Десислава Харизанова, Професионална гимназия по хранителни технологии и техника ПГХТТ
“ Урок за обещанието”
“Добре дошли във XXI -ви век!“- надписът над бялата дъска в кабинета по история сякаш крещеше.
Луко седна на първия чин до вратата и заразглежда. Училищната стая наистина приличаше като да е дошла от новия свят. Имаше си всичко- нови прозорци, щори, компютър и проектор. „Сигурно децата с нетърпение ходят на училище с такива чудесии и новости.“- помисли си единственият обитател на стаята сега.
На вратата се почука и преди Луко да обели и дума, пред него се изправи високо момче, което държеше в ръка омачкана тетрадка.
То премести с ръка дългия перчем от челото си и отдолу се разкриха големите му сини,почти сиви,очи.
-Къде е госпожата по история?Пежева?- изръмжа младежът.
-В учителската стая трябва да е.И аз нея чакам.Баща съм ѝ. Дядо Луко Ставрев се казвам.
-Аз съм Виктор. Нося ѝ тука домашното,че го бях забравил днес, и тя каза, че ще ми пише двойка. Отидох си до нас да го взема след училище и се върнах да го покажа.
Момчето седна на съседния чин до стареца и се загледа в телефона си. Възрастният мъж го разгледа отблизо- личеше си, че момчето е будно и енергично, от ония, дето им викат „Шило в торба не стои“.
-И какво си писал там, за домашното, какво ви даде госпожата да подготвите?- опита да завърже разговор Луко.
-Абе, писах тука, нещо за боя на Шипка.- Виктор отговори без да вдигне очи от екрана си.
-Ей, ми то това е най- интересното! Най- голямата битка е това! Ти какво написа?
-Писах тука- коя година, колко дни, жертвите колко са… То всички това сме писали, от Уикипедия…
-Ти защо не попита баща ти, дядо ти, да ти разправят нещо?- старецът леко повиши глас.
-Те пък откъде ще знаят, да не са били там?
-Е сега ще ти кажа откъде- от техните бащи и дядовци. Те нали са от тука, от Самоков?- младежът кимна- Е, ами „Герена“ знаеш ли го, квартала?
-Знам го, там ходим с колелетата, да караме…
-А! Там има една улица, казва се „Леон Крудов“. За този човек трябва да пишеш, да разказваш за него.
-Какво за него?- младежът погледна вече с интерес и прибра телефона в джоба си.
-Слушай ме сега! Слушай и да запомниш всичко хубаво, че да го разкажеш и на другите после…
Моят прапрадядо, Стоян Ставрев се казвал, бил каруцар тук, в Самоков. Та тоя Леон Крудов му бил комшия и другар. Тогава семейството на Стоян били дошли от селата и се настанили в еврейската махала, че там само имало свободна къща.
Като се започнала войната на Русия с османците, започнали да обикалят да записват младежи за Опълчението. И дядо Стоян взел, та се записал. Приятелят му Леон се записал и той, че да се пазят един друг. И други младежи от града искали да помогнат, та се събрали бая народ.
Като тръгвали, всички евреи излезли да изпратят своите, но да изпратят и дядо ми, че го имали за близък. Нали съседите и в добро, и в лошо са заедно.
Там, на фронта, Стоян разбрал, че най- големият подарък, дето Господ му дал, бил приятелят му Леон Крудов.
На 23 август, през 1877 година, самоковци били в окопите, когато турците хвърлят една граната върху тях. Дядо ми вижда как тя пада до него, поглежда Леон и затваря очи, чакайки смъртта си.
Така и не чува гърмеж и поглежда да види какво става… И какво мислиш? Крудов хванал гранатата и тича към турците. Като го виждат, опълченците тръгват след него. И се започва една битка, дето не можеш да я разкажеш. Нашите настъпват без страх, защото те вече са умрели веднъж- там, в окопите, от гранатата. Смъртта вече не е най- големият им враг, защото нея вече са я победили.
След боя дядо ми открива своя приятел в лазарета,бил много тежко ранен. Зарича се, че ако един ден има син, ще го кръсти Леон. За благодарност връчват на Крудов Георгиевския кръст за храброст, а него са го давали само на руски войници. Лекуват го в руски болници и той оцелява.
Години след това двамата си остават най- верни другари, помагат си, гледат децата си заедно, даже се споминали скоро един след друг. Прапрадядо ми кръщава сина си Леон, както обещал пред Бога. И след него момчетата в моя род все това име носели.
После, обаче, идват други години, други нрави превземат България.
Нали знаеш за Втората световна война?
-Знам- едва прошепна Виктор.
-Знаеш, я! Нали мойта дъщеря, Пежева, ви е учила. Слушай сега…
Тогава се издала заповед евреите да не напускат своята махала и да им се носи дневна дажба храна. Дошло време баща ми да върне дълга на своя дядо и да спаси потомците на Крудов.
Всяка нощ им носел скришом хляб и бучки захар, за да не стоят гладни. Месеци наред се криел вечер от стражите и ходел до еврейския квартал. Даже веднъж го хванали, но той се престорил на пиян и казал, че объркал пътя. Успял да направи това, което преди Леон направил за опълченците- спасил ги…
И като дошло време да се родя аз и да ми дадат име, казали:„ Не,не може Леон! Виж тука, списък има- ето, Леон не е в списъка!“ И баща ми, какво да прави, Кръщава ме Луко. Пак на Леон Крудов- спасителят при Шипка…
Момчето стоеше притихнало и не искаше разказът да свършва. Погледна пред себе си… Надписът над бялата дъска го върна в настоящето- „Добре дошли във XXI -ви век“
