен у дома. Реших, че това е знак за мен. Останахме само двете. Сами. Чувствах се ужасно неудобно, че живея при тази прекрасна жена, която ме приема такава, каквато съм и през цялото това време тя не знае, че я лъжа за произхода си. Реших, че е дошло времето да кажа истината. Толкова се притеснявах от този момент. Но след година, в която се отнасят към мен като към член от семейството, почувствах, че дължа истината на Емпро. Тя толкова ме изненада с реакцията си, че без да се усетя, сълзите ми сами рукнаха от очите, измиха лицето ми и за пръв път почувствах огромно облекчение и голяма сигурност. Емпро знае истината. Не съм сама.

Скъпи дневнико,

Днес е 3 януари 1944 г., обедно време. Минаха няколко дни, откакто разказах на Емпро истината. Въпреки, че се радвах за това, всеки път, когато тя излизаше от къщи, се притеснявах. Страхувах се, че някой ще я спре и ще я разследва; че тя няма да устои на това и ще каже истината. Сбърках ли? Чудя се дали трябваше да пазя самоличността си в тайна. Какво ще стане, ако тя разкаже на всички, че съм еврейка? Дали трябва да се тревожа толкова? По някаква причина, нямам това чувство, което изпитах, когато напуснах Марсей в каруцата на съседа. В крайна сметка, не бях сбъркала. През цялото това време, когато Емпро отиваше на работа, тя се опитваше да убеди местния свещеник да ми дава частни уроци. Днес той се съгласи. Няма по-щастлива от мен. Отивам за пръв път да уча в черквата. Малко е странно, но е за предпочитане от училище, в което е опасно за мен и могат да открият, че съм еврейка. Емпро ми каза, че му е разказала, че съм сираче и че тя ме е намерила и осиновила. Освен това е казала на свещеника, че не ме праща на училище, защото се притеснява, че ще ми бъде трудно да се оправя с другите деца и няма да си намеря мястото, и че децата дори може да ми се смеят за това. Благодарих ѝ и тя ме придружи до черквата. Срещнах се със селския свещеник и той се оказа много симпатичен човек. Мисля, че ми беше интересно да уча там с него. Нядавам се да бъда добра ученичка и да не разочаровам Емпро, която толкова се старае за мен и всеки път ме изненадва и трогва отново и отново. Да ми е на добър час!

Германската армия влезе на територията на село Сюрен

Скъпи дневнико,

Днес е 14 март 1944 г. Не знам откъде да започна. Бях в черквата и чух викове наоколо. Веднага изтичах към прозореца, за да видя какво става, и ги видях. Германците. Хукнах колкото се може по бързо към дома на Емпро и им казах, че трябва да ме скрият. Семейството не знаеше защо, тогава им казах, че това е заради германците, но не исках да казвам, че съм еврейка. Емпро ме успокои и каза да се държа като едно от децата ѝ. Съгласих се с голямо опасение. Емпро разказа на семейството си, че съм еврейка и че тя ме крие от тях. Без да се притесняват особено, всички се съгласиха да помагат. Когато войниците влязоха у дома, толкова се страхувах, че се парализирах и не знаех какво да правя. Исках да изтичам в стаята си и да остана там, но не можех да помръдна краката си. Емпро видя, че се страхувам и каза:

Лилиан, помогни на брат си да подредите масата.

Да, мамо, разбира се – отговорих аз.

Войниците искаха да претърсят  къщата и тя се съгласи. Страхувах се, че ще те открият и чрез теб ще научат, че съм еврейка и тогава ще ме отведат на страшното място, за което бях чула. Емпро ми каза да не се притеснявам, защото те е сложила в чувал в кухнята.  Каза ми:

Знаех, че пишеш дневник за това, което ти се случва в този период и не исках някой да го намери и да го чете.

Попитах я дали тя е чела дневника и тя ми отговори, че не е. Не разбрах защо го е скрила, след като не знае какво пише там, и тя ми каза:

Защото и аз пишех дневник, когато бях на твоята възраст, и не исках никой да го намери и чете.

Благодарих ѝ и продължих да подреждам масата. Когато германците излязоха от къщи, те се държаха, все едно нищо не се е случило; все едно не са обърнали всеки шкаф и всеки ъгъл у дома; все едно не са нахлули в личното пространство на всички нас; все едно не ни унижиха достатъчно; все едно не се отнесоха към нас, като че ли сме прозрачни. Така си тръхнаха, точно както и дойдоха. Истинско безочие! След това, което направиха у дома! Преди да затворят вратата ги чух да говорят за двойка, която са хванали от италианския район, които се опитвали да избягат в планината. По описанието разбрах за мое учудване, че това са родителите ми. В този момент почувствах, че пропадам в тъмно място и дълбоко, като пропаст, и безкрайно. От ужасния страх не чух нищо, дори и чинията, която изпуснах и счупих. Представях си, че съм там, на страшното място, заедно с родителите ми. Представях си какво им се случва на тях, докато аз съм тук. Когато те затвориха вратата, започнах да плача. Емпро ме заведе в стаята ми, говори ми и каза, че всичко е наред.

Не! Не е наред! Родителите ми! Хванали са ги! – отговорих аз.

Емпро ме прегърна силно и ми каза:

Не се бой! Аз ще съм тук винаги.

След като ми каза това, продължих да плача, но вече се чувствах по-добре. Просто изплаках всичките си страхове и те се измиха със сълзите. Не съм сигурна, че ще успея да заспя тази нощ. Все пак, лека нощ, скъпи дневнико!

Войната свърши

Скъпи мой дневнико,

Днес е 10 май 1945 г., сутринта. Минаха няколко месеца, откакто войната свърши. Сега мога да се върна в Париж, но ме е страх да изляза по улиците, след всички тези години, в които евреите бяха преследвани и отвеждани в онова страшно място, издадени от ужасни хора. Понякога отивам до плод-зеленчука, заедно с Жаклин и Жозеф, защото доста се страхувам да изляза сама, но е добре понякога да излезе човек от къщи. Много се страхувам, че ще се върна в Париж да търся семейството си и накрая няма да ги намеря. Междувременно се чувствам у дома при семейството на Емпро. Доверявам им се. Може би на връщане към Париж ще им покажа езерото, което намерих, преди да стигна тук, и ще потопим крака във водата, както ми каза тате. Всеки ден все повече тъгувам за баба ми и за родителите ми. Надявам се, че са добре. Аз съм добре. Благодарение на прекрасната Емпро и семейството ѝ останах жива. Те са моята светлина. Те са моята сила в този тъмен период. Те са тези, които ме пазеха и ми дадоха известна нормалност в тези толкова бурни времена. Те са моите благодетели, а Емпро… Тя е моята втора майка. Пазителка на тайните ми. Най-добрата ми приятелка. Моят ангел-пазител. Спечелих.

Бележка от автора:

Лилиан увековечи името на Емпро през 2011 г.

През 2011 г. Лилиан чу за съществуването на организацията „Яд Вашем“ и реши да увековечи името на Емпро като праведница на народите на света. Званието ѝ бе дадено на 14 юли 2011 г. и името ѝ е изписано на стената на праведниците на народите на света в „Яд Вашем“.