За първи път български премиер се покланя в Скопие пред паметта на евреите, депортирани преди 75 години от Вардарска Македония. Този жест ни приближава до моралния прочит на историята за евреите, които България не спаси.
Анализ от Ясен Бояджиев:
Декември 2012 година. В Атина премиерите на България и Гърция категорично подкрепят отказа на Брюксел да отвори пътя на Македония към преговори за членство в ЕС, понеже не спазва „правилата за диалог и добросъседство”. Андонис Самарас (тогавашният гръцки министър-председател) държи да се реши спорът за името. Борисов иска да бъде спряна „антибългарската кампания“ и се съсредоточава върху филма „Трето полувреме“, чийто исторически фон е именно депортацията на евреите от Вардарска Македония.
Преди пет години
“България е страната, която е спасила най-много евреи по време на Втората световна война. (…) Ако сме могли, да сме спасили всички евреи в света, но сме могли и сме спасили тези 50 000. Другите държави и това не са направили. (…) И България да заслужи да се правят филми срещу нея? Това е все едно сега да обвиниш някого, че в Африка има бедстващи от жажда или от глад хора“, казва Борисов преди пет години.
Месец по-късно в телевизионно интервю повтаря същото: „Българският народ е спасил 50 хиляди евреи. И никой друг народ не е направил това нещо в света. И не е правилно ние от нашите съседи да биваме непрекъснато оплювани в тая посока”. Попитан директно „не е ли добре да отиде един български политик и да каже извиняваме се, да стъпим на чисто“, понеже „става дума за съдбата и животите на хора, които са били под българска администрация“, Борисов отговаря възмутено с въпрос: „Да им се извиним, че сме спасили 50 хиляди евреи?“. След което най-чистосърдечно си признава, че не познава българския Закон за защита на нацията, който в края на 1940 година въвежда антисемитизма като държавна политика. Обещава да го извади от архива и да го прочете, защото иска да си „формира становище и мнение на базата на сериозен анализ“. И защото „има исторически факти и събития, които сигурно са многопластови или двупосочни“.
Фактите
Събитията, за които става дума, са именно такива. Скоро след приемането на споменатия закон България влиза в Тристранния пакт. После са приети още два закона, които стават основа за отнемане на правата и имуществото на „лицата от еврейски произход“ и за предприемане на „всички мерки за уреждане на еврейския въпрос”. Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, в окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от Хитлеристкото правителство през 1942 година. На 22 февруари 1943 германски пълномощник и българският комисар по еврейските въпроси подписват споразумение за депортиране в „германските източни области на най-първо 20 000 евреи“. На 2 март излиза съответното правителствено постановление. На 4 март започва депортирането на над 4 хиляди евреи от Беломорието, а на 10 март към концлагера Треблинка потеглят и над 7 хиляди евреи от Вардарска Македония. 500 от жертвите са бебета на възраст до една година.
По същото време е трябвало да започне и депортирането на първите (близо 9 хиляди) евреи от „старите“ територии. Тогава обаче се намесват пловдивският митрополит (и бъдещ патриарх) Кирил, софийския митрополит Стефан и група депутати начело с Димитър Пешев. Надига се широка обществена съпротива, заради която плановете за депортиране на евреи от България са спрени и повече не се подновяват.
Два паралелни разказа
Това е историята на забележителното спасяване на българските евреи, която е добре известна. За разлика от другата история – тази за неспасените евреи от „новоосвободените земи“, която в България е тема табу в продължение на поне половин век. Българският разказ за нея започва едва в края на 1990-те години, а днес вече може да се говори за два паралелни разказа.
