СТУДЕН ЧАЙ И СПОМЕНИ
Отпи от чашата с чай. Остави я и чинийката отдолу леко издрънча. Живителната течност все още не беше по вкуса й, трябваше да изчака малко, за да изстине. Погледна масата, закуската беше перфектна, както впрочем и всичко в Дома.
Харесваше й тук – тихо, спокойно, уютно. Хората бяха професионалисти и си знаеха работата, а тя почти не общуваше с други. Обичаше да си седи в стаята, да гледа през прозореца и да си говори с гората. Едва ли някой можеше да разбере тази комуникация, но тя знаеше как всеки сезон й прошепва своите истории.
Когато бяха двама със съпруга си,си дадоха дума, че който остане втори, няма да тежи на децата. Много часове отделиха в търсене на подходящото място, намериха го и вече пета година тя живееше тук.
Усмихна се дяволито и тънките бръчици по лицето й заиграха, както пламъкът от печката по тавана в бащината й къща. Когато остана втора, начерта плана, който трябваше да следва, за да дойде тук.Знаеше как ще реагират децата ( такава съпротива, изразена във викове, не беше чувала от тях ). ПЪРВО – стана сприхава, вечно недоволна и мърмореща, нищо не харесваше, на всяка грижа им отговаряше с цупене. Дали разбраха какво цели , но издържаха. Реши да следва плана … ВТОРО – не им ходеше на гости , а за празниците, докато бяха двама те ги събираха, все „ забравяше‘ или просто „ не й се ходеше“. Явно като родители бяха си свършили добре възпитателната част , защото децата не й се сърдеха , а й носеха храна и я затрупваха с още повече внимание.
Остави „ тежката артилерия“ за …ТРЕТО – спря да им вдига телефона, независимо по колко пъти и колко продължително звъняха. И когато запъхтени и обезумели от ужас звънваха на вратата й, тя спокойно им отваряше и с най- милата усмивка, на която беше способна, ги питаше какво се е случило. След поредната такава „акция“ тя успя – момчетата вдигнаха ръце и се предадоха. Бръчиците пламъчета отново, още по-дяволито, заиграха по лицето й.
Дали имаше угризения? Понякога, ама само понякога, едно свределче завърташе няколко оборота, но тя бързо му „дръпваше кабела“.
Добри бяха децата, но като не се съгласиха с решението й „ по човешки“… А и нали си бяха дали дума…???
Всеки път когато се сетеше за коварното си планче, дяволитата й усмивкасе примесваше с тъгата по НЕГО. Дълъг беше съвместният им живот, но какво са годините на фона на многото щастливи мигове, на фона на прекрасните трима синове, които имаха (номер 3 по план, тя нали обичаше плановете, трябваше да бъде момиче, но…).
Отхапа от сандвича, не беше гладна, а и вече рядко огладняваше.Хората се бяха постарали, не искаше да връща чинията недокосната, пък и животът беше я научил по трудния начин каква е цената на хляба.
Дъвчеше бавно, залъците трудно проправяха пътя си, затова посегна отново към чашата.Чаят беше изстинал, отпи голяма глътка с надеждата този път да й се размине, но не…
Ръката й леко затрепери, инстинктивно попипа белега на китката си. Имаше само малка следа на мястото където…, но де да беше малка следата и в душата й.
През годините прави какви ли не опити да се отърси от преживяното – психолози, като по-млада йога, модерни психотехникии какво ли още. Опита и да пие чая горещ, но нищо не даваше резултат. Примири се и се остави на течението – пиеше си студения чай и чакаше призрачните спомени да дойдат, да ги преживее и да си отидат с последната глътка.И този път направи това, макар че се постара, винаги се „постараваше“, да бъде по – спокойна.
