Нели Чавдарова Цонева, Благоевград

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ЦАРИЦАТА НА МИЛОСЪРДИЕТО

Ще ви разкажа за моята спасителка. Въпреки че за мен тя не е само това. Тя е най-добра приятелка, но и майка, каквато нямах. Израстването в еврейско сиропиталище никога не е било лесно. Дните ни минаваха бавно, а събитията от Втората Световна война ни караха да треперим от страх. Мислено се връщам в онези ужасни дни и нейният ангелски образ изплува в спомените ми, образ на благородството, спасението и надеждата.

Зимата едва беше започнала, когато една студена сутрин се събудих от шума на коли по каменния път до сиропиталище „Царица Елеонора“. За всички нас посещенията бяха рядко явление, особено от толкова много хора. Докато успея да събудя сестра си, от колите една по една започнаха да излизат жени, облечени в дълги ефирни рокли, а подир тях мъже, носещи цели топове платове. Вече всички бяхме будни, когато в стаята влезе възпитателката:

– Добро утро на всички и дано сте спали добре, защото ни очаква дълъг ден! Чакам ви на закуска, след което започваме работа.

Никоя от нас не знаеше какво се случва, но изгаряхме от нетърпение и бързахме, за да разберем час по-скоро. След като закусихме, възпитателката ни заведе в фоайето, където чай пиеше жена, облечена в костюм от скъп вълнен плат.

– Нейно Величество царица Йоанна – представи я тя – днес заедно с придворните дами ще ви научи да кроите и шиете.

Всички очи блеснаха, тъй като никое момиче от сиропиталището не можеше да шие, освен мен. В сградата имаше стая, която не беше използвана от години, пълна с шевни машини и кроячни маси.  Всички се втурнаха към нея и започнаха да я разчистват. Не бях сигурна дали искам да участвам, докато царицата не дойде при мен:

– Няма ли да помогнеш на приятелките си и заедно да се научите да шиете?

– Но аз мога да шия!

– Тогава ще бъда много щастлива, ако ни помогнеш. Сигурна съм, че си много добра! – каза тя, подавайки ми ръка. Влязохме заедно в стаята и започнахме да разчистваме.

Дните минаваха и зимата вече се отиваше. Царицата ни посещаваше със своите придворни дами веднъж седмично, като учеха момичетата как да правят кройки и да използват шивашките машини, а аз с радост им помагах. Сядайки на машината обаче, си спомних всичко. Бод след бод, едвам сдържах сълзите си, когато осъзнах, че тя ме гледа.

– Работиш много бързо и вече си почти готова! Но начинът, по който избираш платовете и конците, ми е много познат. Къде си се научила да шиеш?

– Родителите ми бяха шивачи. Преди да починат, майка ми ме научи, но сестра ми – Адина, беше много малка и все още не може.

– Как се казваш?

– Далия Елиас.

– Елиас? – учуди се тя – познавах родителите ти. Те правеха дрехите на придворните дами, а сега използваме техните идеи за новите им рокли. Съжалявам за това, което се случи!

Вглеждайки се в дрехите, които правеха, всеки можеше да открие личния стил на родителите ми, който бях наследила от тях.

Спомням си добре този ден- 4. Март 1943 година. Пролетта настъпваше. В сиропиталището получихме покана да посетим царския дворец „Врана“. Той беше в покрайнините на София, затова трябваше да станем рано. Колкото повече се изкачвахме по хълма, толкова по-красива ставаше гледката, а в един момент пред нас се разкри дворецът. Още на входа по-малките започнаха да се гонят, като от лицата им бликаше радост. Посрещнаха ни куп придворни, които ни заведоха в една от главните зали. Като малка съм идвала тук с родителите си. Въпреки че имаха свое ателие, много често посещаваха двореца, като ме взимаха със себe си.

Появата на царицата беше придружена от няколко жени, които започнаха надълго и нашироко да ни разказват за различни платове и техники. За миг се разсеях, като се загледах в градината навън. Оттук можех да видя розариума на царя, където са събирани редки видове рози от Изтока. Вглеждайки се по-упорито обаче, забелязах няколко мъже, които режеха цветовете им, като оставяха само стъблата с бодлите. Сигурно това е решение на царя, но защо?

– Харесва ли ти в двореца, Далия? – разсея мислите ми царицата.

– Да! Спомням си, че като малка съм идвала с родителите си.

– Дрехите, които правеха, бяха от много скъпи платове. Мисля, че ги купуваха от чужбина.

– Леля ми ни ги изпращаше. Преди години замина за Франция, където се омъжи и започна бизнес с платове. Тя също умееше да шие, но сякаш не го правеше със страст. Затова помагаше на родителите ми.

– Защо не живеете при нея?

– След като започна войната, не сме получавали и вест от нея. Не знам дали все още е жива.

Последва мълчание. Гледах към розариума и любопитството ми нарастваше.

– Мога ли да Ви попитам нещо? – погледнах я, а тя кимна одобрително – Защо онези мъже режат цветовете на розите?

– Не съм сигурна, че царят разбира какво се случи вчера с евреите от присъединените територии… Просто искам да поговоря с него. – каза тя, сякаш мислеше на глас.

Тогава не знаех за какво говори, но след време разбрах. На връх 3 март 1943 са били изселени над 11 хиляди евреи от присъединените територии. Качили ги на влаковете и заминали за Полша, като от тях оцелели едва 300 души.