Единият отрича съучастието на българските власти в събитията отпреди 75 години и съответно необходимостта от някаква форма на извинение. Защото депортацията на евреите е била наредена от Берлин и България не е имала никаква възможност да ѝ се противопостави (също както не могла да откаже да се включи в Тристранния пакт, понеже на практика вече била окупирана). Защото окупираните от германската армия Беломорие и Македония не са в държавните граници на българското царство – техен действителен суверен е Германия и макар да са представяни като „освободени“, тези земи са предоставени на България само за „администриране“. Защото, пак по нареждане от Берлин, разпоредбата, която превръща местното население в български поданици, не се отнася до „външните евреи“ и затова те остават без българска закрила. И защото българските власти не знаели за взетото „крайно решение“ на еврейския въпрос и съответно за крайната цел на депортацията (газови камери за масово изтребление, а не фабрики и трудови лагери).
Другият разказ, без да отрича германската роля, настоява да се признае колаборационизмът на българските власти в това престъпление. Защото депортацията е планирана, нормативно и логистично подготвена от тях. Защото е осъществена от тях с иначе рядко срещани в практиката им старание, систематичност и организираност. Защото крайната дестинация на транспортирането на евреите (за сметка на българската хазна) е била добре известна. Защото среднощното им „вдигане“ е било съпътствано от жестокост и мародерства. Защото животът на тези хора изглежда част от сделка – цената за „освобождаването“ на Македония и Тракия, която хвърля срамна сянка върху героичното спасяване на българските евреи, каквото „никой друг народ не е направил”. Затова, според този разказ, официална България трябва да намери начин да поиска прошка.
Досегашната българска позиция
След дълги години на пълно мълчание българската официална позиция за тези събития се приближава по-скоро до първия разказ за тях. Преди десет години, през март 2008, израелски вестник съобщи, че в Ерусалим президентът Първанов е „признал отговорността на България за депортирането на евреите от Тракия и Македония“. “Не съм виждала публикацията и не мога да я коментирам. Вероятно това е тяхна трактовка”, опроверга съобщението говорителката на държавния глава и добави, че той не е заемал различна позиция от официално обявената.
Пет години по-късно, през 2013 в Париж, президентът Плевнелиев заяви, че “страната ни ще се ползва с уважението на света, когато успеем да покажем фактите, каквито са, а не да премълчаваме един или друг аспект на истината”. Но добави: “Истината е категорична и тя показва, че България не е била в състояние и не е имала предпоставки да спаси живота и на евреите във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия“.
Малко по-късно, на 8 март 2013 година, в декларация българското Народно събрание заяви: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре“. За позицията на министър-председателя по онова време стана дума в началото.
Пет години по-късно
Какво се е променило от тогава? Със сигурност се промени политическият климат в региона. Дали поради осъзната преоценка на досегашните позиции или по прагматични съображения – новото македонско правителство промени тона и съдържанието на политиката към съседите си. Дълго отлаганият Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония вече е факт.
От друга страна можем само да гадаем дали Борисов вече се е запознал със Закона за защита на нацията от 1940 година и „на базата на сериозен анализ“ е променил мнението си за последвалите „многопластови или двупосочни“ събития. Сигурно е обаче, че той прагматично следва дневния ред на новата си външнополитическа роля – регионален лидер, който примирява историческите различия в името на бъдещето. Като дава и личен пример. („Върнем ли се към историята, нямаме бъдеще“, каза той преди няколко месеца, пак в Скопие.) А евентуална покана към Македония да започне преговори за членство в ЕС би могла да остане като траен отпечатък от българското европредседателство, на което Борисов се е посветил.
В Скопие той най-вероятно ще се опита да сближи и примири двата разказа, за които стана дума. Според официалното съобщение, премиерът ще участва във възпоменателната церемония и заедно с македонския си колега ще поднесе венец на паметника на загиналите евреи. Позовавайки се на свои източници, някои медии твърдят, че Борисов ще поднесе и извинения за това, че преди 75 години България не е успяла да спаси евреите от придадените към Третото българско царство земи. Това извинение със сигурност ще предизвика недоволства: за едни ще е прекалено, за други – недостатъчно. При всички случаи обаче самото присъствие на българския министър-председател на този ден в Скопие е стъпка напред към моралния прочит на историята за неспасените от България евреи.
Препечатано без съкращения от http://m.dw.com