Животът й отпреди май 1943 г. беше живот като на всяко четиринадесетгодишно момиче. Училище, игри, пак училище. Вярно, беше война, но тя си беше проблем на възрастните, а и родителите й се стараеха да не усеща жестокостта й. Понякога чуваше шушуканията им, виждаше тревогата в погледа им , но тя си знаеше, че са силни и с всичко могат да се справят. Когато една късна вечер тревогата не беше само в очите им , а се усещаше и във въздуха, в невинното й съзнание зазвъняха предупредителни камбани.
Преместването в с. Сомовит прие като приключение, мама и тати й го представиха като такова…, селото се намира на р. Дунав.Не й казаха обаче, че мястото, където отиват, се нарича още и център за масово задържане, че това си е един от концлагерите в Българияи….оттам по реката към лагерите на смъртта Не й казаха и , че в селото са събрани софийски евреи, които са се осмелили да протестират на 24. 05 против изпращането им в провинцията. Семейството й също бяха евреи, тя Е еврейка. За тези си 14 години никога не беше обръщала внимание на този факт, а и никой не й го напомняше. Родителите й бяха интелигентни хора, имаха много приятели и никога не е ставало дума кой какъв е.
Всичко с представата й за приключение се размина, когато заживяха в лагера. Малко бяха годините й, но очите виждаха картини, които никой човек не бива да вижда, да не отваряме дума за това, че не заслужава да понесе. А тя беше дете! Сега, от позициите на годините , си даваше сметка, че съхрани психиката си, защотоедно, че родителите й бяха до нея и друго, че някак успяваше да задейства механизъм на „изтриване“. Каквото видеше днес, утре го забравяше. Забравяше, но дали всичко? Като днес си спомняше един рус евреин, когото бяха завързали на слънце и на когото никой не помагаше, защото страхът за собствения живот беше по- голям.
Майка й казваше, че е лошо, че трябва да търпят, но не бива да губят надежда.Как да не загубиш надежда, когато нямаш отговор на толкова въпроси.
А с какво ги хранеха – бобената чорба беше вода с няколко зрънца вътре, които и най – малките можеха да преброят.
Успя да се опази, успя да оживее. Отново се усмихна, това беше усмивка благодарност към онази непозната селянка, която й помогна за това. Отпи от студения чай иотново се върна към спомените. Сега те не бяха кошмарните , а носеха вкуса и аромата на нейната благодарност.
Когато някой й извика, тя не разбра откъде идва звукът – рисуваше си нещо в пръстта, все още деца на нейната възраст не ги караха за копаят или да чукат камъни.Видя обикновената женица, която й махаше с ръка. Бяха я учили да внимава, да се опитва да бъде невидима, но нещо в това усмихнато лице я накара да забрави предпазливостта.Отрудената ръка й подаде канче, от онези обикновените, които като ги чукнеш леко и се изкривяваха, добивайки причудливи форми. Беше гладна, растящото й тяло беше винаги гладно , затова взе съдинката и отпи от течността. Беше чай, вече изстинал, но ароматен и сякаш 110 билки живееха в него. Жената я увери, че този чай е вълшебен и ще й даде силите, от които има нужда. Повярва, имаше нужда от тази вяра.
И така всеки ден тя чуваше лекото извикване и всеки ден пиеше от този чай.
Така свикна да пие чая студен, парадоксално, но всеки път именно тези студени глътки стопляха душата й със спомена за тази женица, топлеха я както вчера, така и днес и… може би и утре.
Чинийката отново изтрака от поставената върху нея вече празна чаша, така както спомените продължаваха да „ тракат“ в съзнанието й.
Не потърси спасителката си, след като ги изведоха от лагера, не я потърси и след края на войната, но не пропускаше да разкаже на децата си, а и на внуците си , за необикновената постъпка на тази обикновена жена. Успяваше да ги накара да разберат, че който спаси макар и един човешки живот, спасява цяла вселена.
Поредното утро със студен чай и спомениси беше отишло, за да даде път на деня, на нейния нов ден, който има заради онази добра жена и заради нейния, макар и студен чай.
„Зрънца“ от спомените на 92-годишния АВРАМ МЕРКАДО НАТАН, споделени по DW.
