Преживяно от Луна Сабетай Димитрова, 89-годишна, Русе
Бяхме семейство – родители, три дъщери и баба. Баща ни ни издържаше с един малък търговски магазин.
Влязоха германските войски в България, конфискуваха еврейските магазини. През февруари 1941 година, едва навършила 20 години, голямата ми сестра Джоя изчезна от къщи с раница с 8 кг. багаж. От пристанище Варна, през нощта, група младежи евреи с гемии, и тя с тях, са се добрали с риск за живота до Палестина. Години нямахме вест от нея.
През септември 1942 година постъпих в първи курс на Девическата гимназия.От първия учебен ден бях окичена с жълтата звезда.Това бе придружено с обиди и насмешки, а извън училището- и със страх.
През същата година втората ми сестра Тинка (Естер), и тя само на 21 години, премина в нелегалност с още 5 момчета и 2 момичета евреи. Две вечери всички родители на избягалите бяха държани в ареста, дори и децата като мен. Стрес и страх! Когато ни пуснаха, се върнах в училище. Почти през ден мене пак ме водиха в полицията. И непрекъснато питаха: Къде е сестра ти? Малтретираха ме с шамари, веднъж и с гумени палки по краката. Вкъщи правеха обиски, за да търсят забранена литература.
Много скоро групата беше предадена, сестра ми застреляна на 12 май 1943 г. Съобщиха на родителите ми, без да им дадат да я видят за последно. Три седмици след нея баба ми не издържа и почина. Септември 1943 г. не ми позволиха да продължа образованието си, заради сестра ми и заради ограничения прием на евреи.
От 1942 г. сестрата на баща ми Естер с мъжа си Елия Папижел останаха без препитание и без децата си. Дъщеря им Клара през 1939 г. замина за Палестина, синът им Сасон беше в затвора като политически затворник. Баща ми ги прибра вкъщи. През 1943 година, след разселването на евреите, брат на майка ми Майер Каталан с жена си Бука и двете им дъщери Боепа и Естер също дойдоха вкъщи, докато си намерят квартира. Изобщо – тясно, напрегнато, прехрана с купони недостатъчна… Ограничения сутрин, преди 10 часа нямахме право да излизаме на централна улица, само в еврейското ни гето, а вечер след 21 ч. изобщо не трябваше да сме на улицата. Заплахата от среща с агресивни и антисемитски настроени бранници беше реална, особено вечер и особено за нас – младите. Една вечер в къщи бяхме „почерпени“ с камъни през прозорците. Един профуча над главата на чичо ми.
За дете на възрастта, на която бях тогава, между 1941 – 1944 година, за две години да остане без двете си по-големи сестри и с толкова измъчените си родители е психическа травма за цял живот.
