Валери Нисимов Петров е български поет, сценарист, драматург и преводач. Роден е на 22 април 1920 година в София.
Баща му – д-р Нисим Меворах e обществен деятел, дипломат — посланик в САЩ, представител на България в ООН. Роден в софийския квартал „Ючбунар”, следва право в Женева, където се запознава със студентката по френска филология – българката Мария Петрова, негова бъдеща съпруга. Цялата фамилия е против брака им – искат да се ожени за еврейка. 3аради еврейския си произход и левите си убеждения той не може да стане съдия преди 9 септември 1944 г.
Детството на Валери e в София и Варна – родния град на майка му. Учи в Италианския лицей в София от първи клас до 1939 г. Там се запознава с Доминика Бобошевска, която по-късно става негова съпруга.
Житейският път на Валери Петров минава през изучаване на медицина в Софийския университет, като известно време практикува хуманната професия, а през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“. После участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“, а след войната е един от основателите и заместник-главен редактор на най-стария сатиричен вестник в България – „Стършел“. Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. Той си спечелва любовта на няколко поколения българи със сценариите на филмите „Рицар без броня”, „Йо-хо-хо” и „Един снимачен ден”. Пише сценарии и на игралните филми: „Точка първа“ (1956), „На малкия остров“ (1958), „Слънцето и сянката“ (1962), „Рицар без броня“ (1966), както и няколко киноновели и анимационни филми.
Освен това е автор на първия български мюзикъл „Когато розите танцуват”, на пиесите „Честна мускетарска” и „Театър, любов моя”. Негова запазена марка в поезията са деликатната ирония, игрословиците и ефектните рими.
Първите си стихове публикува през 1936 г. в сп. „Ученически подем“. На 15 години издава първата си самостоятелна книжка със стихове, които подписва с фамилията на майка си, защото тогава е трудно да се печата с име на евреин.
През 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“. Автор е на „Стари неща малко по новому“ (1945), „Стихотворения“ (1949), поемата „В меката есен“ (1960), пътеписа „Книга за Китай“ (1958), пиесата „Когато розите танцуват“ (1965), сатирични стихотворения и поеми „На смях“ (1970), „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Пет приказки“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1990) и др.
Прави пълен превод на драмите на Уилям Шекспир, превежда руска, английска и италианска литература, сред които са творби на Джани Родари, Ръдиард Киплинг, Сергей Михалков.
Носител е на литературната награда на Министерството на просветата /1987/, на наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен творчески принос (2006)Q на държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ (2007), на почетния знак „Марин Дринов” /2011/, наградата за европейски гражданин на Европейския парламент за принос към българската култура и разбирателството между нациите/ 2013/, медал „Иван Вазов“ на СБП /2014/.
Академик на БАН е от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“/1988/, номиниран е за Нобелова награда.
Умира в София на 27.08.2014 година, след едномесечно боледуване.
Наричан „мъдрец с детско сърце” и „рицар на изящното слово”, Валери Петров записа името си със златни букви в българската литература, завещавайки ни лирични стихове, мъдър и вълнуващ поглед към детството, любовта и зрелостта.
ИЗ ТВОРЧЕСТВОТО НА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
За хвърчащите хора
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
И виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
За спящата принцеса
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
Гореща молба
Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
Песен за приятелството
Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спaси,
пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!
СБОГУВАНЕ С МОРЕТО
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
ТЪЖЕН МИГ
По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.
СУЕТА СУЕТ
Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…
