На днешния ден през 1923 година е роден един велик човек – Шимон Перес, един от създателите на Израел, виден държавник, политик и миротворец, носител на Нобелова награда за мир.
Неговите мъдри мисли бяха вдъхновители на участниците в ІV литературен младежки конкурс на „Алеф”, които приеха като отправна точка за бъдещето си думите му „Няма място за малки мечти”. Истинския свят, който искат да създадат, „нарисуваха” в есетата си 161 ученици от 41 селища в България.
През 2010 година, когато посещава България като президент на Държавата Израел, Шимон Перес отправя следното послание: „Мога да кажа на вас българите – стига сме били малки, нека да бъдем големи, защото големината не е функция на площта и населението, а на личности, образование и дух. А България е благословена земя с добри и положителни хора.“
Преди година на български език излезе биографичната му книга “Няма място за малки мечти”. Тя проследява събития, протекли в няколко десетилетия, но основната й роля е да разкаже не как са се случили нещата, а защо. Днес в негова памет поднасяме на приятели и читатели малка част от нея.
„Майка ми Сара беше блестяща и любяща. Тя бе библиотекар по професия, влюбена в руската литература. Имаше малко неща в живота, които й доставяха повече радост, отколкото четенето – удоволствие, което споделяше с мен. Растях, за да стана човек на книгите, но започнах като момче на книгите, четящо до рамото на мама. Това беше едно любимо предизвикателство – да се опитвам да я догонвам в четенето – само за да може да участвам в дискусиите след това. Баща ми Ицхак (познат като Гетцел) беше сърдечен и благороден, търговец на дърво, като баща му преди това. Беше мъж, пълен с енергия и доброта, едновременно предан и усърдно работлив. Винаги ми вдъхваше кураж и се радваше на успехите ми. Любовта му ми даваше увереност и тази увереност ми даде възможността да летя. Чувствах се дълбоко благословен.
Родителите ми ме отглеждаха без много граници или ограничения, никога не ми казваха какво да върша, винаги уверени, че любопитството ми ще ме изведе на правия път. В по-младите ми години, когато решавах да се проявя и да произнеса речи пред родителите ми и техните приятели, винаги получавах само окуражителни оценки. Понякога споделях впечатления и анализи (малко хора из града можеха да ми съперничат в това отношение). Друг път изнасях напълно оформени доклади за природата на ционизма или за ценностите на моите най-предпочитани автори. За възрастните бях амбициозното младо момче, на което предстоеше светло бъдеще. За мен това беше като начало на нещо по-голямо. Но в очите на съучениците ми това ме правеше един вид самотник и често бивах отхвърлен като толкова различен от другите. Което си беше факт, защото и на деветдесет и три аз съм все още онова любопитно момче, претоварено с трудни въпроси, склонно към мечтание и недокоснато от съмненията на другите.
Родителите ми помогнаха за моето оформяне като човека, който съм. Но всъщност моят дядо равинът Цви Мелцер бе човекът, на когото се възхищавах от все сърце и с когото бях оформил една от най-значителните връзки в живота ми. Той беше набит як човек, който по някакъв начин изглеждаше висок. След като беше посещавал най-добрата школа йешива в Европа, той беше един от основателите на еврейското ционистко училище „Тарбут” и изтъкнат водач на еврейската общност. В това малко селище имаше три синагоги и две библиотеки: едната на еврейски и едната на идиш. Ако ционизмът беше центърът на нашия всекидневен живот, юдаизмът беше център на нашия морален живот. Дядо ми беше авторитетната фигура, от която семейството ми получаваше ценни напътствия, и поради неговото положение и изключителен ум той беше водач на общността, към когото целият щетъл се обръщаше за напътствия и мъдри съвети.
Чувствах се особено щастлив не само заради тази значителна фигура в семейството, а защото той ми обръщаше специално внимание. Той беше първият, който ме научи за историята на еврейския народ, първият, който ме запозна с Тората. Отивах при него всеки Сабат в синагогата и внимателно слушах седмичната му проповед. Както и другите евреи, смятах Йом Кипур, еврейския Ден на изкуплението, за най-големия от празниците. За мен той имаше особено значение не само заради неговата важност, но и заради това, че можех да чуя как дядо ми пее. Само на този ден, когато той служеше като наш религиозен певец, неговият чудесен глас възвисяваше чудесната молитва Кол Нидре. Тя стигаше до дълбините на душата ми и аз се криех под неговия широк молитвен шал, единственото място, където се чувствах сигурен в този сериозен ден. От тъмнината на моето скришно място молех Господ да прости прегрешенията и да има милост към всеки човек, тъй като той сам е посял зърната на слабостите.”