Минаха няколко дни до следващото ни посещение в двореца. Докато вървяхме по дългия коридор към главната зала, чух разговора на две от придворните дами.

– Разбрах, че царицата е заповядала да обезглавят розите на царя. Било заради евреите. Нали знаеш, че царят е подписал депортирането на евреите от присъединените територии?

– Но защо му е причинила това? Това са много редки видове рози.

– Сигурно се опитва да спре изселването. Когато е видял, я е попитал „Какво са ти направили розите“, а тя му отвърнала „Какво са ти направили евреите?“  Разбрах, че след няколко дни ще съберат всички евреи, за да ги подготвят за депортация.

Не разбирах за какво говорят до следващия ми разговор с царица Йоанна, в който тя  каза, че е намерила леля ми:

– Янина Елиас. Новата ѝ фамилия е Пилетиер, както е кръстила и фирмата си. След като мъжът ѝ починал малко преди началото на войната, е заминала за Америка, където освен магазини за платове отворила и шивашки ателиета. Може би затова са спрели вестите от нея. Не знам какво ще се случи следващите дни, затова ѝ писах. Ще се опитам да помогна на теб и сестра ти да заминете за Америка.

Прибирайки се в сиропиталището, бях още по-объркана. Не знаех какво ще последва и какво да очаквам, което ме държа будна цяла нощ. Какво щеше да се случи с мен и сестра ми? Ами с останалите деца от сиропиталището? Леля ни изобщо ще иска ли да се свърже с нас и да отидем при нея? Да отидем сами в Америка ми се струваше доста плашещо. Част от въпросите ми намериха отговор, когато след два дни въоръжени мъже нахлуха в сиропиталището:

– Съберете всичкия багаж, който имате, и излезте на двора! Очаква ви пътуване.

Възпитателките ни помогнаха и ни изпратиха до камионите. По-малките се радваха, мислейки си, че отиват на екскурзия, докато по-големите знаехме, че нещо не е наред. След краткото ни пътуване, пристигнахме на централната гара, където имаше и много други хора. По значките им разбрах, че всичките са евреи. Хората се бяха събрали на групи. Прекарахме цял ден в двора на гарата, пазени от полицаи, а с настъпването на нощта, сестра ми заспа, както и повечето деца. Мислите ми дълго ме държаха будна, а когато се унесох, чух някой да шепне името ми зад мен:

– Далия, Далия – шепнеше гласът. Когато се обърнах, луната едва осветяваше лицето ѝ, но я познах. – Всичко е уредено, леля ти ви очаква. Събуди сестра си и се опитайте да прескочите оградата!

– Ами пазачите?

– Погрижила съм се за тях. После ще ти разкажа всичко!

Разбудих сестра си и ѝ помогнах да прескочи оградата, като от другата страна ни помагаха двама мъже. В тъмното едвам ги познах, но това бяха двама от стражите в двореца. Подадох им чантите и когато започнах да се катеря по оградата, пазачите ме видяха.

– Веднага слез от там! – завикаха те и започнаха да тичат към мен.

Останалите вече бяха в колата, от която царицата извика – Скачай! – без да се поколебая, скочих, а стражата ми помогна да стана. Когато се качих в колата, сърцето ми биеше толкова силно, че дълго не можех да се успокоя :

– Ами останалите? Какво ще се случи с тях?

– Утре ще пътуват за Полша. – каза царица Йоанна, като в гласа ѝ се усещаше тъга.

– Но това не е честно! От всички хора, които бяха там, само ние се измъкнахме.

– Надявам се царят да разбере колко са важни тези хора, и да отмени депортирането! Тази вечер ще тръгнем  за Истанбул, откъдето ще отпътувате за Америка. Това са новите ви паспорти. А сега по-добре засипвайте, защото ни очаква дълъг път.

Събудих се чак на сутринта от шума на отпътуващи кораби. Минавахме покрай пристанището, което беше пълно с хора.

– Това е вашият кораб. – каза царицата, посочвайки най-големия от тях на пристанището. – Пътуването ще е дълго, но ще бъдете пазени от военни кораби, така че се надявам всичко да е наред. Ще пристигнете в Ню Йорк, където леля ви ще ви очаква. Пазете се!

Все още ми беше трудно да приема случилото се, но Адина видимо се радваше за новия живот, който ни очакваше.

– Благодаря Ви за всичко, което направихте за нас, няма да Ви забравим! Ще намеря начин да се свържем с Вас! – След сбогуването ни с царицата се качихме на кораба и отпътувахме към нашия нов живот.

Пътуването продължи няколко дни. Леля ни ни очакваше в уговорения час на пристанището в Ню Йорк. Почти веднага след пристигането ни се свързахме с царицата, като от нея разбрахме, че царят е отменил депортирането на останалите евреи. Тя наистина беше успяла да го убеди.

***

През годините на Втората Световна война царица Йоанна организира активна благотворителна дейност, като дарява средства за построяването на болници и сиропиталища. Тя спасява и много еврейски животи чрез издаването на паспорти и помощ за отпътуването от България. Въпреки съпротивата за отмяна на депортацията, подписът на царя спира изселването, което вероятно коства живота му. Зад неговото историческо решение стои и тя – царица Йоанна.