ИСКАМ ДА РАЗКАЖА…
Годината е 1943, градът Скопие. Година като година, град като град. Ако човек погледне с очите на незнаещия, може да види хора, къщи, улици, но аз знам… И искам да разкажа. Защото видях драмата, видях трагедията, оплела като в паяжина човешки съдби и неволи.
В света бушуваше страшна война. Един човек, който не носеше в себе си нищо човешко, беше решен на всяка цена да унищожи цял един народ – еврейския.
Изнизаха се дните ми като броеница. Стоя и си мисля колко много срещи имах по пътя си. Познавам и доброто, и злото. Най-силен спомен съм запазила за младото семейство Карио. Мони и Рашел и сега са пред очите ми, смутени и изплашени. В ръцете ми беше попаднала секретна грама, адресирана до съпруга ми – Стефан Попстефанов, който беше полицейски началник в Скопие. В грамата се заповядваше всички евреи да бъдат депортирани. Уплашиха се, силно ги разтърси като гръм от ясно небе тази вест, като разбраха, че след ден трябва да тръгнат към неизвестното. А всъщност пътят им беше ясен – потегляха ешелоните на смъртта. Гарата на Скопие, влакът към Германия и… спирка Смърт. Спирка в нищото, където умираха надеждите на хиляди виновни – виновни само защото са евреи. Хиляди намериха своята смърт, но имаше и спасени, които останаха благодарни за цял живот.
В сърцето си се заклех да им помогна! Трябваше да ги укрием и спасим! Повечето от тях, като разбраха, успяха да напуснат страната. Останаха само седем семейства, сред които имаше болни. Когато съпругът ми се върна, като разбра за пристигналото писмо, сърцето му се разкъса между дълга и обичта му към мен. Рискувайки кариерата си, той издаде фалшиви документи на десетина евреи. Така те успяха да напуснат страната.
Мислех към кого да се обърна. Нямах много близки в Скопие и реших, че само моята приятелка Анна Сърчаджиева може да ми помогне. В нейната къща живееха тя, съпругът й, децата й и майка й. Тясно беше. На първия етаж в къщата бяха разквартировани германски военни. Опасно беше. Знаех всичко, но сърцето ми крещеше: „Отиди, помоли се, направи нещо!“
Без да се замисля, отидох при Анна. Разказах й всичко. Като чу моя разказ, тя пребледня. Гледаше ме с широко отворени очи и сякаш й четях мислите: „Ако немците разберат, ако ги заловят? Какво ще стане с нас, с децата?“. В този момент при нас влезе баба Бонка.
– Какво сте се така умълчали! Ане! – обърна се към дъщеря си. – Виж нещо да почерпиш дружката си… –подкани баба Бонка.
– Не е време за гощавки, бабо Боне. Лошо ни е времето – рекох аз и им разказах за какво съм дошла.
Баба Бонка ни погледна двете и каза категорично:
– Разбира се, няма какво да мислим, как няма да помогнем на хората! Дайте да помислим как да го направим!
Въздъхнах облекчено, като че ли свалих огромен товар от плещите си. Знаех, че баба Бонка и Анна са по-твърди от скали. Захванеха ли се с нещо, го правеха.
Въведохме семейство Карио вечерта по тъмно в къщата. Отделили им бяха една малка стаичка в задната част. През деня затваряхме вратите и прозорците, за да не се чува плача на децата. Колко страх брахме! Колко безсънни бяха нощите, само ние си знаем. А баба Бонка с блага усмивка ни казваше:
– Спокойно, всичко ще се оправи, ще видите!
Тя ни беше подкрепа и опора. Тя беше натоварена с нелеката задача да пазарува и готви. Беше невероятна жена – блага, винаги усмихната, но с някаква твърдост в характера си, от ония хора, за който се казва, че са солта на земята.
Може би ще кажете: „Какво толкова, скрили са някакви хора!”. Беше страшно! Повярвайте! И за по-малко, само за една казана дума срещу властта, хора губеха живота си, погубваха цели семейства.
Един ден баба Бонка направила обичайното ходене до бакалията, за да набави продукти. И бакалинът, привърженик на новата власт, любопитен и подозрителен човек, с ехидна усмивка и рекъл:
– Е, нещо напоследък сте увеличили семейството… Все повече и повече пазаруваш. Да не би да имате гости?
Баба Бонка го погледнала с добрите си очи и кротко му отвърнала:
– Сина ми, нали го знаеш, работи в театъра. Ката вечер води гости. Все негови другари. Артисти. К`во да ги правиш, весели, весели… ама вечно гладни.
Сигурна съм, че оттогава се окичих с първите бели косми по главата ми.
Баба Бонка излезе права, всичко се нареди. След десетина дена успях да намеря конен впряг. Как се молех на кираджиите само аз си знам! Предлагах им щедро възнаграждение, но времената бяха трудни и всеки се страхуваше. Един добър селянин от близко село до Скопие обеща да преведе семейството през границата с Албания. По-късно научих, че оттам заминали за Америка.
Минаха години, животът се изниза, но пред мене все още са очите на Рашел, изпълнени с благодарност. И си мисля, че ако отново се наложи да помогна, пак бих постъпила така. Още броя дните – един, два, три… дните, в които ги криехме и треперехме да не ни надушат. Броя дните до спасението, до изгрева. И макар че семейство Карио тръгнаха на запад, сигурно първо са видели изгрева на своята надежда. А аз още броя. Броя невинните жертви, които никой не можа да спаси; броя спасените, които до гроб пазят ужаса от онези мракобесни времена, броя… Добрините, които сторих, и тези, които не успях. Везната на съвестта ми се накланя винаги към сторени добрини. Натежава, защото който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена. Историята помни и доброто, и злото. В този свят доброто е повече. Благодарение на него животът продължава.
